Глава XIX
Тя бягаше. Те я преследваха- онези двете, светлите, напръскани с черни петънца. Бяха пред нея, бяха зад нея и тъкмо се отвориха пред лицето ѝ, за да я погълнат, когато тя подскочи и изпищя. Оказа се само сън- зловещ и ужасен. Тя беше в болничното си легло. Студента пот, която усети по себе си, я накара да потрепери. Пое си въздух няколко пъти и малко по малко започна да се успокоява. Стана, отвори прозореца и седна на перваза. Топлината на слънцето я усмихна, а светлината му я накара да кихне. В този момент се усети да погледне крака си... и разбра, че това което е видяла снощи, всъщност е истина- белегът го нямаше. Това предизвика у нея странни чувства. Погледна надолу към улицата. Хората се разминаваха забързани в ежедневието си. На моменти ѝ се струваше, че беше просто едно препядствие, да заобиколиш парче плътен въздух с цвят и форма. Това не ѝ хареса.
– Мисля, че е крайно време да се изправя срещу страховете си. Не мога да бъда вечно подвластна на ужаса си към тези очи. Напротив, трябва да разбера на кой принадлежат! Е, Даника, време е да се стегнеш, да се вземеш в ръце и да продължиш!- с висок глас и абсолютна твърдост каза тя пред себе си.
Отвори шкафа в стаята си, взе наметката с вид на палто и се преоблече набързо. Смени болничните чехли с обувките, които имаха планински вид и започна да замисля вариант в главата си, как да излезе... по-точно как да избяга от болницата. Когато реши, че просто ще мине по стария си познат маршрут, използвала го вече няколко пъти, Даника прекрачи перваза на прозореца. Качи се на покрива, а от него влезе в аварийното стълбище и излезе от задната страна на болницата. Никой не я видя, никой не я отрази. Метна качулката на главата си и сложи ръце в джобовете. Странно, но вътре намери пари и едно листче. На него имаше някакъв телефонен номер и име- Асиана.
– Дали да прозвъня на този номер? Дали тя ще знае нещо за мен? Какво да правя?- Даника се огледа около себе си и видя уличен телефон, отсреща през булеварда- Какво пък- решила съм да рискувам така и така!- и тръгна да пресича уверено напред.
Стигна до кабинката. Ръцете ѝ бяха потни. Личеше си, че е нервна, но усещаше, че трябва да се обади. Сви ги една в друга, духна в тях няколко пъти, сякаш да си пожелае късмет и вдигна слушалката. Набра телефона и плахо я сложи до ухото си. Сигнал свободно имаше.
– Ало?- чу се глас отсреща. Беше нежен. Даника замълча в началото- Ало?- повтори гласът отсреща.
– Ас... Асиана?- осмели се най-сетне тя.
– Да, аз съм! Кой се обажда?
– Даника!- отсреща прозвуча истинска радост. Това накара Даника да добие увереност в себе си.
– Много се радвам да те чуя! Как си?- понижи тон отсрещният глас.
– Амии... може ли да те видя?
– Разбира се, ще се радвам!
– А как да те намеря?
– Имаш ли на какво да запишеш адреса?
– Да, почакай!- и извади листчето с името ѝ и го записа от обратната страна- Варна ли каза?
– Да, точно така! Има ли нещо?
– Не не, няма проблем... Аз съм в Смолян, но до вечерта смятам, че ще се придвижа някак.
– Малкият ще се зарадва да те види! Ще те чакаме къде- на гарата или на автогарата?
– Ами на автогарата!
– Добре, значи ще се видим скоро!
– Но... Мога ли да те помоля?- сниши тон Даника.
– Какво има?
– Моля те, ела сама! Не искам да уплаша детето. Не съм същата онази, която помниш! Моля те, по-спокойно ще ми е!
– Следя новините, Дани! Спокойно- с радост ще те очаквам и добре, ще дойда сама!
– Много ти благодаря, наистина. Не знаеш колко значи за мен това сега!
– Хайде до скоро, очаквам те! Чао, Дани!- и затвори телефона.
И за пръв път от много време насам, Даника почувства човешка топлина, почувства сигурност, макар и от повече от петстотин километра разстояние. С бодра крачка се запъти към автогарата...
Слави и Андрей се събудиха рано. Нямаше нищо странно в това, тъй като покрай работата и чистият планински въздух, на който се наспиваш, бяха свикнали. Взеха си по едно кафе и излязоха да пушат навън.
– Знаеш ли, братле?- започна Слави- Нещо не ми се чака обаждане от полицията. А и все ми се струва, че ще ни извъртят някакъв номер- А искам да видя Даничка.
-Още не мога да повярвам, че е жива!- отвърна Андрей- Знаеш ли- силно се зарадвах когато полицаят го каза, но с това с което продължи, ме хвана страх. Някой ѝ посегнал и то по начин, по който- Андрей изръмжа и стисна юмруци- умът ми не побира още. Какъв трябва да си, за да направиш подобно нещо?
– Такъв, който заслужава нещо по-страшно от смъртта, нещо по-силно от страха и по-болезнено от това, което самият той е направил... ако въобще е възможно подобно нещо.
– Ами ако наистина са били двама?
– Значи ще ги намерим и двамата!- категорично каза Слави.
– Убеден ли си?
– Почти... Ама хайде първо да отидем при нея, моля те! Вече не ме свърта и не издържам!
– Добре!- каза Андрей- Няма да казваме на никого- нищо. Отиваме право при нея! После ще решим какво да правим!- загасиха фасовете в пепелника до вратата на хотела и тръгнаха.
Влязоха в болницата и отидоха на регистратурата. Упътиха ги към третия етаж, седма стая. Андрей и Слави бързо изхвърчаха по стълбите нагоре. Лесно намериха стаята и застанаха отпред. Но и двамата бяха нервни. Как да влязат? Какво да направят, за да не я уплашат? Как беше редно да реагират спрямо човек загубил спомените си и хората, които са свързани с тях. Все пак Андрей се осмели и почука на вратата. Отговор не последва и той повтори.
– Странно!- каза Слави и бавно отвори вратата.
– Дани?- прошепна Андрей. Когато вече цялата стая се виждаше, разбраха че няма никой.
– Но къде може да е?- почуди се Слави.
– Може да е отишла до тоалетна, да са я взели за изследвания, знам ли?
– Да, ама сестрата каза, че визитациите и прегледите са свършили.
– Така е, ама и аз не знам какво да ти кажа, братле. Да почакаме малко, а?- попита Андрей.
– Ами добре- ще чакаме.
Така измина цял час. Не влезе никой, не се случи нищо. И двамата решиха, че трябва да отидат отново долу на регистратура и да попитат какво става и къде могат да я намерят. Когато затваряха вратата, Слави забеляза открехнатият прозорец и му се стори, че видя кал на перваза.
– Я, почакай малко! Андрейка, ела тука! Я виж!- и двамата отидоха отново до прозореца.
– Да не би нашата приятелка да е избягала?- подхвърли Андрей.
– Не че нещо, ама не е като да не е способна на това!- спогледаха се и слязоха долу.
След суматохата, която се вдигна след като сестри, фелдшери и санитари се спуснаха да я търсят, предположението на момчетата се потвърди. Това никак не им хареса, защото означаваше, че отново трябва да отидат в полицията и да им кажат, ако те вече не знаеха за това разбира се... И тръгнаха леко ядосани и може би разочаровани...
Даника стигна до автогарата. Взе си билет за първия възможен автобус за София, а от там щеше да се качи на такъв, който да я отведе на морето, там във Варна, където щеше да я чака човек, който я познава, човек който по някакъв начин има връзка с нея и може би ще ѝ помогне. Но каква ли беше общата им история, какво ги свързваше, а и детето ѝ ще се зарадва „Дано там да намеря някакви отговори... нещо поне, песъчинка, която да накара дюната да се излее, нещичко, каквото и да е“- шепнеше си тя.
Седна най-в дъното на бусчето, което тръгна към столицата. Беше се покрила с качулката, въпреки че ѝ беше доста топло. Стар автомобил, пораздръкан, пълен задух. Кой би помислил и за климатик, а те и прозорците не се отваряха. Тръгна наполовина пълен. Всеки се беше вглъбил достатъчно в проблемите и мислите си, с които търсеше разрешение на тях, че абсолютно на никой, Даника не направи особено впечатление. Да, тук градът не беше голям... ами когато стигне там- в столицата. С колко очи щяха да кръстосат погледите си?
Облегна се назад и се загледа в пътя. Прекъснатата линия на шосето препускаше и се скриваше зад погледа ѝ. Кой се беше постарал да сложи пари в джоба ѝ и листчето с това име? Защото явно този, който я наблюдаваше, се и грижеше за нея, а предпочиташе да остане в сянка. Обувки, пари, дрехи... сякаш тайнственият я бе предизвикал да избяга, да я накара да тръгне да търси в опит да намери себе си.
Пътят се разля в широк булевард. Шумът рязко се усили. Сградите започнаха да изскачат една след друга. Столицата бавно ги поглъщаше и ги притегляше към себе си. И не след дълго, не че и пътят беше кой знае колко, но запушилото поизтормозено бусче се изкашля за последно и млъкна. В миг сякаш всички бързо се „изплюха“ през него.
– Ей, госпожице!- извика шофьорът- Вие да слизате нямате ли намерение?- Даника изви поглед към него- Ехооо, чувате ли ме или сте със слушалки в ушите?- и тъкмо когато той тръгна към нея, Даника скочи рязко, мина бързо покрай него и слезе- Ей, почакай, ти багаж нямаш ли?- но бързоногата се скри в полета на въртящите се порти на автогарата.
Поредната врата на ролката се открехна пред нея и тя застина. Тези зад нея я бутаха, някои пуфтяха, но тя не мърдаше. Ококори големите си черни очи, като се опита да фокусира всичко пред и около нея. И какво се оказа- тук почти никой на никого внимание не обръщаше, само времето в бързината си връщаше...
– Да Ви помогна?
– Как... Какво?- излезе от унеса си Даника.
– Имате ли нужда от помощ? Струва ми се, че не сте от тук?- мъж на средна възраст с интелигентна физиономия и мустаци и глас, вдъхващ уважение и стабилност, беше втренчил питащо зеленикавите си очи в нея?
– А? Амиии- искам да си взема билет за Варна.
– Така ли било? Значи ставаме двама. По работа за съжаление аз отивам, защото обичам този град и морето, но ще ми бъде приятно, ако разбира се и Вие го желаете, да си правим компания по пътя. Как е името Ви, госпожице?- тя прекара изучаващия си поглед отгоре до долу.
– Даника!
– Силно име, хубаво е! Приятно ми е, Даника! Аз съм Стоян. Ако позволиш, да разчупим леда и ще мина на по-лежерната форма. Хайде ела с мен сега, ще те заведа на гишето!
– Добре!- усмихна се тя. От уважение почувства, че е редно да свали качулката от главата си. Стоян не реагира.
– И така двамата се качиха на автобуса. Не бяха един до друг, но помолиха съседите си по място да се разменят. И Даника имаше нужда от опора в този момент... Странно, но единият от шофьорите се загледа в нея. Толкова дълго време я зяпаше, че тя се извърна настрани. И той може би се усети и продължиха да говорят с колегата си и се обърна с гръб към нея.
Автобусът потегли. Излязоха на магистралата. Не че стояха много на нея де, но скалите на дефилето я привлякоха. И макар и по отдалеч да ги виждаше, извиваше глава, за да види формите им.
– Да не би да си алпинист?- попита Стоян.
– Не!- рязко отвърна тя.
– А с какво се занимаваш?- тук вече нещата станаха доста интересни. Тя го изгледа с тъга в очите и извърна глава към прозореца- Добре, нека аз да започна. Аз съм инженер. Занимавам се с автоматизация и проектиране на управление на разни машинки. Отивам във Варна за среща от по-високо равнище. А и честно казано- там някак си лятото се удължава. Циганското окто-ноемврийско лято е много красиво и топло, а с повече кураж и студотърпимост... и морско...
Голяма част от времето им премина в монолог. Даника се чувстваше неудобно, защото никак не ѝ беше ясно какво да отговори, а и интересно, но дори и да излъже ѝ беше трудно, защото също не знаеше как и с какво.
Жуженето на хорският говор рязко се усили, когато усетиха, че автобусът закриволичи, ускори и изцяло видоизмени поведението си на пътя. „Какво става? Нещо не е наред?“- Паниката започна да се прокрадва и през устите им, не само през главата. Даника се изправи и отмести спътника си, за да влезе в пътеката на коридорчето. Нещо наистина не беше наред. Шофьорът изглеждаше странно. Беше пребледнял. Тя тръгна към него. Хората втренчиха поглед в нея, но този път това никак не ѝ направи впечатление.
– Добре ли сте?- попита го тя и слижи ръка на рамото му.
– Лошо ми е... Сърцето... потеше се силно и ръцете му трепереха... Моля те, хвани волана!
– Какво?- стресна се Дани.
– Спокойно, аз бавно ще изхлузя ръцете и краката си. Задръж пътя... Добре... Сега бавно намаляй като плавно натискаш и отпускаш спирачката.... Ааарррр- извика той. Това я накара да се мобилизира, хвана здраво волана, изправи автобуса в пътя и започна да убива скоростта. Разминаха се само с две-три свирки на поизнервили се шофьори- на тези, на които им бяха влезли за момент в насрещното... Не след дълго успя и да спре, но той почти бе припаднал.
– Кажи как да отворя вратата, моля те! Ей, не губи съзнание!- той понечи да посочи с пръст, но и езикът му беше набъбнал в устата.
– Чер... Черни... с черве... Дани взе радикално решение и вдигна и петте такива, които сега виждаше. Да, и багажникът се отключи, но и врата се отвори. В този момент и вторият шофьор, който беше влязъл в кабинката да спи, отиде при нея.
– Помогни ми да го изкараме навън! По-бързо!- нямаше много време да мисли, помогна ѝ, свалиха го- Сега подвий крак и го подпри на себе си, тъй че почти да седне!- Извърна се да огледа автобуса вътре. Смаяните погледи примигваха на парцали последователно в такт.
– Госпожо, дайте си възглавничката, моля!- не ѝ даде много време да реагира и почти сама си я взе. Сложи я под краката му. Надвеси се над него и сложи ръце върху гърдите му. Разтвори пръсти. Пое си въздух и издиша дълбоко. Събра пръстите си. След това сложи едната ръка на главата му, другата я остави където си беше. Постепенно потта изчезна, дишането се нормализира, пострадалият започна да възвръща цвета на лицето и силите си. Смаяните пътници започнаха плахо да подават глави, а на другият шофьор устата сякаш се скова от възхита ли, или пък уплаха... и не можеше да помръдне устата си дори.
– Вие добре ли сте?- попита именно него Дани. Той просто успя да кимне- Добре, хайде сега... Лекооо, изправете се. Точно така. Как е положението?
– Все едно не ми е било лошо, момиче! Коя си ти? Защо те познавам, от къде?
– Не зная!- отвърна Даника и побърза да се изправи и да обърне гръб, за да не гледа питащият му поглед. Мина от другата страна на автобуса и се подпря на него. Опря ръце в коленете си... и бавно се свлече до долу и седна на земята. Пусна краката си напред и отпусна ръце. Не знаеше дали някога е пушила, но странно тъкмо сега искаше да запали цигара. Прокара дланта през косата си и издиша дълбоко... И пак онези крясъци. Тялото ѝ конвулсивно се сгърчи, а те напълниха бързо главата ѝ „Кукло... ама ти си нова... Тиии? Не се дърпай... Ще бъдеш моя...“ Отново се спусна черна пелена пред очите ѝ. Тя залитна и изпищя почти без сила. Опитвайки се да хване главата си и да я накара да млъкне, Даника излезе на пътя. Хората от автобуса креснаха. Колата идваше отгоре ѝ. Те заблъскаха по прозорците. Вторият шофьор излезе на пътя и когато я видя, се разкрещя и хукна по дире ѝ „Брат имаш... Даничка!?... Майка ти... Бягай... Жива е!“. Колата сви рязко, за да не я удари и се изхлузи надолу в полето. В този момент шофьорът я сграбчи и я изнесе от пътя.
– Какво правиш, бе човек?
– Ссс... Слави?- сковала и все още сгърчила пръстите и лицето си, прошепна тя.
– Ей! Ей, съвземи се, укроти се!- тя рязко се отпусна.
– Къде съм?- прошепна едва доловимо.
– Тук, до автобуса!- тя се набра на ръцете си и се изправи.
– Какво стана?- отново се олюля, той я подпря на себе си.
– Ти ми кажи, камикадзе! Какво беше това?- до нея застана препатилият по-рано шофьор- Сега вече съм сигурен, че си ти. Онова устато малко нагло момиченце, което щеше да ме хвърли в гърлото на пещерата и щеше да ми прасне една глоба на входа, защото прекалих с идиотията си и тя ме постави на място... Но и същото това смело момиче, което самоотвержено спаси живота ми. Благодаря ти, екскурзоводке! Подхвана я през ръцете и я довдигна.
– Значи ти ме познаваш?
– Още когато те видях в автобуса, очите ти ми проговориха. Накараха ме да се сетя за ония селянин дето те нареждаше. Абе изглеждаш различно, да- ама ти си тая... същата... Тя се усмихна...
– Почакай, видях фарове... колата. Ей, как са хората, какво се случи с тях?
– Добре сме!- чу се глас до тях. Мъж дотича и вече стоеше до тях. Ти как си?
– Съжалявам, наистина. Заради мене се изтъркулихте в полето! Не съм искала, не беше нарочно. Колко човека сте? Всички ли сте добре?- погледът ѝ дивееше и не знаеше къде да спре.
– Ей... човекът от колата я хвана за раменете- Спокойно, добре сме!
– Не го казвате с цел само да ме успокоите, нали?
Така е- изсухлихме се в полето, но всички сме живи и здрави. И колата ще се измъкне, няма страшно! На тебе какво ти се случи?
– Ами не зная и аз, ама нещо не ми се получи... В смисъл- започна припряно и малко объркано Дани- главата ми ме завлече напред и ме изкара на пътя- Наистина съжалявам!
– Човек все от нея си пати! Спокойно, всички сме добре, давам ти дума! А и виждам, че и ти си по- добре! Не се притеснявай, давай го по-смело!- стисна ръката ѝ за благодарност- Айде по живо по здраво, лек ви път и се оправяйте!- вдигна ръка към останалите и се скри зад автобуса. Не след дълго, колата наистина излезе от полето и те тръгнаха.
– Видя ли?- нищо не е станало.
– Да бе!- засмя се иронично Дани... Чакай малко- ти казваш, че съм екскурзовод?
– Да, защо?
– И ме познаваш?
– Ти сега базикаш ли се с мене? Не че не го заслужавам де, ама...
– Не, аз... нищо не си спомням за мене си, за никой изобщо.
– Ама се сети за оня Слави, алпинистчето.
– Кой Слави?
– Е, преди малко за него заговори!
– Какво съм казала?- все по-невярващо питаше Дани.
– Е, спомена го де, ама.... Уффф, давай да те качвам в автобуса. За къде си се запътила- по средата в болярско, или към морето.
– Към морето!- почти доловимо отговори тя.
– Хайде тогава, натам.
– Ами ти?
– Драго ще кара от тука, вече спокойно... И пак ще кажа... Благодаря ти, дивачке!
В момента, в който влязоха в автобуса, се разпръснаха звучни ръкоплясъци. Хората я гледаха с възхищение, радваха ѝ се. Всеки с място свободно до себе си, сега го даваше на нея. И от този момент, тя качулката си нямаше да сложи...
– Не се учудвай, екскурзоводке! Ти спаси живота на всички тези хора тука, не само на мене. Ти отново си чудото на днешния ден!...
Андрей и Слави влязоха в управлението. На две- на три взеха стъпалата и се озоваха в коридора. Завариха Снежана да пълни вода от машината.
– Инспекторке... нетърпелив започна Слави.
– Какво правите тук?
– Даничка, Даничка я няма?
– Как така?
– Ами я така!- сопна се той, Андрей леко го дръпна.
– Отидохме до болницата!- продължи Андрей- Избягала е от там!- Снежана се ококори. Сложи ръце на буквата „Ф“ на кръста и сякаш забравила за водата в ръката ѝ, която се разля по крака ѝ каза:
– Е сега вече я втасахме!...
© Каролина Колева Всички права запазени