26.05.2023 г., 20:11 ч.  

 3. Хомо Коронус. Къпинчовците – 2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
312 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
14 мин за четене

                   Приказка за къпинчовците, разказана от Додона

 

  Ние, хората, обитаващи Средищната земя или ствола на Дървото на живота, сме като Гъливер – под нас са лилипутите от Долната земя, а над нас – великаните от Горната. А може и да е обратното – горе да са лилипутите, а долу – великаните. Въпросът не е в пропорцията, тя зависи от всеки конкретен човек, ще рече – всеки сам създава своето Дърво и начина, по който гледа на света – за едни материалното има превес, за други – духовното, а при трети между двете има баланс. В мезоскопското пространство…

  – Мезо- какво? Мезозойско ли рече, че не чух добре?

  – Мезоскопско – значи със средни стойности. Без крайности, златната среда.

  – Аз пък реших, че пак Вергилий си е напъхал всезнаещия пръст под короната на Великото дърво и дълбае ли дълбае!

  – Пръстът е на Куцулан, защото нокътят е дяволски… Ама кой се намесва най-нетактично и просташки в повествованието? В тази Книга няма диалог между разказвач и слушател, както беше при Златина и леля Русана. Моля да замълчите, който и да сте!

  – А вие коя сте, уважаема, че не разбрах – Додона, Мирабела или някой друг? По Достоевски полифонично ли пишете или по Толстоевски – монофонично?

  – Първо, няма такава дума – монофонично, второ, използвате изрази, които за едно дете са неразбираеми – прекалено сте академичен, а ние сега разказваме приказка.

  – О, ние! Кралицата Слънце?

  – И до Слънцето ще стигнем, ако млъкнете за момент. Колкото до въпроса ви – предпочитам Толстой, поне що се отнася до присъствието на Автора в творбата. Моите Автори се намесват явно в повествованието и гласът им е осезаем. Не мога да позволя на героите си да си приказват, каквото им скимне. Авторът ми може по всяко време да се включи и да поясни, както и да направи така, че на разказа да се погледне от друг ъгъл…

  – Е, дойдохме си на думата, поне по отношение на това, кой или коя съм аз. Ха-ха-ха!

 

  Великаните къпинчовци обитават Света ни от незапомнени времена. Били са тук, когато от хората още и помен е нямало, както и от животните и растенията. Къпинчовците са олицетворение на неживата природа. Но да не си помислите, че представляват само мъртва и студена плът, лишена от разум? Съвсем не! Те са живи и са плод на двата Крайни Свята – подземния и небесния, защото са едновременно и материя, и енергия. Как тези две крайности съществуват в хармония в каменните им, гигантски тела, разпрострени навсякъде из земната кора и извисяващи се в скали и планини до облаците, не е известно, но е факт, че благодарение на тази своя особеност са почти вечни и неизменни, освен ако към тях не бъде приложена човешка сила /чрез длето или чук/ или свръхестествена магия /заклинание, проклятие или благословия/. Самите те притежават неимоверна физическа сила и умения в магията, макар че какво друго е умението, ако не качество, издигнато до съвършенство, способно да променя света и да твори красота или зло, в зависимост от целта на притежателя си. Тоест, вид магия. Само дето хората нямали толкова умения, колкото Съшествата и  къпинчовците. Точно затова и била създадена Церемонията – да проявява скрития магически потенциал на човешките същества и да го развие, за да могат да изравнят силите си с тези на съперниците си.

  Първоначално хората променяли Света по своя си, човешки начин – с измислените от тях оръдия на труда, с ума и с натрупаните си знания. Използвали уменията си и за зли дела – с помощта на огъня от преизподнята, към което ги бил подтикнал Куцулан. Съществата били по-могъщи от тях и човеците скоро започнали да губят, което и било целта на дяволското изчадие. Но някои хора се осъзнали, събрали се, обсъдили положението и организирали Церемонията. Част от Съществата застанали на тяхна страна и им разкрили как да събудят спящата магия в телата си.

  И така, новите жители на Омагьосаната планина се сдобили с оръжие за защита и сега вече можели да се смятат за равни с обитателите на този Свят. И сключили съглашение да не се нападат взаимно и да си съседстват миролюбиво. Защото за всички имало място под слънцето на благодатната планинска страна, която хората нарекли Мадара – в знак на благодарност за магията, която получили и започнали постепенно да овладяват. 

  Но хората не биха били хора, ако бяха спрели дотук. Почувствали се веднъж по-сигурни и по-силни, започнали да нарушават Споразумението. Все повече Същества загубили живота си в разразилата се тайна и явна война между двете раси. Къпинчовците взели страната на Съществата, защото и те като тях били коренни жители на този Свят, а повечето все още приемали хората като натрапници.

  Но нещата вече се били променили безвъзвратно. Когато Светът бил още млад и сърцето на Земята било още горещо и течно и се разпростирало почти до повърхността, релефът на Света бил изменчив и непостоянен – непрекъснато се появявали нови планини и долини, морета и океани менели очертанията си и в тях се създавали или изчезвали острови и дори цели континенти, заради често изригващите вулкани. Но с течение на времето земната кора се втвърдила, огненото сърце се свило навътре и планините и скалите, които били тела на къпинчовци, се установявали на едно място и оставали там с векове. Каменните великани станали лениви и неповратливи и били доволни от заседналия си начин на живот – достатъчно им било да ги грее топлото слънце, за да захранва умовете им с енергия! И се отдали те на размишления и съзерцание, а движението оставили на органичните и магичните обитатели на Света.

  Когато Съществата ги помолили за подкрепа в битката с хората, те се съгласили, но вече не били същите непобедими бойци и хората започнали да вземат връх. Перун, който още тогава предвождал хората, изиграл огромна роля за промяната в съотношението на силите. Гръмовержецът притежавал вълшебен атрибут, който бил донесъл от стария Свят – каменна стрела, която получавала енергия от един процеп в небето над Зли рид в Клисура. Казват, че стрелата била свързана с една далечна звезда, която навремето избухнала и сега излъчвала невероятно количество енергия. И с тази енергия този Свят можел да бъде превърнат за няколко секунди в купчина прах и да бъде разпръснат из космоса. По време на гръмотевична буря над върха цялата звездна сила се съсредоточавала в стрелата и тя унищожавала всичко наред.

  Но Съществата били все още силни. Те повикали Куцулан и му наредили да затвори процепа в небето над Зли рид.

  Той слязъл на Долната земя и заедно с дявола Тютюлка домъкнали на Зли рид няколко казана с катран. Зацапали небето над върха и затова сега там винаги е непрогледен мрак, дори и през деня. После, с помощта на тревата разковниче, която им дала птичката, гнездяща на Дървото на живота, запечатали процепа. Когато на следващия ден Перун отишъл на върха да зареди стрелата си, не успял. Там го чакал къпинчовецът Сабазий-Загрей, предводителят на всички великани, и той влязъл в титанична битка с Гръмовержеца.

  Сабазий хвърлял по Перун огромни камъни от разрушения замък на царица Гордяна, а Перун от своя страна го удрял с мълнии, които издърпвал от небесата. Мълниите не били толкова мощни като Стрелата, но все пак нанасяли поражения и рани на великана.   

  Сражавали се три дни и три нощи, но никой не победил. Почти разрушили Зли рид и околностите. Разпилели Глухите камъни из котловината и ехото необезпокоявано нахлуло в недостъпната дотогава за него котловина, настанило из пещерите и в подземните проходи под Планината. И когато мълниите на Перун започнали да достигат до Селото на джуджетата и изпепелили и първите къщи на Клисура, от една от тях изпълзяла змия с отрязана опашка. Тя се приближила до сражаващите се и се превърнала в старица – облечена цялата в дрипи, с побеляла коса и с белези от изгаряния по лицето и тялото.

  – Спрете! – вдигнала ръце ужасната жена и Перун познал в нея вещицата Джуджилейла, първата сестра на Илинда, която се опитала да убие перперуната още при раждането ù.

  – Унищожите ли това място, ще унищожите и Мадара – това ли искате? Нима искаш да разрушиш още един Свят, Координаторе? – обърнала се тя към Перун, който трепнал, защото отдавна не бил чувал да го наричат с това име.

  – А ти, Сабазий – обърнала се Джуджилейла към великана, – вече не си това, което някога беше. Няма да го победиш! Никой няма да победи, ще се самоунищожите. А заедно с вас, ще унищожите и Света.

  – Какво предлагаш, Змия? – попитал навъсен Перун. – И ако си намислила нещо коварно, не забравяй кой съм и какво мога да ти причиня!

  Той протегнал ръка към небето, където се запремятали мълнии и се чул оглушителен гръм.

  – И аз – провикнал се великанът, пресегнал се, изтръгнал един трийсетметров вековен дъб и го запокитил към заснежения връх на далечния Бели рид. Оттам се чул грохот на лавина, която с плисък се стоварила в Рибното езеро.

  – Предлагам ви сделка.

  – За нищо на света!– казали в един глас двамата и се спогледали.

  А после извикали, пак едновременно:

  – Натрапница!

  – Виждате ли – засмяла се старицата с треперещ, грачещ глас, – точно това ви предлагам: да сключите споразумение, но не на основата на дружба и приятелство, които между вас не съществуват, а на омразата, която ви свързва. Омразата ви към мен! Координаторе, знам, че не можеш да ми простиш за това, което смятах за причиня на жена ти, но аз и не искам прошка, а само търпимост. Сабазий, знаеш, че направих всичко възможно да приспя бдителността на народа ти, докато Земята изстиваше, и допринесох много с магиите си за укротяването на вулканите, които ви поддържаха живи и подвижни, и от теб не искам прошка, а същото – търпимост. След като вече сме тук, процепът е запечатан и нови гости няма да има, а Земята изстива и това е част от еволюцията ù, която пък е част от космическия ред, трябва да намерим начин да живеем заедно. Предлагам дълго примирие, да не кажа – вечно.

  – Какво искаш в замяна? – прогърмял Перун.

  – Винаги иска нещо! – измърморил Загрей. – И то винаги струва скъпо.

  – Не искам много – казала скромно вещицата. – Само живота си. Искам да ми се закълнете със свята клетва, че няма да посягате на живота ми. Искам също ти, Перуне, да ме назначиш за Главна вещица в двореца и да се вслушваш в съветите ми, а ти, Сабазий, да станеш страж на разковничето и Дървото на живота и да ми се подчиняваш.

  – Как ли пък не! – разсмял се великанът. – Да се подчинявам на някаква жалка, обезобразена змия! Не искаш ли много?

  –  Ти ще скриеш разковничето. Перун няма да знае къде е и следователно няма да може да зареди всесилната си Стрела. Аз, от своя страна, ще знам, но ще обвържа намирането му с твоето пробуждане. И повярвай ми, не ми се иска да те видя в действие, щом се раздвижиш! Всеки, който доближи Дървото на живота и по някакъв начин открие тревата, ще трябва първо да се срази с теб. Ти пък, при нужда, ще можеш да събуждаш и братята си, които също ще омагьосам. Куцулан ще бъде предупреден да не търси цветето. Какво ще кажете?

  Перун се замислил за момент, после отсякъл:

  – Дадено! Но не поемам задължение да се съгласявам с всичко, което искаш като придворна вещица. Последната дума ще бъде моя. И стой далече от Илинда! Не ù се мотай в краката, защото ще те изпепели. Този път няма да се разминеш само с откъсната опашка!

  – И косъм няма да падне от главата на благоверната ти съпруга и моя преуважаема сестра, честна вещерска! – изкрякала Джуджилейла и направила ироничен жест бенедикто латина с лявата си ръка.

  Сабазий изсумтял и казал:

  – Добре! И аз съм съгласен. Но трябва да ни позволиш през известен период от време да можем да се размагьосваме сами и да се движим, за да не загубим форма.

  – На всеки хиляда години? – примижала хитро с очи старицата, а Перун подсвирнал.

  – Иска ти се! – извикал възмутено Сабазий. – На всеки петдесет!

  – Нека бъдат сто! – казала примирително Джуджилейла. – Споразумяхме се.

  Тримата стиснали ръце в знак на примирие и всеки поел по пътя си.     

   

  Смисъл имат само разстоянията. Дълги, кратки, преки, заобиколни, леки, трудни – пътища. Спреш ли, губиш и това, което си притежавал, преди да тръгнеш. За да придобиеш едно, трябва да изразходваш друго. Понякога, за да отвориш една врата, трябва да дадеш всичко. И това ще те промени завинаги.

  С постепенното изстиване на Земята и прекратяването на всяко движение, с потъването в единствено осезателното, пасивно съзерцание, къпинчовците изгубили себе си. И се превърнали в нещо друго. Студено, безчувствено и безрàзумно Нещо. И само веднъж на сто години можели да връщат предишния си облик и да се движат свободно из пределите на Мадара. Или ако нещо заплашело разкриването на тайната на Дървото на живота. Но наградата за това лишение било владеенето на всемогъщото разковниче и те се съгласили на тази жертва.

 

                                                                                                 /Следва/

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??