28.07.2019 г., 19:28 ч.

 33- Глава XXII 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
824 4 2
Произведение от няколко части « към първа част
32 мин за четене

Глава XXII

 

   - Истина ли ми говорите, момчета?- повтори невярващо още Орлин.

   - Явно е истина, Страхилов!- каза Снежана и го дръпна встрани, като му кимна леко към Ирина-   Искам да говоря насаме с теб, когато това стане възможно! И нека е по-скоро, защото наистина е важно!

   - Добре!- прошепна той.

   - Здравейте, ммм- поколеба се за миг- Здравейте, момчета!- изчисти дрезгавината в гласа си Ирина.

   - Здравейте, госпожо!- отвърна Андрей и се усмихна.

   - Здрасти!- не остана назад и Слави, Андрей леко го сръга в ребрата.

  - Ти трябва да си Слави!- все още тихичко говореше тя като се доближи до него. Погледна го право в очите- тези зелените, пъстро напръскани. Той потръпна- А ти сигурно си Андрей? Права ли съм.

   - Да, госпожо!- потвърди той- А Вие сте?- тя погледна Снежана, сякаш чакаше да ѝ даде знак, а тя от своя страна кимна.

   - Аз съм... Ирина!- сякаш на издихание каза тя.

   - Данината мила майчица?- рязко и иронично реагира Слави.

   - Точно така. Бързо се сети.

   - Е, че как. Тия дет‘ оставят децата си... бързо се сещаме за тях, разказвала ми е Даничка!- пристъпа към нея, но Андрей го завърна.

   - За да го казваш така язвително- този път и тя се наежи- сигурно си оставено дете. Аз не оставих моята Дани, защото исках. Оставих я, за да спася живота ѝ- нейният и този на баща ѝ! Но не ти се сърдя момче- цялото село такава си ме знае, цялото така и ме осъди- майка-нехранимайка, но така предпочетох, така пожелах, въпреки че знаех на какво се подлага и моят Мирослав, защото той е понесъл присъдата- тук гласът ѝ се разтрепери- А той ме пусна без да оставя резерви за себе си, а днес научавам, че и вече не е на този свят, което значи, че аз последно неговите очи видяла съм в оная гадна нощ, кога трябваше да избягам! Тъй че... сложи ръка на сърцето му- Аз- спря се и преглътна- Търся я отдавна. Ама съдбата явно си знае работата и ме доведе при вас, за да разбера трагедията, сполетяла моята Дани- сълзите тръгнаха бързо надолу. Тя толкова стискаше чантата си, че вече щеше да я деформира- Приятел си ѝ, разбирам и се радвам, че така бурно я защитаваш. Но нека да не е от мене, а? Не реагирай така, не с лошо!- постепенно той се дръпна още, а тя пристъпи и за миг сякаш стана по-висока от него, а силата на майчиния поглед, накара сърцето на Слави да се стопи, а топлината на ръката ѝ върху гърдите му, да вледени гърлото му и думите, що излязоха преди малко от там... Кръвта да нахлуе в главата му, а краката му безсилни да потреперят, дори за момент се подпря на рамото на Андрей- Защото не знаеш какво ме е принудило. И пак- недей с лошо!

   - Ирина, елате с мен!- намеси се Снежана- Явно сега не е моментът.

   - Не, моля Ви!- намеси се Андрей- Нека поговорим.

   - Не сега!- отсече Орлин- Днес поведохте следа и сега тръгвате с мен. Вие двете за сега оставате тук!

   - Къде тръгваме?

   -Към тайнствените места на Родопа планина, които вие току-що разпознахте! Хайде, момчета! Имате възможност да ги превърнете и в чудо, ако сте прави! Александрова, тук разчитам на теб, нали?

   - Да, Страхилов! Разбрахме се!

   Ирина и Снежана излязоха, мъжете останаха сами. Тръгнаха по стълбите надолу. Александрова я изведе на въздух. Отидоха в парка и седнаха на една пейка.

   - Прекалих ли, Снежана, кажете ми?

   -Ако срещу мен не стоеше майката, бих казала- ДА! Но Вие- след всичко преживяно и видяно... НЕ- не Ви виня. Слави също ще разбере, може би след време, но ще разбере.

   - Знаете ли, той ми напомня за някого.

   - Интересно! „Защото на мен също“... Имам едно предложение за Вас. Желаете ли Вие и синът Ви да бъдете мои гости за няколко дни?

   - Много щедро, ами Дани?

   - Сигурна съм, че тя е добре и имам предчувствие къде е. Само трябва да се потвърди. Но не мога да Ви обещая, че тя ще пожелае да се върне и не зная, дали... Ви помни.

   - И да не беше загубила спомените си, аз пак се съмнявам, че щеше да ме познае. Та тя беше само на три.

   - Моля, постойте при мен! Наистина! И дайте на „Ти“, а?

   - Така да бъде, Снежана! Нека поговоря и с Пламен и ще ти потвърдя, става ли?

   - Разбира се! Няма проблем. Той знае ли за нея?

   - Не! Все още смята, че е единствен и предпочитам, докато аз не я видя, и той да не разбере! Мога ли да разчитам?

   - Нямаш нужда от позволение! Твое право е!

 

   - Момчета, нещата се усложниха много и твърде дълбоки станаха. Ще ми се в предстоящото ни време заедно, да се постараем да се лишим от личните си емоции. Ще бъдем по-ефективни, вярвам.   Съгласни ли сте? И Двамата?

   - Можеш да разчиташ!- категоричен бе Андрей.

   - Имаш дума!- допълни Слави.

   - Тогава- към колата!...

   И двамата се качиха отзад в колата. Това учуди полицая, но и не го накара да реагира. Тръгнаха. Бързо караше Орлин, не я жалеше. Може би разпален от новата надежда следата да се окаже вярна, а това отпускаше крака му на педала.

   - Явно познаваш пътя, полицай?- каза Слави.

   - Е, не е като да не съм го минавал стотина пъти. Вие за това ли и двамата седнахте отзад? Да не ви достраша?

   - Нас?- продължи Слави- Абе човек, със скорост ли ще ни уплашиш? А и не ни върти твоите трикчета. Да речем, че беше седнал някой от нас отпред- к‘во щеше да кажеш тогава- че единият е с предимство пред другия и е тънък намек да се делим ли?

   - Какъв психиатър се извъди ти, бре?- леко повиши тон Орлин- Дори не съм си го помислял това. Или сега си го изкарваш на мене, щото преди малко ти потрепериха гащите, а?

   - К‘во каза? Ей ся скачам от колата и никъде няма да те заведа!- тук вече Андрей не издържа.

   - Спрете се! И двамата! Стига бе, стегнете се! Големи мъже сте, а и единият е с пагон- тук той натърти и погледна към приятеля си- Станалото станало! Искаме да помогнем на Дани, нали?- Слави изръмжа и се облегна на седалката обратно. Последва мълчание.

   - Как се сетихте... за местата?- прокашля се Орлин.

   - Работата, която обичаме, тук помогна. Когато трябва да се разбираме бързо, говорим по между си неща, които оприличаваме на локации, а знаме със стълби и мост между два близки камъка, след всичко, което казахте... не че нещо, ама вързахме две и две!- пое си дъх накрая Андрей.

   - Начинът, по който сте ги сложили в кръгчето, по реда на изчезването ли е?-все още ядосан, но осезаемо по-спокоен поде Слави.

   - Снежана ги нареди така, но да- в този ред са!- потвърди полицая.

   - Имай предвид, че наближаваме „Вълчия скок“!- продължи Слави- Колата ти е четири по четири, но ти способен ли си да я качиш горе?

   - Абе ще се пробвам да ти кажа!- вече със закачка каза Орлин.

   - А момичетата?- вмъкна се Андрей.

   - За тях какво?

   - И те ли са в ред някакъв или вещите, които принадлежат на тях, или това не е много ясно?

   - Наблюдателен си!- Орлин го погледна в предното огледало, Андрей не му остана длъжен- погледът му беше бистър, решителен и категоричен- Към всяка рисунка слага нещо от друго момиче и това е едно от нещата, които са много объркващи, сякаш разменя местата им.

   - Или ги намества както той смята, че е редно?- провокативно върна Андрей.

   - Може и да си прав. Кръвта не е тяхна, животинска е!

   - Какво имате като техни вещи?- попита Слави.

   - Къдрица, парче плат- вероятно от дреха, пясъчен часовник, очила, копче- тук ръката му трепна на волана, гласът също, ластик за коса и обеца.

   - Значи всичко е свързано с местата, тъй да знаеш!- каза Слави.

   - А само тези места ли разпознахте?

   - За съжаление- да!- каза Андрей.

   - Ааа според вас копчето подходящ предмет ли е за „Вълчия скок“?

   - Не, не се връзва според мене!- каза Слави.

   - Няма логика!- допълни Андрей, а Орлин отдъхна и хвана здраво кормилото отново- Ноо, защо ми се струва, че копчето е на човек, когото познаваш, полицай?

   - Познавам я, Андрей! Първа братовчедка ми е!

   - Съжалявам, полицай!- отвърна той.

   - За какво съжаляваш, още нищо не е свършило?- почти уверено каза Орлин.

   -Прав си!- каза Слави- И е време да слизаме! Ето го дървеното мостче- като посочи с ръка двайсетина метра напред-и излязоха от колата, а Слави му стисна ръката- Извинявай, Орлине, наистина! Ще я намерим тая твойта братовчедка жива и здрава! Няма да я отървем! Страх ли те е от високо?

   - Не!- отвърна глухо Орлин, все още изненадан от абсолютно приятелската и топла реакция на Слави.

   - Тогава нагоре! Давай! Ти пръв, ние след тебе!

   Качиха се по стълбичките нагоре и гледката, която се откри, беше страхотна, мащабна и всеобхватна. Сега слънцето озаряваше позлатените гори, пътеките се виждаха с всяка подробност, защото днес мъглата му беше отстъпила място. Дори част от „Даволската пътека“ се виждаше- още едно красиво място за разходка с приключенски привкус. И реката се виждаше. Земята на тази местност също беше обвита в мистика, като планината на която принадлежеше. Вятърът, звуците и цветовете, които се кръстосваха пред погледа и слуха ти, караха вътрешното ти Аз да трепти.

   Орлин извади бинокъл и започна да се оглежда. Къде всъщност можеше да е скрито момичето? Това място е открито все пак. Как е покрил следите ѝ този човек толкова дълго време. И играе ли си с тях, или е решил да ги зареже? И на какво залага с провокативната си география- себе си или възможностите на полицията, или способностите на жертвите да опитат да избягат от природния капан?

   - Абе, момчета, що му викате „скок“ на това място? За туристите го наричаме „Вълчи камък“?

   - Легенди много, Орлине!- отвърна Андрей.

   - Знаеш ли някоя и вярваш ли ѝ?- включи се Слави.

  - Зад всяка легенда се крие история действителна, която от уста на уста, придобива чудатите невъзможности на героя заложен в нея, но той си знае. А капчица истина винаги има.

   - Ами айде да слезем тогава- продължи Слави- и се загледай между рампата и дървения мост.

   - Продължение на скали с различни дължини са.

   - А за един вълк трудно ли ще е да скочи от едната до другата?- провокира го Андрей- просто премахни от съзнанието си за момент човешките творения!

   - Едва ли!- отвърна полицаят.

   - А знаеш ли що пък тоя тука камък с дървеното продължение, така точно именуван е- и що това животно му е дало името?- рекна Слави.

   - Защото животните усещат когато предстои бедствие, а в случая вълците се събират тук и вият, когато усетят, че ще има земетресение.

   - Браво, полицай! Знаеш значи.

   - Чакай малко!- скочи като ужилен Андрей и започна нервно да тъпче на едно място и да шари с поглед между единия и другия- Ами ако вият и за нещо друго?

   - К‘во имаш предвид, братле?

  - Сещаш ли се когато бяхме тука, оная гадна първа нощ, в която разбрахме за Дани? И тука дойдохме, нали?

   - Да, и Вълчо ни сгащи.

   - А ако не е бил тук заради нас? А ние сме били притурката и последствието? Тогава чух глас. Стори ми се, че някой вика- и то женски глас. Тогава не обърнах внимание, но...

   - Къде го чу?- врътна се Орлин и застана пред него.

   -Елате, елате след мен и двамата!- и те го последваха. Минаха покрай дървеното мостче и се заизкачваха нагоре по баира.

   - Внимавай да се не оплетеш в Клековете, че нямаш изкарване от там, полицай!- предупреди го Слави. Растат по-високо попринцип, ама и тука са се пръкнали.

   - Давай, давай не ме мисли!

   - А коя точно от всичките ще търсим, след като не знаем, коя къде е скрита?- пита Андрей.

   - Ами почваме да викаме имената подред!

   - Спри, Орлине!- тука ни засече Вълчо- Има ли някой тука?- извика Слави, а ехото се понесе отвъд.

Никол?... Александра?... Мария?... Светлана?... Иглика?...Радост?... Паулина?- извика наред имената Орлин и ги зареди в повторение. Включиха се и другите двама. Повече от петнайсет минути викаха, когато...

   - Радост?... Александра?... Светлана?...

   - Спри, Орлине, тихо!- извика рязко Андрей- Стори ми се, че чух нещо и то реагира вече трети път на едно от имената- полицаят го погледна едновременно с надежда, тиха радост и отчаяние, може би в очакване да каже... Светлана?- извика Андрей- Светлана, къде си? Тук сме, за да ти помогнем!

   - По... Тук съм!... Помооощ!... Елате!- вече всички го чуха. Тя беше жива и беше много близо до тях. Личеше, че сили не са ѝ останали, но техните гласове може би вляха такива за един последен вопъл.

   - Светлана?- изкрещя Орлин- Къде си?

   - Камък- отново се чу гласът ѝ- Отдолу.

   - Андро, ела!- тупна го Слави през гърдите и се втурна назад- Ела, оня камък, виждаш ли го?   Орлине, залагам си главата, че тя е под него!

   - Какво искаш, казвай? С какво да помагам? Въже ли ти трябва?

   - Може и да нямаме време за въже!- продължи Слави- Фащаме се един за друг и се плъзваме надолу, за да я изтеглим.

   - Давай!- каза Орлин още преди Слави да е свършил.

   - Андро е най-лек, аз след него, ти по мене!- така направиха.

   Андрей се провеси целия през скалата. Беше и най-високият от тримата, което беше още едно предимство, защото и ръцете му бяха дълги. Видя момичето. Светлана не изглеждаше никак добре, а той разбра, че и ръцете му не са достатъчно дълги, за да я достигне. Беше завързана с въже през раменете с вдигнати нагоре към скалата длани. Жилите на тези безсилни ръце бяха силно прокървили. И след толкова време да не я нападне животно? Как е възможно? Но тогава му замириса на нещо гадно.

   - Хей, дръж се! Тук сме, за теб, Светле! Ехооо?- тя повдигна с усилие главата си, мускулите на врата ѝ я предаваха- Светлана, погледни ме!- трудно беше, но го направи- Името ми е Андрей. Трябва да освободим ръцете ти!

   - Кра... Кра... Нямаше сили с глас да довърши, но се опита да ритне с крак, за да забележи Андрей, че и двата крака са вързани в глезените.

   - Момчета, положението е следното. Трябва да срежа въжетата, но трябва да се спусна и по-надолу, за да достигна това на краката ѝ!

   - Нож имаш ли?- извика Орлин.

   - Имам нож, но... Слави, свали си колана и ми го дай!

   - Не!- извика Орлин- Той трябва да те държи, ти висиш целия, момче! Аз ще ти дам моя- кожен е и е здрав! Слави, пускам те съвсем за малко с едната ръка.

   - Споко, имам контра аз допълнителна!- върна бързо той. Страхилов беше наистина бърз. Прехвърли колана през рамото на Слави, за да може Андрей да се протегне и да го вземе. Той го метна на врата си и извади ножа.

   - Светле, вярваш ли ми?

   - Да!- почти безмълвно върна тя, а и след толкова време нямаше много в какво да се усъмнява, нито пък енергия да го прави.

   - Братле, пусни ме до коленете!- този път дължината му стигна. Сряза въжето на краката ѝ, а те се строполиха безконтролно и се провесиха през скалата. Тялото ѝ се изпъна. Светлана може би изкрещя, но произлезе нещо като глухо скимтене- Спокойно! Хайде, Светле!- хвана я през кръста и я изтегли обратно назад, за да среже и въжето на ръцете. За да не се строполят по същия начин, той я хвана за едната- Сега ме сграбчи, метни ръце през врата ми!

   - Не мо... Аз не мога!

   - Колкото можеш, колкото сила имаш, а ти имаш, момиче! Давай, Светле, не се предавай!- това му помогна да я обърне към него. Стегна я през кръста с колана на Орлин- Сега ще те дръпна, Светле!

Момчета, дърпайте! Бавно и леко!- извика Андрей. И когато тя се приближи достатъчно до него, докато я дърпаше чрез колана, сега вече можеше да я прехвърли над себе си и да изтеглят и двамата.

   - Слави, Орлине, още малко!- И не сле дълго, Светлана беше на твърда земя- първото спасено момиче.

   - Дъпнете я на сянка, момчета- каза все още с треперещ глас Орлин и веднага набра 112, за да извика линейка- Хайде да я свалим до поляната, защото линейката няма да стигне по-далеч!

   - Първо вода да ѝ дадем да пийне малко! Дай манерката, Слави!

  - Аз ще я взема! И двамата се пънахте достатъчно! Ето ти ключовете!- и ги метна към Слави- двамата отпред, аз с нея отзад!- Взе я в ръцете си и я понесе към колата. Другите двама го последваха- Ще се оправиш, Светле! Герой си ти, така да знаеш! Всичко свърши! Не се напрягай, вече си в добри ръце!- Стигнаха колата, сложи я да легне на задната седалка и само повдигна краката, за да седне накрая, а колко рани имаше по тях и по тялото нагоре. Дрехите ѝ бяха сменили цетва си и сега носиха този на засъхнала кръв, урина и онова миризливо нещо... Слязоха до поляната. И линейката тъкмо дойде.

   - Какво имаме тук?- попита фелдшерът от линейката.

   - Двадесет и две годишна, жертва на отвличане, силно дехидратирана е! Има и съмнения за изнасилване!- каза набързо полицаят.

   - Съмнения, а?- погледна го недвусмислено момчето от линейката.

   - Тръгвайте, момчета! Дълго се е мъчила!

   Линейката изхвърча с първата спасена жертва. Сирените се чуваха дълго след като тя се скри от полезрението им. Орлин си пое дълбоко въздух и звучно издиша. Наведе се и хвана коленете си, защото сърцето си нямаше как.

   - Добре ли си, полицай?- попита Слави.

   - Да, да, добре съм, а вие?

  - И ние! Радваме се, че спасихме това момиче. Може би тя ще каже какво се е случило и с останалите?- каза Андрей.

   - Още дълго няма да може, Андрей! Трябва известно време, за да се възстанови, а другите момичета може и да нямат толкова. Сам я видя. Доста са я тормозили.

   - Видях го в очите ѝ, полицай! Знаеш ли- беше се предала. Тези очи бяха загубили вяра, че някой ще дойде и ще протегне ръка. Тези очи се бяха зачеркнали от съществуванието на света. Но когато протегнах ръката си и тя осъзна, че това е опора, на която може да се хване, те се запалиха отново, без да имат физическата сила дори да намигнат. Странно усещане е това. Не бях изпитвал такова нещо до сега!

   - Но е хубаво, нали, Андрей?- усмихна се Орлин- Чувството е хубаво.

   - Така е, полицай, спор няма.

   - Виждаш ли, Орлине, нея намерихме- и бра‘чедката ще намерим!

   - Чул те Господ, Слави!

   - Слуша той, слуша! Глух да е само за оня дано, дето е свършил всичко това!

   - Ще се пробваме ли за двоен удар?- подхвърли Страхилов.

   - Иска ли питане?- върна на момента Слави.

   - Мръква се!- добави Андрей- Отиваме на сумрак, само това ме притеснява!

   - Давай тогава набързо да минем през пещерната колиба, да си взема оборудването и да тръгваме!  И без т‘ва „Момчиловата крепост“ е в обратна посока.

   - Съгласен съм!- каза Орлин, Андрей кимна.

   - Пътят е много тесен, Орлине! Сто и осемдесет градусови завои в изкачване. Разминаването дори с колело е почти невъзможно. И трябва да разберем дали няма да има хора вечерта. Ако прожектират нещо в „амфитеатъра“?

   - Стигнахме до тук, постигнхме успех, нека доведем нещата докъдето и колкото можем до край!

   - Тъй да бъде!- и се качиха в колата.

   - Само да не се разочароваш!- каза Андрей.

   - От какво?

   - Братовчедка ти и там не е!

   - Която и да е, жива само да е!- и тръгнаха...

   Снежана посрещна Пламен и майка му. Приеха покана та ѝ, а и едва ли тя имаше против компанията им, по-скоро обратното- търсеше си причина и начин да не е сама.

   - Чувствайте се като у дома си! Вярно, квартира и за мен е за сега, но по-натам...

   - Благодаря ти, Снежана!- започна Ирина- За всичко!

   - Още нищо не съм направила!

   - Напротив!- и кимна.

   - Младежо, банята е по коридора в ляво, а стаята ти- срещу нея!

   - Супер!- отвърна той- Мерси много!- и се насочи натам да остави багажа.

   - Не мога да се сдържа да не попитам- поде Ирина- къде смяташ, че е отишла моята Дани?

   - На морето!- лека усмивка прибягна по лицето на Ирина.

   - Във Варна казваш...

   - Ще ходим там ли?- изскочи Пламен зад ъгъла.

   - Може и да идем!- отвърна майка му.

   - Освежете се, настанете се и да сядаме на масата. Отдавна не съм готвила, а много обичам и вие двамата сте прекрасен повод да го направя отново.

   - Ухае приятно!- каза Ирина- Усещам Клин.

   - Права си, той е само началото.

   - Надушвам и самардала?...

   - Е, не така, не задоволявай любопитството на Павката от самото начало!- после се доближи до ухото ѝ- Ама обича, нали?

   - Едното със сигурност му е любимо!

   - Чудесно!- и Снежана отиде до кухнята. Мобилният ѝ звънна.

   - Кажи, Орлине?

   - Александрова... Намерихме я!

» следваща част...

© Каролина Колева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??