22.04.2019 г., 0:24 ч.

 33- Глава XII 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
1182 5 1
Произведение от няколко части « към първа част
21 мин за четене

Глава XII

 

   Слави отвори очи. Главата го болеше. Чувстваше се странно. Тялото никак не му се подчиняваше. Не виждаше съвсем ясно. Изправи се, все още залитайки. Липсата на спомен- защо, какво и как се е озовал тук и в това състояние, го плашеше. Не му се бе случвало подобно нещо до сега.

   - Защо съм тук? Аз излязох от тук? Това го помня. Колко е часът?- погледна ръката си и максимално концентрира зрението си, за да види стрелките на часовника. Два и четвърт след полунощ преваляше- Леле, ужас!- хвана се за главата- Даничка? Ама какво съм правил аз. Излязох, а съм си пак вкъщи. Как така? А ти ме чакаше, момиче. Какъв съм такъв простак бе? Защо нямам спомен какво съм правил? Леле, яко я оплесках... Славиии- озъби се сам на себе си- събери се, концентрирай се, помисли трезво и вземи най-адекватното възможно решение сега!

   Отиде в банята и пусна водата. Направо сложи главата си под студения душ. Отрази му се добре, съвзе се. Спретна се набързо и излезе. Нямаше какво да му мисли повече от това- адреналинът щеше да излезе през очите и ушите му, хукна. Направо отиде до къщата на Даника. Почука на вратата. Мина време, но се чуха стъпки. Дървото леко проскърцваше. Вратата бавно се отвори. Съненият поглед на Мирослав се изненада:

   - Какво правиш тук, момче? Къде е Дани?- тук Слави се оцъкли.

   - Как така къде? Не си ли е тука, при Вас?

   - Не, Слави, не е? Какво става? Тя ми каза, че при тебе отива. Даже очаквах да я върнеш сега- Слави пребледня и леко потрепера, а не му се случваше често.

   - Ама, Миро ние се бяхме разбрали, аз тъкмо отивах, нещо ми е станало- накъсано говореше той- оцеферих се в нас, не знам защо бях там. Погледнах часовника и онемях. Не я прибрах и тръгнах да я търся при тебе... при Вас. Иии нея я няма ли?

   - Вече ти казах, че не е тук!- вече доста по-студено и определено събуден, отвърна Миро- Какво става, юнако? Не си отишъл на срещата- това го разбрах, но къде е тя? Къде е Дани?

   - Веднага отивам да я търся, господине! Ама веднага. Няма да се спра, докато не Ви я върна!

   - Идвам с тебе!

 -  Не! Нека съмне! Аз тръгвам и се надявам да я върна до дето слънцето светне!- запъхтяно говореше той, все едно до сега е бягал. Каза го и наистина изхвърча.

   Миро леко се преви. Слънчевия сплит го преряза. Може би от студа. Пулсът му се ускори. Той определено се притесни. Познаваше дъщеря си. Да- дива беше, но безотговорна- никога! Щеше да си дойде, щеше да каже. Все щеше да намери начин нещо да направи.

   За минути Слави стигна до уреченото място на срещата. Нея я нямаше, но той и не очакваше това. Спусна се по пътеката към Дяволското гърло. Излезе на паркинга. Въртеше се, озърташе се... нищо. Извика името ѝ. Звучеше уплах в гласа. Усещаше, че нещо не е наред и това го плашеше... адски го плашеше. Втурна се по пътя нагоре. Отиде при Андрей. Заблъска по вратата. Той отвори.

   - Какво правиш, бе човек? Три часа посреднощ е!- прозяваше се още Андрей!

   - Братле, помагай! Оплесках нещата! Обстановката е напечена. Даничка я няма...

   - По-бавно, по-бавно... Как така я няма?

   - Абе трябваше да се срещнем с нея! Още в девет часа.

   - И какво стана?- скръсти ръце Андрей.

   - Тръгнах, нещо стана и всичко ми е мъгла! Пич, нищо не помня. Събудих се в нас. Два минаваше.   Идея си нямам какво е станало.

   - Потърси ли я у тях?

   - Естествено, от там идвам! Няма я!

   - Не бързай да се палиш. Знаеш, че ако се разсърди, не ѝ минава бързо.

   - Сега не ми пука за това! Дай първо да я намерим!

   - Добре, добре, спокойно. Обличам се и палим джипа.

  - Не мина много време и излязоха. Обиколиха навсякъде, където можеше да се мине с кола. Изкачиха се дори на Вълчия скок и на Орлово око. Оглеждаха се на светлината на фаровете. Викаха. На Андрей сякаш му се причу женски глас, по-скоро стенание и побягна по посока на гласа. Слави го последва на мига. Ехото на гласа се повтори.

   - Дани? Даника, тук ли си?- извика Андрей.

   - Кажи ми, ако си там! Не се сърди, моля те!- продължи Слави. Не получиха отговор.

   Влязоха навътре в гората. Все още долавяха стенание. Нещо изръмжа зад тях. Обърнаха се. Две жълти очи ги гледаха. Оголените зъби проблясваха. Пяната от зейналата паст капеше. Двамата застанаха плътно един до друг и не помръдваха. Само леко се доизвъртяха един към друг и направиха стена от телата си. Бавно спуснаха ръцете си.

   - Кротко, Вълчо!- каза Слави равно, бавно, шепнешком- Нямаме работа тука с тебе. Иди си по пътя. Няма да ти пречим. Остави ни да намерим нашата приятелка.

   - Хайде, момче! На твоя територия сме, така е! Ама пусни ни да си идем!- с леко затреперване в гласа продължи Андрей.

   Хищникът ги наблюдаваше постоянно. Преместваше погледа си ту към единия, ту към другия. Присви очи, сякаш за да ги прецени. Приближи се към тях с още една лапа напред- те не помръднаха. Вълкът също. И явно издържаха теста му, защото се извъртя и побягна в обратна посока. Рунтавата опашка се завъртя, а на върха където се бяха изкачили, изглеждаше така сякаш погали пълната луна. Изчезна като стрела.

   Те седнаха бавно на земята. Демонстрираха смелост, но сега сякаш страхът ги подкоси, въпреки, че опасността бе отминала. Поеха дълбоко въздух, за да поукротят сърцата си. Спогледаха се.

   - Андрейка, Белият зъб ни пощади!- опита се да се пошегува Слави.

   - Щото си голямо магаре, за това! Кой ще се занимава с тебе, бе Слави? Кой ще те изтрае?- и двамата се засмяха. За кратко.

   - Смяташ ли, че нещо се е случило?

   - Лошо усещане имам, Андрейка, не знам!

   - Искаш ли да влезем в пещерата и да я потърсим и там?

   - Искам! Давай да вървим!

   Поослушаха се още малко. Вик не чуха повече в нощта. А им се стори, че преди вълка, някой наистина викаше. Тръгнаха. Стигнаха до колата. Обърнаха я тихо. Не си търсеха компанията на нов приятел от гората. Отидоха до пещерата. Сложиха по един челник и влязоха. Бързо слязоха до бучащата зала. Нямаше никой. Позволиха си да извикат. Но ехото на собствените им гласове се връщаше само̀. Изкачиха се до дяволската паст, наведоха се доколкото бе възможно, осветиха, но нищо не се виждаше. Пет наближаваше.

   - Слави, тя не е безразсъдна!

   - Ината е!

   - Но не е глупава!

   - Напоследък е доста чувствителна.

   - Така е!- каза Андрей- И се досещам за още един човек, с който можем да поговорим- Слави го погледна изненадан- Нека я поразпитаме!- и излязоха от пещерата.

***

   Ръката му беше толкова изтръпнала, че вече не усещаше пръстите си. Висеше там вече повече от час. А и дъждът никак не му помагаше. Студът на есента също. Трудно, дори невъзможно изглеждаше да успее да се покатери по скалата. Но омразата е могъщ извор на сила, защото въпреки раната в рамото и течащата кръв, той успя. Прехвърли крака си отгоре, после и другия. Изтърку ли се на земята и пое глътка въздух, глътка облекчение. Постоя така известно време. Прорезът от ножа кървеше повече от изстрела. Поизправи се до седнало положение и се облегна на едно дърво. Бавно и болезнено смъкна ръкава на якето. От чорапа си измъкна едно джобно ножче. Разпра кървавия ръкав на тениската и разряза същият на дънковото яке. Извади запалка и нажежи острието. Опря го на прореза. Последва крясък- жилещ и пронизителен, и оглушителен. Но кръвта наистина спря. Опипа рамото си. Раната имаше изход от другата страна. Куршумът беше излязъл. Повтори същото от преди малко.

   В очите му се четеше гняв- неистов и безграничен. Дори бяха кървясали. Проблясваше и жажда за мъст. Зъбите проскърцваха, а зениците се свиваха и разширяваха сякаш в унисон с ударите на сърцето му- бързо и зловещо. Заби ножчето в земята и започна да дълбае.

   - Не знаеш кой предаде, нещастнико! Не се занасяй със старото куче!- процеждаше през зъби той- Израстнал съм сам самичък, а животът ме превърна в животно, в звяр, който мяра не знае и не може сам да спре, който жив кожата ще ти одере. Така да знаеш, мизернико! Предателството се заплаща пре- скъпо, страхливецо! И ти ще разбереш как!- Дълбаеше в земята и гледаше в една точка. Дори не примигваше- порцеланови камъни върху две очни ябълки. Обърна ги нагоре към небето.

Дявол съм аз, но ти си дваж! И знаеш ли какво?... Жива нека да е тя дано!

***

   Слави и Андрей отидоха при баба Нада. Часът към пет приближаваше и зората наближаваше. Двамата се спогледаха.

   - Сега да не уплашим старата?- почуди се Слави.

   - Не можем да пропуснем да попитаме.

   - Ама да не ѝ стане нещо?

   - Нали знаеш какви ги наговори тя на Дани в ония дни?

   - Знам и това още повече ме плаши сега!- и Слави почука на вратата. Никак не отне време, за да се отвори.

   - Абе, мо̀мчета, иде ли се по това време?

   - Извинявай, бабо- започна Андрей- искаме да те питаме нещо, защото можеш да помогнеш.

   - Е, та питай, щом ви трѐбе!

   - Знаеш ли къде е Даничка?- не издържа Слави. Тя извърна глава към него. Приближи се, втренчи се в лицето му, хубаво го огледа. Рязко го хвана за ръката, той се стресна.

   - Намери следите на собствения си дявол, момче. И пази се от него. Тъй да знаеш- той сянка ти е отдавна и вече е много близко до тебе! Беда е твоя лична. Ще се изправите един срещу друг и никак леко няма да ти е!- Андрей забеляза леко отворената уста и безмълвието в нея и реши да се намеси.

   - А за Дани, бабо, нещо ще ни кажеш ли?

   - Тая дива хубавелка в дън земя потъна. Не я усещам, така да знаеш. Предупредих я аз, тя не ме послуша.

   - Едва ли е било нарочно.

   - Нищо такова няма у нея, ама в главата ѝ бурен вятър ѝ вее и не чуе какво ѝ се казва. Ден преди днешния дванайсти беше. Казах ѝ на нея сама в гора да не отива, ама на- погубена е в нощта- Андрей потръпна.

   - Гора каза, бабо! Коя гора?- отърси се Слави.

   -Ти знаеш момче, помисли! А ти- сложи ръка върху бузата на Андрей- пусни я, за да се върне отново! Сега вземете по един. Турете си ги на вратовете и ги не сваляйте.

   - Какво е това сега?- изпуфтя Слави. Медальоните изглеждайа странно- бяха направени от вътрешната част на черупка на мида, а слюдата и кварцът в тях, отразяваха светлината и от двете страни.

   - Не питай, а слушай! Огледало ще бъдат, за да видите врага из гърба си! Ай със здраве и довиждане!- хлопна вратата зад себе си.

   - Андрейка, нещата не са добре!

   - И аз го разбрах вече! Ама ти нещо разбра ли от това, което ти каза тя?

   - Не, ама съм сигурен, че ще разбера! Съмва се вече. Давай да организираме хайка. Събираме всички наши хора, по-здравичките мъже от селото и тръгваме да я търсим.

   - А ако не я намерим?- очите на Андрей се бяха понасълзили и в гласът му се чувстваше несигурност.

   - Не така! Не така, моля ти се! Ако не я намерим, ще викнем и полицията.

   - А после?

   - На Господ ще се молим! Едно ми обещай, Андрей!

   - Каквото кажеш, братле!

   - Плътно до мене ще бъдеш! Няма да се делим- и сега и после. Ще търсиш само с мене, защото там където ще дирим, може и да намерим нещо. Нещо, което обаче никак няма да е хубаво. По-добре ние двамата, отколкото Мирослав. Знаеш го, че ще хукне веднага, а и как иначе. Ама каквото разбере, нека да не е от първи очи. Нека е от нас!- и му подаде ръка.

   - Дадено! Дума имаш, имаш и приятел!- стисна я силно Андрей и се прегърнаха- Тя е твоята Черноочка, нали?

   - И твоя слабост!?

   - Ама при тебе лети... Нека...

   - Давай да тръгваме!

   Момчетата бързо събраха хората. Приятелите се явиха веднага. А съседите уважаваха Мирослав много. Никак не се поколебаха, за да се отзоват. Разделиха се по двойки. Баща ѝ беше с другия алпинист- Илия, Илко му викаха, на Слави колега. На женските двойки дадоха и кучета. Организацията стана бързо. Но планинецът си е планинец. И доверието между хората малко или много си е заложено. Знаеха, че и за друг същото ще направят. За Даника- цялото село, че и съседното откликнаха на този зов за помощ.

 

   Орлин пушеше пред вратата на управлението и нервно потропваше с крак по земята, когато Снежана се появи. Беше присвил очи дебнещо, сякаш се надяваше виновникът да влезе в полезрението му и да го прихване с безпогрешната си точност.

   - Рано си станал!

   - Не съм си лягал!

   - Защо така?

   - Защото личното стана много лично!

   - Тревожиш ме, Орлине!

   - Аз съм уплашен, за теб не знам! Вече имаме и шеста рисунка!

   - Как така?- като попарена остана Снежана.

   - Ей така! Изпратих те, прибирайки се минах от тук, на плота на приемната имаше още един плик и така...

   - Рисунка?

   - И очила.

   - Адресът?

   - До мен!

   - Какво е изобразено?

   - Камъни и черти отгоре, а предната- концентрични кръгове, които много приличат на вода. А ние нямаме ни една следа!- затръшна фаса долу и го премаза с крак.

   - Пренебрегваме тринайсетте дни, така ли?

   - Направо ги зачеркваме, Александрова! А, извинявай, почти те излъгах и щях да пропусна!

   - Какво?

   - Моят „ухажор“ също ме „зарадва“!- извади неугледното картонче от джоба си и го подаде, като я изпревари в изчитането- „Нея не спаси! Намери майка ѝ!“- Ако се не лъжа, това пишеше!

   - Така е, Орлине, но...

   - Издъних се, Снежана. И ако този човек наистина ни помага, значи аз вече съм го предал!- в очите на Орлин искреше гняв, прииждаше на талази с всяка изказана дума- Ако е имал някакво доверие в мен, сигурен съм- вече се е изпарило!

   - Не говори така!

   - И имам усещането, че съвсем скоро, ще се случи нещо, което ще преобърне всичко и всички...

» следваща част...

© Каролина Колева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??