Глава XXXV

   - Даникааа!- изкрещя Орлин и се втурна към нея. Слави и Андрей го последваха. И тримата останаха като ужилени при тази гледка.

   Опита се полицаят да я повдигне от него, но не се получаваше. Сякаш нещо я задържаше така... прилепнала към него. Локвата кръв под тялото му беше огромна. Тримата заедно също опитаха- двама да го изтеглят, а един да я вдигне. Отново не успяха. Какво се случваше? Защо?... Глух тътен в края на галерията, накара Снежана за миг да отнеме вниманието им.

   - Там има някой!- извика убедено тя и хукна в тази посока.

   - Данаиле, вземи още двама-трима с теб и бягай след нея, че на моменти не я слуша главата!- набързо извика Орлин. Олелията от всички насъбрали се стана голяма...

   Туп-туп... Туп-туп... Туп... Туп...Ту... И с все по-дълбока пауза. Сърдечният ритъм отслабваше и заглъхваше някъде там в празното пространство. Тя отвори очи- беше много мътно и мъгливо всичко около нея. Опита се да се изправи, но усети контра- нещо я дръпна назад. Насили се да огледа около себе си... Беше завързана за дървото, а той стоеше над нея- с онези мътните от черна мъгла очи. Дерящото се до кръв гърло, от което излизаше адският глас я ужасяваше, ала сега мълчеше. В далечината някъде зад себе си, Даника чуваше и познато ехо, ала не можеше да му отговори. Сърцето спря. Онзи стоеше срещу нея и не помръдваше, само я зяпаше. Сякаш се беше вдървил. Или пък чакаше. От ножа в ръката му капеше кръв. Но когато ритъмът заглъхна, капката застина неподвижно на върха на острието. А сега и ръцете ѝ бяха свободни. Тя се изправи. Приближи се до него. Искаше ѝ се много да му направи. Но какво щеше да е достатъчна разплата? Какво щеше да е това толкова ужасяващо, което да го накара да заплати цената на деянията си?.. Нищо... Нищо такова нямаше...

   - Защо го направи?- извика му тя и понечи да го удари в лицето, но се спря- Не, няма да се цапам с отровата по теб!- но отговор от него не последва. Тя повтори многократно- все същото. Когато вътрешният изблик на гняв у нея стана неудържим, тя се хвърли на земята и започна да дълбае. Дълбаеше до кръв. А той сякаш не дишаше. И това я дразнеше. Кръвта по ръцете ѝ вече се сливаше с пръстта, когато достигна камъка. Отри го целия. Извади го. Надигна се отново срещу него и събра мръсните си и одрани ръце около лицето му и заканващо му зашепна- Позволи си твърде много, нещастнико. Премина много граници, отвъд простимото, прегази всичко човешко. Отдавна пръсна сърцето си на парчета, нали? Още с първото убийство? А ледените кристали, изхвърчали от там, замразиха душата ти, нали... Радо?-тик присви клепача му и остана така, а тя вдигна заплашително камъка над главата му- А фикс-идеята ти в мое лице те довърши. И те уби,.. Стоиле!- тялото му потрепна, а влагата на мъглата зад гърба му стана лепкава и гъста- С какво провокирах чудовището, родило се в теб? С какво замаскира омразата си към моя отказ? На кого и какво доказа със злобата, която изля?- зеницата придоби очертания в ириса- Той изпълни присъдата ти твърде бързо. Но... Неее! Ти не заслужаваш това, нали така? Така казваше ти? Ще живееш и това ще е твоето наказание! Вече помня всичко... и всички. Знам, че ти разряза лицето ми на две, а душата на милион парчета. Да... залепят се отново те, но белезите... остават! Знам коя е Даника-коя е била преди и коя ще бъде... Е, почти същата, надявам се, защото... Помня и теб- какъв беше преди, макар и всякога да си бил отровен! Заблуди ме, да! Тогава! А сега?.. Живей, проклет от собствената си мрежа от завист и интрига, изплетена със злобата на твоето жалко съществуване!... и хвърли косо камъка пред него, така че леко докосна носа му и падна върху краката му.

   - Даникааа!- гласовете се усилиха...

   Изведнъж кръвта под тялото му сякаш оживя. Започна да се свива локвата, а по посоката, по която вървеше, течеше „срещу течението“ и създалото се напрежение. Кръвта се събра и се върна отново в тялото на притежателя си. Само връхчетата на косата ѝ останаха черни... Трупът до преди малко рязко присви гърдите си, поемайки глътка въздух. Тримата се отдръпнаха изумени. Онемяха. Сви конвулсивно тялото си, а под него кръв вече нямаше никаква. Даника също помръдна, като повдигна лактите си и леко изпъшка. А това окуражи момчето до нея. Слави я изправи моментално, а Орлин прекрачи престъпника. Андрей застана като преграда между тях.

   - Смелостта ти да не би да изчезна,.. Радо?- вледеняващо попита Страхилов.

   - Аз... Къде?..

 - Ти?... Къде?... Я не ме будалкай, извратен боклук такъв!- леко повиши тон полицаят, въпреки завидната сдържаност, която демонстрира, предвид обстоятелствата и личната му обвързаност със случая. Хвана го за яката и го изхлузи като сопол срещу себе си- Знаеш ли? Времето ти свърши! И май... те изиграха? Нали?

   - Да са изиграли?.. Мен?- все още се опитваше да се свлича в ръцете му. Говореше с ирония, но сега страхът му личеше- нарисуван беше с него. Инстинктивно намести очилата си, въпреки, че не бяха на лицето му. Орлин ги вдигна, счупи ги и ги сложи в джобчето на ризата му.

   - Тях ли търсеше?... И... Да, хитрецо! Теб!... Тя!- и изви глава към Даника. Когато срещнаха погледите си, Стоил се разтрепери... осезаемо- от ужас, а зад нея, видя и него.

Какво става тук?- извика Александрова, която връхлетя обратно с Данаил, Орлин ѝ направи знак да замълчи.

   - И ти ссси ттук!- започна да заеква той- Кккоппеленцце нещастно!- започна да се плюнчи и гърчи.

   -За тебе, гадино мръсна, за тебе!- изкрещя Слави, но Дани му пречеше с тялото си и го бе обвързала с ръцете си през кръста му. Андрей го държеше отзад за раменете и не позволиха на порива му-отприщване, а как караше тялото му да изригва сега. А това, което го водеше, определено му даваше голяма сила. Орлин също го видя и за да прекрати агонията му, изви главата на престъпника и го натика в полицейската кола, като самият той седна до него и даде тон и на останалите да тръгват.

   - Снежана?!- извика Дани- Моля те, остави една кола. Искам да поговоря само със Слави и Андро- тя я погледна многозначително- Моля те!- полицайката кимна и каза на един от сержантите да им подхвърли ключовете си.

   - Нека поне да излезем от тук, Дани!- каза Андрей.

   - Така да бъде! Остави ме само да кажа едно- и хвана ръцете и на двамата и се „прегърна“ с тях- Моите приятели се върнаха, но сега и аз се върнах при тях! Спомних си всичко... Всичко помня вече- всичко лошо, но и всичко добро и прекрасно, а това на което вас самите подложих- беше ужасно!- сега и двамата я прегърнаха наистина.

   Като истински верен на мъжкото приятелство, Андрей вървеше по-напред. Когато минаваха през „мазето“, тя си взе нещо...

   Дани беше подхванала Слави под ръка. Трудно ѝ беше да започне, за това помълча известно време. Гледаше го предано, но виновно.

   - Недей, Даничка!- започна той- Така ме боли повече!

   - Слави, аз...

   - Не смей да ми се извиняваш! Знам какво ти е причинил той. Знам какво ти е причинил и... Абе... Знам що ме погледна тогава така в оная стая, знам що и ме нападна. А това, Даничка, със сигурност не иска извинение. И не го прави! Не ме съжалявай!- обърна я към себе си- Защото наистина много боли!

   - А ти спри да се обвиняваш!- отвърна му тихо, но твърдо тя- В онази нощ, когато щяхме да се видим, когато с устрем летях към теб- той леко се подсмихна- и всичко в мен копнееше за докосването на ръцете ти и топлината на сърцето ти... докато ти...

   - Даничка!?- но тя сложи пръст върху устните му.

   - Бил си дрогиран, Слави! Той те е упоил! Ударът по главата е бил само маскировка! Можел е да те убие. Спряло го е само това, че ако го направи, сянката на съмнението, ще падне върху него. Не си можел да направиш нищо!

   - Дали? Дали, наистина?

   - Нали!- натърти тя и го изгледа непоколебима- Но съдбата е странно нещо. И дори на жалки същества като... Ст... Стоил, дава шанс да завършат отмъщението си, като допълнят чашата със злоба. Теб не е могъл да убие. Но за това пък... Чудесно се е възползвал от брат ти...

   - К‘во??? К‘воо каза? И ти ли сега за близнака?

   - Сам каза, че знаеш защо съм те нападнала, нали? Как ще ми обясниш, че в онази нощ пред мен бях твоите очи? Кажи ми!- той се хвана за главата- в онзи ден реагирах на тях. Но после усетих топлината им и... Си дадох сметка, че онова копие, е ледено огледало на твоите! Да- беше с маска, но тя не може да ги скрие, нали?

   - Не... може!- издиша той.

   - Той е човекът, който ме... изнасили!- Слави се подпря на стената, сякаш го срязаха през кръста- А този, който ти винаги си ненавиждал и за когото винаги ме предупреждаваше... Той ме уби!

   - Даничка!... Не...

   - Оживях по чудо!... Защото друг така реши! Моля те, Слави- стани и се изправи! Никога не си бил виновен ти!

   - Черноочке!- разплака се той и я прегърна силно- Що на тебе? Що всичко лошо на тебе?

   - На мен? Малко ли е твоето?

   - Старата е знаела за... брат ми!- прошепна той.

   - Какво имаш предвид?

   - За т‘ва в оная проклета нощ, тя ми даде медальона и наговори всички тия щуротии- тогава такива ми се сториха, а били са верни...

   - Още се съмняваш, нали?

   - А ти? Ти не би ли?

   - Не... Вече не!... Защото го видях. Брат ти, Слави- днес го видях! Той ме спаси!

   - Я пак!- започна да заеква той.

   - Кой мислиш, че потопи в локва кръв, Радо... Стоил... Както и да е... Аз ли? Неее- не бих могла, макар и силно да ми се искаше... Даника не мигаше срещу него, опряла ръка на гърдите му- Острието прониза сърцето му. Той падна, а брат ти остана пред мен! Това, което Стоил се опита да му причини в онази нощ, защото реши, че го предаде, брат ти го направи!- Слави затрепери- И да, Слави- само една бенка ви различава един от друг... и един звук...

   - К‘ъв? Кой?

   - Гласът ти! Вие сте двата полюса на компаса- топлина и лед, лава и камък. Защото колкото и да сте еднакви отвън, толкова отвътре сте различни. И повярвай! Не сте си никак лични! Но... Явор иска да промени нещата.

   - Явор?

   - Това е името на брат ти! Поне така го нарече Радо. Той поиска да ви срещна! И знаеш ли? Звучеше като последно желание...

   - Да се срещнем? И аз бих искал да се срещнем...

   - За да го видиш, или да му направиш нещо?

   - Кат‘ го видя ще си проличи! Но що оня ще мисли, че Явор го е прецакал?

   - Защотоооо- Даника се обърна с гръб към Слави.

   - Черноочке?- доближи се плътно до нея- Даничка? Кажи ми? Моля те!- и преплете длани с нейните.

   - Защото брат ти ме направи жена!- със стон отчаян и тъжен въздъхна тя. Ръцете го засърбяха, бесовете го скърбяха, но за да ги укроти поне за малко и сега, отново я прегърна, а тя му прошепна:

Останете различни!... Обещай ми!

   - Не ме карай!

   - Обещай ми, Слави! Запази себе си! Запази човека, в когото се влюбих!

   - И все още обичаш?- Даника не отговори, притихна в него. Той стисна очи!- Ах, това минало време... Ето от това ме боли!... Най-силно и много- отметна косата ѝ назад- Подозирах го, разбрах го, сега вече го знам- ти безгласно го потвърди!

   - Слави?... Прости!...

   - Как се прощава на ангел?- той я отдалечи от себе си и я погледна право в очите- неговите бяха ярко зелени- Сега поне с Андрей станахме истински братя- не по кръв, а по сърце... По отхвърлено сърце... Тя наведе глава надолу- Недей!- той повдигна брадичката ѝ- Черноочке!? Не те виня, не се вини и ти. Андрей се отказа заради мене, аз се отказвам заради тебе... Все пак той те спаси. И пред нищо не се спря, заради тебе! И него го боли. И него го е страх. Не го мъчи! Аз го направих, защото го разбрах... к‘во си ти за него из вътре- и си поревнувах. Отново бе с мене, ала само когато те сънувах, ала наяве... Той удържа и все още се държи мъжката. Аз трябва да му се извиня! Тъй, че Даничка... Даника! Чернооката русокоска на Дяволската пещера- на никого няма и не ще принадлежи тази жена! Само на сърцето си!- и я прегърна- Иди сега при Андрейката, че много го накарахме да чака. Изтормозихме човека...

   - Голям човек си ти, Слави! С красива душа и сърце! Щастливка ще е тази, която се гмурне в това море! Благодаря ти, приятелю!- и го целуна по бузата- И извинявай!- и отиде при Андрей.

   - А щастливецът... прошепна сам пред себе си... Никога не ще намери втора като тебе... и подритна камъчето напред по улицата...

   Колите се паркираха. Шест човека обградиха престъпника, когато излезе. Седмият- Орлин беше в средата и го водеше. Вкараха виновника директно в стаята за разпит. Оковаха го на стола и го оставиха да чака, а Снежана дръпна Страхилов настрани.

   - Знаеш, че рано или късно случаят ще се раздуха, нали?

   - Тогава да забавим вятъра!- и тръгна към стаята.

   - Орлине!- задържа го за лакътя Александрова- Знаеш, че не стои човек срещу теб, нали?

   - И най-низшата форма на природата е божество пред него.

   - Именно! За това... Третирай го като човек!

   - Какво имаш предвид, Александрова!

   - Приготвила съм му една „изненада“! И когато ти приключиш с него, аз ще му я поднеса!

   - Направо ме плашиш когато говориш така, Снежана!

   - Аз? Теб?... Абсурд! Хайде влизай!

   - Началник? Страхилов?- чу се разтреперан глас зад гърба му.

   - Какво има, Ямурлийски?

   - Жена ми е много зле.. почти беше разплакан... Може ли?...

   - Отивай, отивай! И не се връщай, докато не се оправи всичко, докато не се... нареди... Не знаеше какво да му каже, защото знаеше в какво състояние е прекрасната му съпруга. Погледна Снежана, пое си дълбоко въздух и влезе в стаята...

   Виновникът се беше разлял мазно на стола. Беше извил глава назад. Когато Орлин влезе, той дори не трепна. Само изцъка с уста. Полицаят взе другия стол от ъгъла на мрачната стая и седна срещу него. Тръшна една папка пред себе си и започна да разхвърля снимки по масата. Обвиняемият се надигна и когато ги видя, отново изви глава назад, затвори очи и с най-голямото пренебрежение на света, започна да подхърква. Орлин го погледа така две-три минути, стана, без да вдига шум се приближи до него и както беше със затворени очи, така се озова със счупен нос под масата, след „помилвалия“ го юмрук.

   - Ще ме изтезаваш, а полицай?

   - Не!- отвърна тихо Страхилов- Ще те убия!

   - Не говори така, де! Та ти си човек на закона!

   - За теб... Ще стъпя над него!

   - Гръмки приказки, пълни с въздух...

   - Мислиш ли?...

   - Виждам го!

   - Аааа, виждаш го значи!- и нави ръкавите на ризата си- Ти ясновидец си бил, а? Добре тогава... Нека превърна очите ти във... всевиждащи!- и извади един копринен лейкопласт от джоба си и му залепи клепачите на обратно, така че да не може да си затваря очите. Обърна се срещу него- Знаеш ли защо коприна? Защото е най-здрава, и за да ти е най-гадно! Я да видя? Да, така вече е по-добре! Но... Осветлението е слабо, не мислиш ли?- и само щракна с пръст зад стъклената стена зад него. Моментално светна прожектор, срещу лицето на задържания- Така... Да започнем от начало!- и взе една от снимките- Това е първата ти жертва, нали така?

   - Че от къде да знам? Да не ги броя?- Орлин го изтряска отново с юмрук- с достатъчна сила да го заболи, но така че да остане в съзнание.

   - Хубаво я виж!

   - Защо? Вече не е жива ли?

   - Не, хубавецо!... Ще става майка... На теб ли ще прилича детето и ще стане изчадие, или ще запази и малкото добро останало в майка му?

   - Щом е мой, умен ще стане! И жилав?

   - Твой? Ха, не позна!

   - Мария беше хубавица... Опитах я два пъти, докато я... сготвя на камъка и я оставя до реката. Трудно я намери, нали? Сигурно си я подминал първия път?

   - Но я спасих!

   - Ти ли, бе? Глупости! Или Даника? Даника е била... Никой от вас не е толкова умен! Тя ли ти каза къде е? Няма да ми отговаряш? Добре! Поне разбрах, че наследник си имам... и се изхили.

   - Нямаш!- ледено каза Орлин- Тя го уби!- това сякаш го жегна, защото подскочи на стола- Какво сега, смяташ, че си неуязвим ли? Всеки може да причинява болка,.. Стоиле! Все пак... реши да си я спомниш.

   - Я, бе! Знаеш ми името? Пак тя ти го каза, нали?

   - Отдавна знам кой си! Но не знаех какво си.

   - И какво съм, полицай?- сълзите вече се разливаха от раздразнените му, силно зачервени склери.

   - Груба грешка на природата...

   - Знаеш ли? Това ми каза и братовчедка ти! Ха-ха!- като хиена се увиваше на стола и виеше той- Доста кораво момиче се оказа- Орлин мина зад гърба му- Толкова хубаво ми беше с нея. Как се дърпаше само... Обви го с лакът през гушата и силно го стисна за гърлото- Едд...инств...ено тя...сссе...

   - Какво?- изкрещя той, пусна го и го удари по главата отзад.

   - Само нейната опърничавост ми напомни малко за Даника. Това я остави жива!- и пак се разхили, вече се и плюнчеше. Орлин отново се засили към него, но се спря, когато думите на Снежана прозвучаха в главата му. Отново седна срещу него и започна с бавен, равен и вледеняващ тон.

   - Думата „свобода“ от днес нататък, за теб ще е само мечта! Смъртно наказание в България вече няма, защото побързахме да станем „европейци“. Аз обаче знам къде има... И ако си заслужиш, може и да имаш привилегията да умреш обесен. Но тъй като за сега с нищо не ми показа, че е така- доживотна, без право на замяна, в затвор със строг режим- за теб, най-строгият, в пълна изолация, без свободно пространство- само толкова, колкото да си говориш с хлебарките, ще обезпечат поне малко зверствата ти. Как ти звучи?

   - Замълчи! Замълчи, полицай!

   - Що, бе? Творбата ти ли обезличих?

   - Умри, полицай! Умри!- Орлин удари с юмрук по масата, подсмихна се, така че Радо да го види, стана и отиде до стъклото. Почука върху него.

   - Не, Стоиле! Сега наред... си ти!- и излезе. Прожекторът угасна. Оставиха го един час така. „Излъгах го, Снежана!“- каза ѝ той на разминаване. После вратата отново се отвори. Влезе Александрова. Но зад гърба ѝ... имаше някой...

   Орлин отиде в тоалетната и директно вкара главата си под мивката и пусна чешмата- така, че студената вода хубаво да го залее и да охлади страстите и мислите му. Постоя си така дълго време. След това се погледна в огледалото отсреща. Дали хареса отражението си?... Не се знае, но напълни с въздух дробовете си и го изхвърли навън. Излезе в коридора.

   Входната врата на управлението се отвори. Първи беше Слави, а последен Андрей. Между тях вървеше Даника. Орлин се усмихна когато я видя. Отново смелост му вдъхна тя. Когато се приближиха на около метър от него, Слави му кимна. След това се отдръпна назад и повлече и Андрей със себе си. Малко преди отново да излязат, Слави вдигна ръка и се обърна.

   - Искам десет минути с теб, полицай! Само двамата! Когато можеш! Когато кажеш!

   - Имаш ги!- извика Орлин и му вдигна палец. После я погледна и попита:

   - Добре ли си?

   - Добре съм!- прошепна тя.

   - Моят герой!- отвърна той и я прегърна без никаква сдържаност.

   - Голям герой, няма що! Пак се оставих да ме пипнат и на вас да създам грижи и проблеми...

   - Дани, моля те! Недей хвърля върху себе си нещо, което не ти принадлежи!

   - Може ли да поговоря с теб?

   - Разбира се, Дани? Тук ли?

   - Няма значение. Само да постоим за малко!- и отидоха в кабинета му. Тя седна на дивана, той придърпа стол и седна срещу нея.

   - Какво има, Дани? Наистина... Добре ли си? След всичко това?

   - Той тук ли е?

   - Да! В стаята за разпит.

   - Може ли?...

   - Не, Даника, не! Прекъсна я той. Няма да ти позволя да ходиш при него. Малко ли е, че му спаси жалкия живот?

   - Какво съм направила?- замига на парцали тя.

   - Той е жив, благодарение на теб!- тя вдигна ръце пред себе си и започна да ги оглежда, Орлин седна до нея- Не я търси там!

   - Спомням си всичко, Орлине!... Абсолютно всичко! И приятелите си, и онази нощ, и... баща си- въздъхна тежко, че дори и... майка си. И знаеш ли?.. Видях я!...

   - Как така я... видя?

   - Не мога да го обясня, странно е. Казваш, че съм му спасила живота, може би заради това си ги спомних, не зная. Вече нищо не знам. Докато бях упоена, бях в нещо като полу-съзнание, като в сън с безсъние... Не знам дали има смисъл в думите ми, но видях и научих неща, които... очите ѝ се насълзиха.

   - Всичко е наред, Дани! Спокойно- и я придърпа към себе си, и я прегърна... уверено.

   - Говорих и с баща си- тук вече се разплака- взе си сбогом с мен. Той ми каза да потърся майка си и брат си! Вероятно звуча като луда, отстрани.

   - Вярно, никой не е по-луд от теб, момиче! Но твоята лудост е твоята сила, в твоята лудост е твоята смелост, с която си победила!.. Всеки и всичко...

   - Не! Не всеки... Имаше едно момиченце в болницата, което...

   - Дани, погледни ме!- тя извъртя глава към него- Жива е, Дани, спасила си ѝ живота!

   - Наистина ли?- усмихна се тя.

   - Наистина... Така постоя сгушена в него около пет минути- омиротворена със себе си... поне за малко.

   - Искам да ти кажа и още нещо!- отново притихна тя- Орлине, видях копието на Слави със собствените си очи! Видях Явор- той ме спаси, като го нарани и почти го уби. После избяга, но ме помоли да му обещая, че ще го срещна с брат му, защото не знае още колко време ще удържи сам себе си, докато извърши следващата глупост.

   - Шшшш! Всичко е наред! Почини си! Не го мисли сега и това. Наспи се, ако искаш може и тук?- той стана, но тя го хвана за ръката и го задържа.

   - Не! Нека отидем при Данаил! Заведи ме при него... Има нужда от мен!

   - Какво? Сега ли?

   - Сега! При него и неговата жена!

   Предвид човека, стоящ срещу него в момента, Орлин не подложи на дискусия желанието ѝ. А и си припомни погледа на Данаил от преди два-три часа. Още не можеше да я разгадае, но не се и опитваше. Все още напипваше верния тон, но му се получаваше все по-добре и по-добре с всеки изминал път. Отдавна онова страхопочитание, обзело го след първата им среща, го нямаше. А още по-важното... Нея вече не я беше страх от него... Качиха се в колата и тръгнаха.

   - „Девет!“ Така ми каза тя!- смънка си Дани под носа.

   - Какво, какво, не те чух!- попита Орлин.

   - Нее, нищо, говоря си... Просто... си говоря!

   Докато пристигнат си мълчаха. Данаил живееше в къща във височината на града. Красива гледка имаше от двора на високо, дори сега- с аромата на зима, който се носеше във въздуха... Орлин почука на вратата. Данаил отвори, а Даника се мушна под ръцете на полицая и застана пред него.

   - Може ли да я видя?

   - Какво? Кого?- все още изненадан отговори той.

   - Жена ти! Позволи ми да отида при нея за малко!- той погледна Орлин, който повдигна рамене, което в момента означаваше „не знам какво е намислила“ и ѝ направи път да влезе.

   - Тя е болна, Дани! До преди малко докторът беше тук- тя му хвана ръцете и го погледна право в очите.

   - Позволи ми време с нея! Моля те!- за човек без избор, без изглед за изход- не бе трудно да го убеди. И тръгна с нея.

   - Не!- отсече тя- Само ми посочи вратата! Ти остани тук! Правете си компания, разходете се, пийнете си... Ти сам ще разбереш кога да дойдеш! Нали?- усмихна му се тя и го потупа по рамото. Остави ѝ се... От части бе видял какво стори тя до тук и... Я остави, довери ѝ се...

   Даника влезе в стаята. Беше тъмно. Пердетата бяха спуснати и криеха слънцето от нея. Седна до леглото. Отметна завивката. Погалия по рамото и преметна коста над лицето ѝ. Тя се стресна.

   - Коя си ти?

   - А ти коя си?... Лидия... Не се плаши, името ми е Даника. Тук съм, за да ти помогна.

   - Да ми помогнеш?

   - Защо не му се довери?- започна тя директно- Защо не му каза? Данаил е прекрасен човек и не желае да приеме мисълта, че може да те загуби.

   - Той ли ти е говорил за мен?- все още с треперещ глас говореше тя.

   - Не! А няма и нужда. Душата и сърцето му в момента прозират от тъга.

   - Но аз искам да го родя! Туморът няма да ме спре, та дори... да умра.

   -Как можеш да говориш така, той те обича! Готов е на всичко за теб. И детето си е готов да прежали, стига ти да имаш шанс! А някой ден, ако е рекъл Господ... отново да имате.

   - Не!- отсече Лидия и дръпна ръката на Даника. Сложи я на корема си- Ти би ли го направила? Би ли избрала себе си?- Даника потрепна. Побиха я тръпки, но после сложи и другата си ръка. Този път нямаше мъгла, гласове или очи, които да я преследват, само топлина и светлина. След два часа посрещнаха нощта...

   - Имаше сянка- прошепна Дани- Тя те тровеше! И тях и теб... Отиде си...

   - Тях? Каза... тях?

   - Да! Двете ти принцеси! Пребориха се! Спасиха и теб!

   - Искаш да кажеш, че... очите ѝ се напълниха, Дани се усмихна...

   - Годината си отива, но идва новото начало за теб и твоето семейство... Утрото на двадесет и трети декември ще приветства идването на Амая и Даная...

   - Наистина ли?- сълзите ѝ намокриха възглавницата, а прегръдката ѝ сякаш оживи Даника и я изпълни със сила. Цялата нощ прекараха обърнати една срещу друга. Дани не мигна, само бдеше над съня ѝ.

   На сутринта тя стана и отвори широко прозореца. Усмихна се на слънцето. Лидия също стана и отиде до нея.

   - От къде знаеше имената им?

   - Те сами ми ги казаха, когато ти им отвори сърцето си...

   - Как да...

   - Не, не на мен!- усмихна се Дани и сложи ръка на рамото ѝ. На мъжа си- довери му се изцяло и не го губи. Той е твоето щастие, подкрепа и безрезервна любов. Върни му я, защото я беше заключила... Сега те оставям... И си тръгна...

   А с първия слънчев лъч, Данаил извърна глава нагоре към небето. Усмихна се и стана от тротоара. Остави Орлин и тръгна към вкъщи... спокоен...