32. Светът Маяковски –„Пази ме, талисмане мой“

  Пази ме, талисмане мой,

  пази ме в дни на гнет и мъка,
  в дни на смиреност, на разлъка:
  получих те сред скърби рой.

                 Александър Пушкин

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/pazi-me-talismane-moj-aleksandyr-pushkin

  Книгата си беше там – огромен, над петметров пластмасов блок, стърчащ пред входа на музея. Отворена по средата – с една синя и една бяла страна. На улицата пред оградата на имението Болдино в ескейп стаята се бяха събрали всички пътешественици, включително и тези от кораба – около хиляда души. Сред тях имаше мъже, жени, деца, старци. Тук бяха и Илинда и Перун с малката Психея. Малката ли? Големината и възрастта са нещо относително! Габриел и Дун стояха до тях и не можеха да повярват на очите си: „бебето“ Илинда сега беше около тригодишно немирно момиченце, облечено в къса зелена рокличка с къдрички и бели лачени обувки на зелени точки, което подскачаше около книгата и я гледаше с учудване и възторг. Недалече стояха Сюе и малкият Ал, който, слава Богу, си беше същият – двегодишен сополив хлапак с червеникава коса, тесни, любопитни очи и дяволита усмивка.

  – Какво е станало? – попита Дун. – Откъде я изровихте тая кукла? Къде е снахичката ми?

  Когато Психея се роди, той шеговито наричаше бебето по този начин и се караше на Илинда да не го разглезва, защото после те със Сюе щели „да берат плодовете“.

  – Това е Психея – каза смутено Илинда. – Снощи, тъкмо ѝ притоплях кашата и тя се разплака. Обърнах се, а бебето го нямаше в кошчето. Там стоеше това момиченце – косата ѝ от снежнобяла беше станала златна и продължаваше да расте. За щастие спря, когато стигна до раменете ѝ. Както и тя самата. Остана тригодишна и не мръдна повече.

  – Казах ви, че има нещо във въздуха тук – извика Дун. – Сигурна ли си, че е тя? Да не са я подменили?

  – Мога да позная детето си – каза обидено Илинда. – И бенката над дясната ѝ вежда е същата. Това е моята Психея и аз ще смачкам физиономията на всеки, който твърди друго.

  – Добре де! – изсумтя Дун. – Пошегувах се. Всички са станали един…нервни!

  – Илинда също растеше по желание, когато беше малка – намеси се Додона. – Когато Джуджилейла я нападна в пещерата на Глухите камъни, за около час порасна с десетина години.

  – Но сега нямаме магични сили – каза замислено Габриел. – Тук има нещо друго.

  Той погледна към Златина, която обясняваше нещо разпалено на Тай.

  – Сякаш са си разменили местата – каза Дун, забелязал погледа на Габриел. – Сега Златина е белокоса, а Психея – със златна коса.

  – Косите на децата потъмняват с времето – възрази Перун. – Просто при нея времето е протекло много бързо.

  – Но защо? – попита замислено Габриел. – Може би част от силата, която Златина е загубила при Обелиска, е преминала у Психея?

  – Може би – каза Перун.

  – Готови ли сте? – сепна ги Пашка, който незабелязано се беше приближил до тях. – Какво ще кажете? Бива си я "книгата", а?

  Дун се обърна към гигантското табло.

  – Нещо се е променило – каза намръщен той. – Преди пишеше „Пушкин без граници“, сега пише „Времена и граници“, а отдолу – „Избрано отрано“. А, не! Пак загадки! Какви са тия номера!

  Под надписа нежно просветваше полусферата от сердолик, паснала идеално в едва забележимата вдлъбнатина в дясната част на таблото.

  – Не са номера – каза Пашка. – Не и този път. Всичко е тип-топ. Гарантирам! С Пушкин и Лаврентий още в три през нощта станахме да носим чували със зърно от хамбара. Те ги носеха, де. Аз им помагах – похвали се той. – И имам вече мускулна треска. Чувалите бяха тежки.

  – И за какво ви бяха ? Да играете на скачане с чували ли? – изсмя се Дун.

  – Не! – сопна се бившето Чумниче. – Трябваше да изпробваме пътя. Големите тежат приблизително колкото един човек. Изпратихме ги през книгата. Заминаха успешно. После пуснахме няколко овце и една крава. Също успешно. После замина Пушкин.

  – И как разбрахте, че изпращането е успешно? Нещо върна ли се оттам? – попита Дун.

  – Ами… не – смути се Пашка. – Но съм сигурен, че всичко е наред. Камъкът продължава да свети, това значи, че са преминали. Така каза татко. Той по този начин е дошъл. Онзи… Раноевски му казал.

  – Раевски! – поправи го Сивин.

  – Все тая. Както искате! – разсърди се момчето и в очите му блеснаха сълзи. – Никого няма да карам насила. Ако искате, оставайте тук! Маяковски е голям, има място за всички. Като се върне татко с Маша, ще ме молите, ама тогава много ще си помисля дали да се съглася. Ще видите!

  – Какво ще кажете? – обърна се Габриел към множеството. – Да рискуваме ли?

  Хората се разшумяха. Чуваха се доста гласове „за“, но и някои, настроени скептично.

  – Мисля, че трябва да го поотложим малко – каза Габриел. – Да го обсъдим и да гласуваме.

  – Може пък да направим като в Мадара – да тръгнат, които искат, другите да останат на Маяковски – предложи Дун.

  – Нека помислим, да претеглим плюсовете и минусите – съгласи се и Перун.

  – Не мисля, че ще имате време – каза Пашка. – Конниците идват! Което ще рече, че Апокалипсисът на Маяковски вече е настъпил – доста по-рано, отколкото мислеше Пушкин.

  Той посочи към мъглявия облак на хоризонта, който постепенно нарастваше, насочвайки се към Вълчотрън. Начело на мътната вълна от Същества, летящи и препускащи, се виждаха осемте Кокошки, яхнати от осемте Вятъра на посоките. Начело на тази своеобразна армия летеше Леденият петел от Двореца в Седмовръх, а на гърба му препускаше не кой да е, а скелетът Вергилий.

  – Гласовият съобщител Би-Бип преди малко предаде съобщение от вещиците от Зайча Сянка. Зида-Нона е пила от териака, партеногенезирала1 и скоропостижно снесла едно-единствено миниатюрно яйце, което се излюпило след няколко минути. И кой, мислите, бил в яйцето? Нероден Петко.

  – Нероден Петко се е родил? – извика Дун. – И е богомолка?

  – По-скоро приличал на хлебарка, но това са подробности. Важното е, че новата магия, която кара нещата да растат преждевременно, явно действа само за кратко. Нероден Петко сега е едно безпомощно бебе хлебарко-богомолче.   Престолът му бил узурпиран от Петела и Кокошките от остров Пъкуюл. Вергилий преминал на другата страна и се присъединил към пернатите. Те воюват с парките от Кукя, които не искали да губят властта, която смятали за тяхна по право – заради Петко. Първата битка при Некрополис завършила наравно. Сега двете армии са тръгнали към кораба – разбрали са, че заминавате, и бързат да лапнат лакомия къс. Който го завладее, ще има значително предимство във войната. Ще унищожат и вас, защото ако останете, ще си искате кораба и амфибията и всички други ценни джаджи, които имате там. Трябва да тръгнете, преди да са пристигнали тук и да са ви помели!

  – Но ние сега сме в ескейп стаята. Можем да ги виждаме отвъд границите ѝ, но те нас – не. Няма да ни открият! – възрази Габриел.

  – Не можете да се криете вечно тук! – настоя Пашка. – Все някога ще трябва да излезете. Не се знае кой ще победи. Водните кокошки може и да са снизходителни към вас, но парките – едва ли. Искате ли да останете да проверите?

Габриел погледна към Перун и Тай. Те поклатиха отрицателно глави.

  – Значи тръгваме? – обърна се Габриел към събраното множество.

  Чуха се множество одобрителни възгласи.

  – Какво трябва да направим? – попита Габриел.

  – Кажете на хората си да се съберат по-плътно в рамките на светещия правоъгълник между оградата, улицата, църквата „Успение Богородично“ и киното. Да не излизат от очертанията. Скокове с чували няма да има, но ще има квантов скок. Ще скочите като Алибей и Оливия в Първа книга, само че не надолу, а нагоре. Минус по минус прави плюс, а два пъти навън прави вътре – додаде загадъчно той, но Габриел изглежда го разбра.

– Това не е съвсем вярно – възрази той. – Ако изляза последователно от две врати, ще съм вън и от двете, няма да съм   вътре.

  – Прав си, но само донякъде – усмихна се Чумничето. – Ако си извън нещо, вдясно от него, и извън друго нещо, вляво от него, значи си вътре – по средата между тях. Там ви пращам – по средата между Маяковски и Света, откъдето дойдохте. Там, накъдето първоначално бяхте тръгнали. Като в експеримента на Томас Йънг с двата процепа и атомите. Образно казано, ще минете едновременно през двата процепа, а ще се окаже, че сте минали през трети, разположен между тях – Златната среда – съвсем по конфуциански2.

  Той взе една пръчка. Снегът навсякъде се беше разтопил, но земята още беше влажна и разкаляна. Пашка начерта в калта един голям правоъгълник и вътре в него – три по-малки и посочи този по средата.

  – Този е в средата, значи е вътре, въпреки че е отвън по отношение и на двата крайни, защото е встрани от тях. А трите са вътре в големия, въпреки че по отношение един на друг са извън. Ако си вътре в кутията на Шрьодингер, знаеш котката мъртва ли е или не – ако си отвън – не знаеш и още имаш време да направиш избор. Ако минеш през Златната среда – третия процеп, можеш в момента на преминаването да си и вътре, и вън едновременно. Някои наричат това просветление, други – вдъхновение. Всичко зависи от гледната точка и следователно – всичко е относително! Така каза Пушкин.

  – Уф! От тези относителности ми се завъртя главата – изпъшка Дун. – По-добре не обяснявай, ами действай, защото ще взема да се откажа.

  – Струва ми се, че ще се удостоим с честта да бъдем „грабнати“ в разгара на Армагедон, както пише в Библията – предположи тихо Невянка.

  – Въпросът е къде ще се озовем – каза скептично Дун. – Тези „външности“ и „вътрешности“ ми идват малко множко!

  – Първо ще се озовете на върха на „книгата“ – каза Пашка. – Оттам таблото и камъкът ще ви пренесат на мястото, където искате да отидете. Аз ще направлявам процеса. Още въпроси?

  Всички мълчаха. Откъм северозападния край на небето се чу глухо бучене. Същият звук се чуваше и от югоизток. Пълчищата на Кукя и на Египетската тъма настъпваха срещу бойците на Кокошките и на Седмовръх и скоро двете армии щяха да се срещнат за нова битка – на територията на Междутъмие.

  – Ти ще се оправиш ли? – попита загрижено Габриел.

  – Мен не ме мислете! – каза нехайно Пашка. – Тук съм роден, знам им и кътните зъби. Имението е много добре укрепено. Пък и Лаврентий и Триумвиратът остават – ще се грижат за мен. А татко ще се върне скоро! Той го каза. И това не беше обещание, а увереност. Знаеше какво говори. Така че, споко!

  – Добре, значи, потегляме!

  – Приятно пътуване!– каза Пашка и натисна Яйцето на таблото.

  Внезапно правоъгълникът, на който бяха стъпили, се отметна силно нагоре и запрати всички на върха на разтворената книга – на бялата ѝ страна.

  – Много здраве на Алфа Центавър! – чуха те заглъхващия глас на Пашка, а след туй всичко около тях изчезна и те се озоваха в някакво бяло, светещо пространство без посоки и звуци.

  После се чу глас. Но не от Йерихонски тръби или нещо подобно, а обикновен човешки глас. Той беше последван от приглушено мучене, което идваше сякаш от значително разстояние.

  – Стъпил си ми на връзката на маратонката – каза недоволно някой. – Отмести се!

  – Сам си я издърпай! – отговори му друг глас. – Някой лежи върху ръката ми. Не мога де се помръдна.

  Дун и Джъд се измъкнаха изпод купчината нападали кой където свари пътешественици, които постепенно идваха на себе си и се изправяха, олюлявайки се и събирайки разпилените си раници и пътни чанти.

  – Къде сме? – попита Златина.

  – Не знам, но със сигурност не сме на Небесата – отговори Дун. – Доколкото ми е известно, там няма крави. Нито чували със зърно.

  Той посочи купчината чували, струпани недалеч върху огромна метална рампа и няколкото неспокойни пъстри крави до тях, които мучаха и махаха с опашки.

Всички започнаха да се оглеждат с любопитство. Намираха се в огромна зала, цялата от метал и стъкло – просторна, модерна, осветена от множество луминисцентни лампи по тавана.

  – Измъкнахме се от тъмния и безпросветен деветнадесесети век – това е сигурно! – зарадва се Джъд. – Няма свещи и аладинови лампи, няма дървени стени, нито часовници-шкафове с махала – електроника, братче!

Той кимна към огромното светещо табло, над което имаше надпис: „Летилище 33 – разписание на междинните спирки“. Отдолу бяха наредени колонки от цифри и букви, които непрекъснато се меняха: от едно сякаш до безкрайност – с часове на тръгване и пристигане срещу тях.

  – Вярно, няколкото крави и стотината чували със зърно съвсем не нарушават техноидилията на това място, което ми прилича на летищен терминал – каза Дун, оглеждайки се. – Може би са направили грешка в надписа.

  – Няма грешка – че се равен автоматичен глас, който идваше от редицата гишета в дъното на залата. – Ако имате предвид „Леталището“, то е в друг сектор.

  – Имах предвид „летището“, ама нейсе! – каза Дун.

  Иззад гишето с надпис „Митнически контрол“ излезе едно Същество – правоъгълно, плоско, ламинирано, с две очи и уста в горния край и надпис „Граничен разпределител“ в долния. Приличаше на разделител за книги, само че огромен.

То се приближи до групата на Габриел, която стоеше най-отпред.

  – Да разбирате от крави?

  – Нне! – измърмори Габриел.

  – Пристигат тука още по тъмно някакви, само мучат и махат с опашки, явно са от безсловесните. Идват заедно с тях и едни чували – също безсловесни. Не казват откъде са, гладни ли са, жадни ли са. Не знаеш кравите ли да храниш със зърното или зърното – с кравите. Същества – всякакви! Дежурният Разпределител бил на купон за Издателския ден снощи и сутринта заспал на работното си място. Не видял откъде са дошли. Вие да знаете случайно?

  – Случайно знаем – каза Дун. – От Маяковски са.

  – Къв е тоя Маякъвски? – запъна се Разпределителят. – Не съм го чувал.

  – Маяковски, не Маякъвски – поправи го Невянка.

  – Ааа, тоя Маяковски – с брикетите.

  – С бриковете.

  – Все тая! Маяковски го знам. Накъде са тръгнали кравите и чувалите?

  – Наникъде. Те са експеримент.

  – Но ние не сме краварник, нито хамбар. Не можем да ги задържим.

  – Ами върнете ги на Маяковски! – предложи Джъд. – Тъкмо Пашка да се успокои, че прехвърлянето е било успешно.

  – Пашка не изглеждаше много разтревожен – отбеляза Дун.

  – Защото вярва на Пушкин – каза Невянка. – И Пушкин се оказа прав. Експериментът е успешен.

  – Още не е сигурно! – не се предаваше Дун.

  – И Пушкин го знаем – каза Разпределителят. – Пушкин също беше тук рано сутринта. Беше разпределен.

  – Къде? – попитаха всички в хор.

  – Накъдето беше тръгнал – към Междинна станция 99м.

  Разпределителят внезапно се разпери като ветрило и по отделните му сегменти проблеснаха цифри и букви. Оказа се, че не е плосък, както изглеждаше, а с форма на правоъгълен паралелепипед, защото беше съставен от десетки еднакви правоъгълни разделители, които се подреждаха във форма на ветрило, когато се разгънеше.

  – Какво означава това?

  – Цифрата е кодът на сектора, буквата – на раздела: планета или звезда. М – значи Мадара. Б например означава звезда на Бърнард.

  Всички въздъхнаха с облекчение.

  – Билетът му беше двупосочен. Довечера ще се върне на Маяковски – с придружител. Жена! – каза Съществото и кой знае защо, намигна. – Вие накъде сте? Доста сте!

  – Ние сме към Алфа Центавър.

  – Алфа Центавър значи!

  Разпределителят се сгъна, после пак се разгъна и на сегментите на ветрилото сега бяха изписани цифрите от 100 до 120.

  – Алфа Центавър, сектор 113нз – Нова Земя. Това ли е?

  – Точно това!

  – Оттук, моля. По ръкава вдясно! Качвате се на платформата, както при тръгването, правите още един квантов скок и сте там. Приятно пътуване!

(Следва)

1. Партеногенеза при хлебарките – някои видове женски хлебарки нямат нужда от партньор, за да създадат потомство. Правят го и с неоплодени яйца. Този вид размножаване без чифтосване се нарича партеногенеза и се среща и при други видове насекоми – обикновено при липса на мъжки екземпляри.

Има също така възможност една женска хлебарка да снася оплодени яйца в продължение на месеци след едно-единствено чифтосване. Женските притежават специализирани органи, в които съхраняват спермата, и могат да я използват на по-късен етап за оплождане на следващи партиди яйца.

2. Пътуването по този начин е моя измислица и няма дори и теоретична стойност.