Имало едно време едно джудже. То се казвало Шиконаско.

— Ама че име за джудже?

— Какво пък е това име?

— О-ууу, каква скука!

Полузаспалите слушатели ме гледаха със замрежени погледи: един си почесваше бившата коса на тила, друг зяпаше замечтано една муха, която летеше в забавен каданс, а оная госпожа до вратата си гледаше телефона.

Започнах отново:

— Имало едно джудже, то се казвало Ши-ко-нас-ко. Живеел Шико (така го наричали близките) в далечната страна Мундария. Живеел недобре, ала - и незле. Като се поизучил и поотраснал, започнал да поработва това-онова. Бързо му станало ясно, обаче, че само с двете си ръце далеч не ще да стигне. И започнал да усвоява изкуството на Писахпротяжно. Полека-лека се научил как да работи: с думите, не с ръцете. И разбрал, че по-сладка работа от тая нема.

— Казва се "няма работа"! - поправи ме госпожата до вратата.

— Бе, вас в училище на какво ви учат! Пфу, писатели... - обади се и господина с мухата. Оня с бившата коса беше зает, спеше.

Извиних се и продължих:

— Учил, недоучил, Шик вече бил немалко известен журналист (Шик му бил творческия псевдоним - от Шик, демек - шикозен). Научили за него, в тесен кръг. Не в цялата страна, само в столицата - Подпланинска. Столицата била голяма и богата. Там живеели чудни зверове и птици. Зверовете тъкмо били излезли от клетките си, а птиците отлитали на север. Усетил повея на времето, без да чака, Шиконаско поел и той на север, с едно от първите ята. Летял, летял, ама нали не обичал да работи физическа работа, се хванал за крилете на един голям орел и така долетял до Онзичуден остров. Там, нашият герой бързичко разбрал, че тук така няма да стане.

— Бе, я се изразявай по-ясно! - подвикна оня безкосият - бях го събудил с досадния си разказ. Сега госпожата спеше, а от телефона и се чуваха напевни туитове.

— Тъй де, момче, кога ще стигнеш до края? - подкани ме мухоловецът.

"Ще стигна аз, на куково лято, ако не млъкнеш" - помислих си. А на тях казах:

— Стигнал Шиконаско до столицата на Онзичуден остров. После се огледал, ослушал и започнал да си търси работа. Тук трябвало да се работи, ако искаш да ядеш. Поработил, поработил, ама - все леки работи, понеже не обичал да се поти. После, след няколко години се усетил, че може и да не работи и пак да яде, дори повече и по-вкусна храна. Как стигнал нашият джужданко до този лесен и чудесен начин за препитание - ще научите след рекламите.

— Ей, тъкмо взе да става интересно! - обади се косопадецът замечтано.

— Къде е тоалетната? – попита госпожата. Тоалетната беше там, където винаги си е била, но не отговори на госпожата. Мухоморков се потеше под лятната си сламена шапка, не каза нищо. Беше страшна жега.

Изпуших една цигара навън - в двора на читалището, под сянката на стария орех. Докато пушех, чувах онези вътре: обсъждаха новите проектозакони на премиера Мутрисов, онези, за увеличаването на данък въздух и данък свободно мнение. Мутрисов беше премиер вече втора седмолетка, а законите влизаха в сила немедлително, с вчерашна дата. Проектите обаче се отменяха.

Влязох в бърлогата и казах:

— Благодаря ви, че изгледахте полезните реклами по националната протовизия на нацията. Те са полезни, навременни и въобще – нямате избор.

После продължих:

—Сигурно си задавате вече въпроса: „Как едно просто джудже може да не работи, а – да яде, при това повече и по-вкусно?”. Много просто. Джуджето започнало да печели от другите джуджета, които на плътни талази заприиждали към Онзичуден остров.

Предлагало им своята безкористна помощ, да им намери квартира, работа (но не от леките работи), имало на разположение адвокати, счетоводители, шофьори и секретарки. Изобщо, бизнесът лека-полека се разраснал. Тогава Шиконоско решил да се преименува, за да се слее с местното население и да може незабелязано да си върти своя бизнес. Местното население никак не се интересувало от някакъв си бизнес на някакво си джудже. Местното население се интересувало от две неща: всичко новодошли джуджета да си плащат данъците, и да не създават проблеми.

— Е, най-после ти заприлича на нещо историята – смили се дамата, оставила за миг телефона.

— Да, бе – несвързани безсмислици – контрира възмутено Плешивар. Муходеров мълчеше многозначително.

— Както и да е – продължих аз, Шиконоско си променил името. Вече се казвал Шиконавуходоносорофф, или за по-кратко – Офф. Това се харесало на местните, понеже и те обичали да си съкращават имената: там Джон се наричал Джак, Хенри – Хари, а Елизабет – просто Лиз. Тогава се слял мистър Офф с местната тъпла юпита, населяващи столицата на островитянския остров. За да не стои на едно място, а – и защото имал нужда от нова къща, в престижен квартал, мистър Офф основал уебсайт, вестник, както и няколко по-малки предприятия, всички – на ползу роду. Понеже той, вече стабилно успелият имигрант искал да помага. На себе си искал да помага, но му харесвало другите да си мислят , че помага на бедните си сънародници.

— Абе, това ми понамирисва на политическо-емигрантска сатира нещо, а? – хитро започна да върти очички Мухоловец Храбър.

— Карай, ве, важното е, че е успял човека, кво сега – обади се Теме-лков, с варненски акцент. Госпожата си броеше бримките по три-четвъртия чорап на левия крак. Преброи до четиридесет и три и отново заспа. Нямаше никаква надежда – щяха да се купуват нови чорапи.

— Чакайте да ви разкажа края, и ви освобождавам да си ходите в къщи. Или – където ви очите видят – заключих аз. Те чакаха, мълчаливо обнадеждени. А аз започнах да им разказвам какъв беше краят:

— Мистър Офф дотолкова си повярвал, в това, че помага на род и народ, живеещ в странство, че дори и започнал да издава книги. И то – не една. Написал книга-справочник, в която дълго-предълго, доста усукано и завъртяно подготвял новодошлите джуджанковци как да се настроят и да оцелеят, след пристигането си на Онзичуден остров. Предупредил ги и че, островът е отвсякъде обграден с вода, като всеки остров, така,че да не си мислят, че ще избягат. По кориците на книгата си – наръчник на начинаещия емигрант, станалият вече проф. д-р на безсмислените науки мистър Офф изписал телефонните номера на фирмите си. Все пак, издаването на книги струвало пари, купуването на нови къщи – също. Но джуджетата знаели това, и с готовност купували книга след книга, плащали такса след такса, благоговеели пред творческия и бизнес гений на това чудно джудже. А после, скришом го псували. Понеже такъв бил обичаят в Мундария - там дори олимпиади се организирали по псуване. Изобщо – псуването било национален спорт в тази държава.

— А после? – обади се пръв Плеши-варков.

— Да, ве, кажи – прихванал акцента не се стърпя и Муха-сан.

— Момче, ще затворят магазина за чорапи, а утре съм мийтинг на туийтващите госпожи – нервничеше телефонистката.

— Ами това е, в общи линии – в нещо като резюме завърших аз - Сега сте свободни да се разотивате по домовете. Само не забравяйте да си включите перманентните изтриватели, на излизане от сградата, за да нямате ядове с мозъчна полиция после. Ако сте забравили, натиска се онова малко бутонче - зад лявото ви ухо, ляво е противното на дясно, а ушите се намират от двете страни на празните ви глави.

Изпариха се на секундата - блъскайки се в рамката на вратата, кой да излезе пръв. А аз останах сам: в малката класна стая, в старото читалище. Ученици отдавна нямаше - училищата бяха отменени с надзаконов акт-алинея-опус-анекс, отдавна. Бях сам, със спомените си, които препускаха като луди крави в празната ми глава: спомени за зверове и за безбройни ята птици. Спомени за джуджета - добре ориентиращи се в обстановката, спомени...

Постоях така за кратко. После, на излизане заключих дървената порта. Дървоядите бяха прояли дървото - те винаги оцеляваха. А нас отдавна ни нямаше тук.