18. Светът Маяковски – „Котакът разпери уши“

   II вариант:

  Котакът разпери уши от леност и топлина.

  Щръкнаха в две посоки

  кадифените му ушички,

  а той се разме-екна…

  Сред блатата се люшкат беланчета.

              Елена Гуро, „Думи на обич и топлина“

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/dumi-na-obich-i-toplina

  Елена Гуро (1877 – 1913) – руска поетеса, прозаичка и художничка. Родена в Санкт-Петербург в семейството на понемчени френски протестанти – хугеноти. Баща ѝ Хенрих Гуро е бил генерал от инфантерията, майка ѝ – дъщеря на педагога и детския писател Михаил Чистяков.

  През 1904 г. Елена Гуро се омъжва за музиканта и художника-авангардист Михаил Матюшин.

  1906 – 1907 – взема уроци по живопис при Л. С. Бакст и М. В. Добужински.

  1909 – издава първата си книга с разкази, стихове и пиеси „Латерна“.

  1908 – 1910 – тя и мъжът ѝ влизат в кръга на руските кубофутуристи в дома на Матюшини на улица „Песочная“. Там се основава и издателство „Жерав“. Там през 1910 г. излиза първият им сборник „Градина на съдиите“, където Елена Гуро има участие.

  1912 – излиза вторият сборник „Есенен сън“, включващ едноименната пиеса на Гуро и нейни илюстрации.

  1914 – излиза посмъртно най-известната ѝ книга, включваща предимно стихотворения – „Небесни камилчета“.

  Умира от левкемия през 1913 г. на вилата си в Уусикиркко, Карелия.

  На границата дежуряха хора – двама високи мъже в дълги, черни шинели, с шапки ушанки на главите. Те вдигнаха бариерата, която тук не беше дървена, а метална и пропуснаха амфибията, без да я спират – Вергилий се беше подал от прозореца откъм своята страна и им махна с костелива ръка. Те го познаха, махнаха в отговор и ги пропуснаха.

  – Минавам често от тук – обясни скелетът на Дун. – Имам постоянен билет от Косила. Върша ѝ разни работи в Гуролен и в Бурлюк. Във Вълчотрън не ходя толкова често.

  Маша не каза нищо. Тя се беше преместила назад, седеше на една от последните седалки до Невянка и дремеше. Почти всички пътници спяха или сънливо клюмаха. Амфибията мина покрай пропускателния пункт, който тук не беше пирамидка, а обикновена едноетажна сграда – тип кантон, чието единствено прозорче светеше. Дун мярна вътре друг човек в шинел, който слагаше голям, калайдисан чайник на печката.

  – Само хора ли живеят в Гуролен? – попита касиопеянинът, щом подминаха пункта.

  – И хора! – каза Вергилий. – Предимно в северната част на страната. Беланчетата и примък-отмъкчетата са на югоизток и съответно – на югозапад. Беланчетата живеят в замръзналите блата, с които е покрита почти цялата югоизточна част. Те са… кръгли. А примък-отмъкчетата обичат да се заселват там, където има огнища. Затова живеят предимно при хората.

  Вергилий замълча, без да се впуска в повече подробности. Дун поддържаше разговора, защото се страхуваше да не заспи на волана. Скелетът каза, че няма нужда от сън, но че понякога спи за забавление. На въпроса на Дун – как така за забавление, той отговори кратко: „Сънищата са забавни!“ и с това приключи темата.

  – Нали не ни водиш да нощуваме при Същества? – усъмни се Дун, когато навлязоха във вътрешността на каньона, обрасъл нагъсто с иглолистни гори.

  – Съвсем не! – възкликна Вергилий. – Или… не съвсем!

  – „Съвсем не“ и „не съвсем“ са две съвсем различни неща! – каза с укор Дун. – Пак ли ме будалкаш?

  – Никого не будалкам! Просто… Аз самият не съм много сигурен. Но това няма никакво значение! – каза бързо той, видял реакцията на Дун. – Гарантирам за безопасността ви! Нощувал съм тук хиляда пъти. Тя е близка приятелка на Косила. Аз съм служител на Косила, а вие сте поканени от Двореца. Тя е чест гост там. Всичко е наред!

  – Тя?

  – Лейди Конюнкта-Вита Неледов, дъщеря на сър Вибрио Холера – един от придворните на Косила. Тя беше част от Космите на господарката, но от години живее тук. Защо, мислиш, стражите на пункта бяха толкова спокойни и небрежни? Никой не минава през земите на Гуролен без нейната благословия. Тя е истинският страж от тази страна на границата.

  – Не знаех, че си служител на Косила.

  – Не сметнах за необходимо да уточнявам. Това е незначителна подробност. Всъщност, аз съм един от психопомпите1 ѝ. А в свободното си време работя като екскурзовод. Също като Пушкин.

  – Психопомп? Съвсем незначителна подробност! – съгласи се замислено Дун.

  – Случва се да си докарам по някой брик и като оплаквач. Много съм добър! – похвали се скелетът.

  – Не се и съмнявам! – отвърна Дун.

  Ярка светлина проблесна сред заснежените ели и борове и скоро амфибията стигна до голямата решетъчна порта на висока ограда, а в дъното зад нея се извисяваше пищно двуетажно бароково здание с огромен централен купол и с две кръгли кули отстрани. Фасадата на сградата беше декорирана с позлатени гипсови статуи и фрески.

  Алеята, с растящи от двете ѝ страни сребърни кленове, излизаше на голям портик с шест колони и парадно стълбище, а пред него имаше фонтан със замръзнали във въздуха струи, които образуваха странни абстрактни фигури. Фонтанът беше издигнат в средата на алпинеум, засаден с прекрасни лилави и жълти снежни минзухари. Прозорците на къщата бяха с цветни витражи и декорирани с вълчи зъби, осветени от пламъците на многобройните свещи, горящи в помещенията.

  Дун спра амфибията пред входа и събуди всички.

  – Ще трябва да оставим возилото тук – каза Вергилий. – В двете къщички пред кулите, които приличат на кучешки колиби, има пазачи, но те не са опасни, защото са на вериги. Аз знам условния сигнал, който отваря портата.

  Той слезе от амфибията, последван от останалите. Маша, след като видя къде са спрели, не изглеждаше особено въодушевена, но не възрази и също слезе.

  Вергилий се приближи до вратата и дръпна три пъти въженцето на звънеца. Пауза, после още два пъти, пак пауза и още три пъти. Неочаквано силният звън отекна над притихналата гора. Вратата пред тях бавно се отвори. Пътешествениците излязоха на грижливо разчистената алея, а вратата безшумно се затвори.

  После откъм къщичките се чу неистов вой, ръмжене и тракане на зъби и от там изскочиха две ужасяващи Същества. Едното приличаше на огромен полупрозрачен китайски фенер, а във вътрешността му се различаваше кървавочервен плод, подобен на картоф. Картофът имаше малки очички и огромна зъбата уста, от която се чуваше оглушителният вой. Придвижваше се на тънко зелено стебло със спираловидно разположени листа с подскоци на почти половин метър във въздуха. От горната част на стъблото му се проточваше желязна верига, която се влачеше по земята и дрънчеше непоносимо.

  Другото Същество беше тънко, зелено, с дълга, къдрава лилава коса и държеше остър шип в приличащата си на клон ръка. Беше яхнало огромен черен глиган с дълги, извити бивни и яростно размахваше шипа. Глиганът също беше вързан с верига през врата, която се влачеше след него.

  – Гърлицата и Мехунката са се освободили! Назад! – извика Вергилий.

  Но късно! Лилавото Същество скочи от гърба на глигана, метна се към Джъд, Габриел и Сивин и замахна с шипа. Фенерът се разду, издигна се нагоре и се приземи право пред Невянка и Златина, който изпищяха. Глиганът зарови с копита в снега, наведе мощната си глава и с насочени напред бивни се втурна към Маша, Вергилий и Джиа.

  Но се случи нещо странно. Миг преди шипът на Гърлицата да достигне лицето на Джъд, нещо го спря и смъртоносното острие се плъзна на няколко сантиметра от него, сякаш се удари в невидима преграда. Същото се случи и с Мехунката. Тя се опита да захапе Златина, но беше отблъсната от невидимата преграда. Насочи се към Невянка – отново неуспех!

  Маша стоеше насред алеята с бяло като сняг лице и беше като парализирана – гледаше връхлитащия я глиган и не се помръдна, нито се опита да избяга. Тъкмо да бъде пометена от разярения звяр, се чу високият, скърцащ глас на Вергилий:

  На две дерета синор – кръговрът,

  Мехунка, Гърлица, Глиган, сторете път!

  Глиганът се закова на място и постоя в нерешителност няколко мига, достатъчно дълго, за да може Вергилий да извади от походната си торба малко стъклено шишенце с някаква течност и да поръси наоколо. Мехунката се спусна бавно на земята и влачейки унило веригата си, се прибра в колибата отдясно. Гърлицата хвана веригата на глигана, обърна се кръгом и се прибра заедно с него в лявата колиба.

  – Уф, на косъм бяхме! – въздъхна с облекчение Дун, а гласът му потреперваше.

  – Какво има в шишенцето? – попита Габриел.

  – Вода с накиснати в нея листа от босилек и малко разтворен мед от пчелина на Снеговей. Действа безотказно в подобни случаи.

  – А така! – възкликна Дун. – Виждам, че си предвидил всичко.

  – Да кажем, че в едни далечни времена съм взел някой и друг урок от бабата на Лаврентий – баячката. Тук, на Маяковски, всеки трябва задължително да отбира поне малко от билки и магии. Шипът на Гърлицата поразява гърлото на жертвата, чрез него тя впръсква отровата си – получава се оток, задушаване и смърт. Докосването на смъртоносната обвивка на Мехунката пък образува многобройни мехури по тялото, пълни с гнойна течност. Когато „узреят“ и се пукнат, заедно с гнойта изтича и огромно количество кръв и жертвата умира от кръвозагуба.

  – Брр! – извика Дун и погледна с опасение към колибите.

  – Виж ти, виж ти! Кой ни е дошъл на гости?

  Гласът беше нежен и кадифен, изпъстрен с неочаквани извивки и приличаше повече на котешко мяукане, нежели на човешки глас.

  Дамата беше рубиненоока и също цялата в извивки – трийсетинагодишна, нисичка, закръглена, с огромен кръгъл черен кок на тила, прихванат с яркозелена лента, а над ушите – с две дълги спирални къдрици, през които проблясваха перлени обеци. На малко късичката си шия носеше перлена огърлица, раменете ѝ бяха закръглени, ръцете – пухкави, с пълнички пръсти, целите в пръстени, талията – неочаквано тънка, заслуга може би на пристегнатия до скъсване ажурен корсет, роклята – от тъмнозелен атлаз, пищна, с много набори и волани и с дълъг-предълъг шлейф, който се влачеше по петите ѝ. Тя вече беше слязла от стълбището, а той продължаваше да се точи, сякаш нямаше край.

  – Самата Мария Василиевна Пушкина е благоволила да ни окаже честта да ни посети! Обикновено минава транзит. Че защо да си прави труда да се отбива, тя е любимка в Двореца и има неограничен билет! Тъй де, нали сме от голямото добрутро!

  Маша кимна с хладна учтивост и каза с още по-хладен глас:

  – Времето ми е скъпо, уважаема графиньо! Но вие знаете как е. Билетът ми спестява излишно бавене. Благодарна съм на Негово Президентско Величество, че разреши да ми бъде издаден.

  При споменаването на монарха-президент лейди Конюнкта-Вита изгуби надменното си изражение и пестеливата ѝ усмивка стана широка и щедра и придоби захарно-бонбонен оттенък.

    – Разбира се, разбира се! – каза напевно тя и цялата засия от любезност.

    – Лейди Вита, както винаги – бляскава и витална! Каква красота, каква красота! – произнесе възторжено Вергилий и излезе напред.

  Той наклони черепа си над протегнатата ръка на дамата и приближи дупката на устата си до опакото на дланта ѝ, без да я докосва. В отговор лейди Вита го целуна по челото.

  – Скъпи господин Ви Ем! колко се радвам да ви видя отново! Мина доста време, нали?

  – Цели три месеца, откакто ви видях за последен път, графиньо. Три мъчителни месеца без сиянието на вашата красота и без утехата на вашата приятна компания.

  – Какъв ласкател! – засмя се дамата и обходи с поглед групичката. – Кого си ми довел този път?

  – Това са пътешественици – обясни Вергилий. – Приятели на господин Пушкин. Отиват в Двореца. Имат покана. А Мария Василиевна се връща към задълженията си след кратък отпуск. Гостите имат разрешение за посещение и на Кукя.

  – Колко хубаво, колко хубаво! Приятелите на господин Пушкин и съпругата му и гостите на господарката Косила са и мои гости и приятели. Моля за извинение за дребния инцидент преди малко! Не знам как се е получило моите паленца да се освободят. Виновните ще бъдат сурово наказани!

  – Ей сега получих дежавю, направо настръхнах! – извика Вергилий М. – Сякаш съм го сънувал някъде някога. Не бъдете толкова сурови с подчинените си, лейди Вита! Слава Богу, никой не пострада.

  – Слава Богу, слава Богу! – каза графинята и гласът ѝ отекна като ледено ехо. – Малко съм шокирана, но ужасно се радвам. Моите пазачи могат да бъдат доста опасни!

  – Нашите приятели са ваксинирани! – каза заговорнически Вергилий. – Застраховани са срещу всички видове симптоми, причинявани от цял куп болести. За щастие, явно обривите и отоците по тялото са сред тях.

  – Тъй ли? – попита, искрено заинтригувана, графинята и хвана скелета под костеливия лакът. – Нека влезем вътре и на вечеря ще ми разкажете по-подробно.

(Следва)

1. Психопомпи (от старогр. „водачи на душите“) – създания, духове, ангели, демони или божества от много религии, чиято отговорност е да придружават починалите души от Земята до отвъдния живот. Тяхната роля не е да съдят починалите, а просто да ги насочват. Появяват се често в погребалното изкуство, където са били изобразявани в различни времена и в различни култури като антропоморфни същества, коне, елени, кучета, козодои, гарвани, врани, лешояди, сови, врабчета и кукувици. Когато се явяват като птици, те често се забелязват в огромни ята, чакащи пред дома на умиращия. Класически примери за психопомпи са древноегипетският бог Анубис, божеството Яма от индуизма, гръцкият лодкар Харон и бог Хермес, римският бог Меркурий, както и скандинавските Валкирии, ацтекският Ксолотл, славянската Морана и етруският Вант.