5.03.2019 г., 19:31 ч.  

 33- Глава V 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
1063 4 4
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

Глава V

 

   Отвори очите си. Не че беше спала. Главата ѝ кънтеше. Страшните думи се блъскаха по меджу си без да намерят изход. А ударите се засилваха... Не издържа много в леглото и стана. Още беше тъмно. Направи си кафе и излезе на верандата. И за първи път ѝ беше трудно да се усмихне. Трудно преглъщаше. Буцата в гърлото беше голяма. Не знаеше и какво точно изпитва към майка си сега- съжаление, упрек или пък тъга? А баща ѝ толкова години бе мълчал- защо? Защо до сега? Как се пази такава тайна? Не ѝ се искаше да мисли за случилото се от снощи, но от всичко хубаво, само то в момента нахлуваше в главата ѝ.

   Дани не издържа. Облече се и излезе. Тръгна към гората. Тъкмо започваше да се развиделява. На моменти тя дори вървеше на зиг-заг. Трудно ѝ беше да осмисли цялото това, всички тези думи, пазени в тайна до сега. „Аз я накарах“- това продължаваше да отеква в съзнанието. Тя побягна- така сякаш стъпалата ѝ се запалиха- все по-бързо и по-бързо, колкото можеше, а Дани можеше много. Изкачи се по на високо. И без дори да си поеме въздух се разкрещя, сякаш викна на света. Колкото гърлото ѝ държеше, тя крещеше. После се свлече на земята и зарови пръсти в нея. Разпръскваше пръстта около себе си и поглеждаше ръцете си, сякаш можеше да разчете нещо там или пък може би така ѝ се искаше...

   Тръгна стремглаво обратно надолу. Вече по права линия, с цел. Спря се пред къщата. Почука на вратата.

   - Дани?

   - Здравей, Радо.

   - Какво правиш тук толкова рано?- той скръсти ръце от прииждащия хлад.

   - Нося ти нещо.

   - Можеше и по-късно да ми го дадеш!

   - Не можеше!- отсече тя.

   - Какво?

   - Уфф, извинявай, не спах добре тази вечер.

   - Влез вътре поне, не стой на студено.

   - Не, не- трябва да отивам на работа- извади от джоба си една торбичка и му я подаде- Светеха в тъмното, реших че ще ти харесат и ще ти свършат работа.

   - Разбира се, че ще, но няма нужда да го правиш всеки път!- тя се опита да се усмихне, но не се получи много.

   - Обикновено с доста голям ентусиазъм реагираш на подобни неща.

   - Така де, но ми се ще... ще ми се друг да бъде повода да идваш да ме виждаш- не само те!

   - Тръгвам!- каза рязко Дани, без да е съвсем сигурна какво точно е чула.

  - Дани?!- извика той след нея- Почакай!- тя се върна- Искаш ли... ммм- хвана я за ръката с неговите две- довечера да хапнем някъде?

   - Не!- рязко каза тя, но се усети, че не реагира много нормално- Ааа, имам предвид- ти си ми приятел, не мога да те възприема катооо- той се доближи още повече и опита да сложи кичур коса зад ухото ѝ, но тя му бутна ръката- Радо, казах не!- той смени изражението си на момента- замъгленият му поглед се избистри, повдигна очилата си и ледено отговори:

   - Е, даа- не съм достоен за фантастичната Даника. Нито съм достатъчно нахакан, нито симпатичен за нея.

   - Какво ти става? Защо се държиш така?

  - Мога да съм само просто... хмм неее- и поклати показалец в отрицание- да съм един прост приятел, нали?

   - Радо, какво има? Никога не си ми говорил така?

  - А може би е трябвало- още от преди. Но помощта лесно се забравя явно- обърна се и трясна вратата зад себе си.

   - Няма що!- изпуфтя Даника- Втасах я съвсем!- Сега и това, ама и аз съм си една- и тръгна.

Не гледаше нищо по пътя. Този път не му се наслади. Мина покрай барчето, взе си още едно кафе, мимоходом поздрави Андрей и седна на тротоара. Заби поглед надолу и зарови пръсти в косата си.

   - Хееей! Ехооо!

   - Да, Андрей?- сопна се тя.

   - Оу... Добре ли си? Какво има?

   - Ихх, извинявай Андро! Днес не съм аз.

   - Личи си.

   - Направо съм извън себе си.

   - Какво е станало?

   - Случвало ли ти се е- ей така някога и от нищото света да се сгромоляса в краката ти и нещо, в което си вярвал или предпочитал да вярваш, да рухне?

   - Чак така може би не. Сигурна ли си, че не искаш да си отидеш и да почиваш вкъщи днес?

   - Повярвай, точно това не искам сега!- погледна напред и се изправи рязко.

   - Какво видя, бре?

   - Бабата- ей онази там.

   -Кой- баба Нада ли, хорската гадателка? Какво ти е направила пък тя? Гледаш лошо към нея- предсказание ли не се е сбъднало или какво?- в очите на Дани се четеше съмнение и гняв.

   - Нищо, нищо- тръгна напред, но Андрей я завърна.

   - Спокойно бе човек! Я ела, ела с мен! Седни тук- той клекна до нея- Виж сега- какво е станало, не знам и ще разбера само ако ти решиш, но каквото и да кажеш или направиш в такова състояние, първо преброй до десет. Аз ще взема групата сега, че се събра. Ти опитай да успокоиш дяволчетата в себе си, нали?- тя поклати глава- А и виж кой идва- сега вече ще ти светне!- намигна ѝ и тръгна, като му направи знак да постои с нея.

   - Даничка, здравей! ‘Що си увесила нос така?

   - Гадно ми е!

   - Кажи ми нещо дето не виждам!

   - Слави, може ли да те питам нещо?

   - Ами че питай, няма нужда от разрешение..

   - Ти виждал ли си майка си?

   - Никога! Ама ти т‘ва го знаеш. И не знам ‘що ме питаш. С теб се знаем от колко- вече седем-осем години.

   - А искаш ли?

   - Не съм много сигурен. Все пак решила е да ме роди- да, ама да ме ‘фърли тъй на света, там сам пред сиропиталището... Абе, сладур, к‘ви са тия въпроси?

   - Ами снощи татко ми разказа за моята майка...

   - И? Тъй страшно ли е?

   - Мхм- ама тя май знае най-добре!- и посочи баба Нада.

   - Кой бе, старата ли? Ами че питай я!

   - Не смея още.

   - Що бе?

   - Не знам дали няма да ми кипне. И да ѝ скоча.

   - Ти ли бе? Ти и муха няма да праснеш... Виж ся к‘во! Изправи се и ме погледни! Чуй ме!

   - Слушам те, Слави!

   -Вдишай дълбоко и издишай бавно- той я беше хванал за раменете- точно така. Давай още два пъти така, дай въздух на тоя мозък да мисли, макар че на тебе ти е в повече- тя се разсмя- Я виж ти, значи можело! Покажи ми зъбки, черноочке? Ууу, ще ме изядеш, бе! Но е начало- и я прегърна силно, тя олекна- Браво на моето момиче! По-добре ли си?

   - Със сигурност!

   - ‘Айде тогава пошматкай се малко и отивай да бачкаш- все пак там си най-добра, там си е твоето място- и посочи входа на пещерата- Чао за сега!

   - Чао, Слави и благодаря!- той вдигна палец нагоре, отдалечавайки се.

   Дани наистина успя да се поуспокои и денят потръгна. Като вдиша първата глътка въздух в „Бучащата зала“, почти възвърна себе си. Кротна се. Целият ден прекара тук.

   Изведе и последната група. Сложи ръце в джобовете. Слизаше бавно по пътечката. На пейката долу седеше старицата и говореше на някой от туристите. Дани остана на място и ги загледа. Явно баба Нада беше доста обаятелна, защото имаше хора които си тръгваха много щастливи, но и настръхналите не бяха малко. Емоцията, която им внушаваше с „дрънканиците“ както по-рано ги наричаше Дани, приличаше на истинска. Сега и Дани вече имаше колебания. Когато и последният си тръгна, тя отиде при нея и този път реши да говори.

   - Добър вечер, бабо Нада!

   - Добра за мене е, а за тебе дѐте?

   - Надявах се ти да ми кажеш. Познавала си майка ми!?

   - Я ми припомни как се зовеше?

   - Нима си забравила?

   - Аз много хора зная, ама с годините нали се сещаш, че и паметта ми бяга?

   - Ирина се казваше.

   - Казваше?

   - Е, надявам се все още да е така!- Дани почувства вина.

   - Жива е дѐте, жива е... Искаш да знаеш ‘що те оставила- и тебе, и тейко ти, нали?

   - Точно така!- твърдо каза Дани.

   - И смяташ, че аз съм имам вина за това, нали?

   - Амии...

   - Не се свивай, кажи си, може и права да си!

   - И права ли съм?

   - Остави те, за да спаси брат ти, дѐте, е за туй!

   -Как, кккакво, как така? Брат ми? Аъаа- и брат ли имам?- очите ѝ се насълзиха. Инстинктивно разтвори ръце питащо и погледна нагоре- бабата я хвана за ръката.

   - Недей се- говорът ѝ се забави- вълнува. Е, бре дѐте, и ти ли, аххх- направо се провлачи.

Ееей, какво става бе бабо? Добре ли си?- тя гледаше в една точка и не мърдаше, но дишаше и това я успокои- от очите ѝ започнаха да се стичат сълзи, но тя не мигаше. Започна да се тресе цялата. Ирисите сякаш светеха. Даника се опитваше да се отскубне, но беше невъзможно. Изведнъж старата проговори сякаш извън себе си, с глас гръмовен и страшен:

 

„И на тебе нещо ще ти кажа,

ще се случи нещо страшно, ала няма да ти го покажа!

Слушай ме сега детѐ:

 

В ден дванайсти през нощта

през гората не върви сама.

Приятел аз не съм ти, но и враг не съм- не ме мрази,

ала от неговите очи се пази!

На луната тоя ден ще да е пръв,

ама тя ще се опръска с кръв!

Недей отива, а бягай

към тъмнината сама не посягай!

Пази се от тая беда

и носи със тебе вода!“

 

   Постепенно ръката ѝ се отпусна, а краката ѝ направо омекнаха. Какво ѝ чуваха ушите сега- да вярва ли, на нея ли, или бе поредна шега? Но начинът по който бабата ѝ говореше- сега разбираше и израженията по лицата на туристите, които гледаше с недоверие само до преди малко. Да повярва ли на всичко случило се, на всичко чуто? Главата ѝ щеше да се пръсне.

   Тялото на старицата се успокои. Сълзите спряха. Пусна ръката ѝ. Ококори се сякаш за да разбере къде се намира. Очите „угаснаха“.

   - Добре... Добре ли си?- заекваше Дани.

   - Аз ли, ами ти дѐте?- извади една смачкана салфетка от джоба на жилетката си и избърса очите си. После я сгъна набързо, така че Дани да не я види- Пази се! Истина ти казвам! И зѐми това- подаде ѝ една мраморна фигурка. Носи я у себе си винаги!

   - Какво е това?- имаше форма на навита змия около тояга, но краят ѝ мачкаше главата на змията.

   - К‘вото е такова! Зѐми го ти казвам! Айде, че окъснях!

   - Почакай де!

   -Моето момче, ѝди помогни ѝ, ‘айде Андрейчо!- той се връщаше. Тя продължи да си говори по пътя. Когато се отдалечи достатъчно, разгърна салфетката- беше кървава спирала. Погледна за миг назад и въздъхна:

   - Само жива да останеш, дѐте...

   - Все пак говори с нея, а?

   - Аз... такова- тя се олюля, но той я хвана.

   - Ей, ей, Дани? Искаш ли вода?

   - Прибери ме! Само ме прибери, моля те!- и припадна. Взе я и я сложи в колата на задната седалка.

   - Абе, момиче, какво става с теб днес?- беше притеснен. Запали колата и тръгна- Дани, ще отидем до болницата!

   - Не...не- смънка тя- само нека се наспя...

   - Сигурна ли си?

   - Карай!

   Полунощ минаваше. Излезе вятър и листата засвириха под диригентството му. Странни бяха звуците, профучавайки между скалите. Шега можеше да си направи с хорските очи и уши. Така и те двамата се криеха под мрачните стонове, като черни сенки пред разпалена свещ.

   - Псст. Чуруликаш ли?

   - Не, църкам!- двамата се приближиха шепнейки. Може би не се познаваха до този момент и това беше някакъв код.

   - Живи ли са?

   - Живи са.

   - Обичаш да играеш с куклите си май?

   - Щом са дресирани и се огъват добре на конците си... спря се- Не ти трябва да знаеш, а и не ти влиза много в работата.

   - Не се наостряй! Ти се свърза с мен, помниш ли?

   - Да, да, да. Не се коркай!- извади някакво картонче от вътрешния джоб и му го подаде.

   - Пич, ама тая е хубава!

   - Е и, това спира ли те?

   - Как бе, ти луд ли си? Ама... знаеш, че аз ги приключвам, нали?

   - Знам!- равно и хладно каза той.

   - И кога т‘ва?

   - След десет дни.

   - Толкова много?

   - Защо, ножът ли ще се изтъпи или барутът на патроните ше изветрее?

   - Не бе, ама...

   - Ще го направиш ли, или не?

   - Аз- да! Ама ти ми изглеждаш колебливия. И на всичко отгоре я познаваш. Да не ми се размекнеш накрая.

   - Няма начин!

   - Добре, десет дена и действаме!- обърна се и си тръгна. Другият изчака малко и тогава тръгна- в обратна посока...

   Луната изгря. Все още се пълнеше, но вече беше минала половината си. Стана студено, смразяващо дори. Не беше много типично като за септември. Нямаше и как да е горещо, но тази нощ,... тази нощ си беше направо зловещо...

   Андрей прибра Дани. Баща ѝ си я взе. Поуспокои го малко, защото видимо бе доста притеснен, а той го помоли да се опита да я задържи вкъщи за ден-два... поне.

» следваща част...

© Каролина Колева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??