42

     Пътувам в автобус 42.

     Това е терапия, която преживявам всеки ден.

    Всяка болест, вероятно, ражда пороци. Като мързела. Има родени с пороци, без да са очевидно болни. Примери много – като тръгна из пазара и виждам реститути, политици, пенсионирани корумпета и банкери, ченгета и прокурори: всичките на свобода, съзнавам, че обитаваме страна на хулно житие, а не на охулено битие. Не пороците създават хората, обратно е.

     Но не за това пиша.

     Питам се: болестта рождеството ли създава, или самото рождество е болест? Лекарите – тези живодери, познават много форми на смърт, знаят донякъде от какво и как е причинена. Те нямат никаква представа за живота и затова силно се вълнуват от организма му: за тях живот без организъм не съществува. Смъртта е единствената причина за края на живота, според тях.

     Защото лекарите не лекуват, а кърпят болестта. Те не познават напълно източниците на живота; заболяването е удобен начин да признаят съвършенството на болестта и на смъртния акт като означение на своята професионална непригодност. Смъртният акт е фактура за лекарска неспособност. По принцип. Защото не лекарте определят кога започва и кога свършва животът – те могат само да го съкратят със съвети или да го продължат, ако не дават съвети.

     Животът не се лекува с рецепта.

     Така и слабият юрист търси недъзите, за да ги използва. Той работи със справедливостта и закона по същия начин, както лошият хирург – със скалпела: използва го. А всъщност едното и другото нямат собствено значение – те трябва да създадат лечение. Средство са. Скалпелът не е лекарство, негов инструмент е.

     А законът не лекува несправедливостта. Престъплението не е фактура на злото. Та кой ще я плати? Той ли, законът? 

     Или – да не дава бог, наказанието. Несъответно е.

     Опасявам се, че безчовечието не се лекува по съдебен ред. Още по-малко – със закон.

     Всички сме родени с недостатъци: генетични, вродени, новосъздадени, причинени. Така и трябва, вероятно. Защото иначе нямаше да ни има: каква е ползата от самодостатъчни? Ако питате мен, любовта ни е направила хора, не стремежът към храната, която е принудила маймуната да слезе от клона. Къде е днес любовта? На клоните – там я търсят и маймуните, и хората, и стършелите, и пчелите, и гълъбите... Любовта се качи там, откъдето е слязла. Във високото. Във въздуха, при птиците. И не иска да слиза при човеците. Или дори във водата проникна, в океаните, замърсените – всичко е любов, щом търси воля да живее. А човекът иска да владее, не да живее. За него планетата е собственост. Никой обаче нея не я информирал за това: тя дава плод, когато е необладана. На клона. Във въздуха. В морето. В сърцето.

     Като всяка любов.

     Маймуните слязоха при храната, любовта остана в клоните. Нависоко.

     Защо, съвършени вече людете, не се развиваме? Технологиите достигнаха такъв напредък, че вече може чрез телефон да направиш онова, което допреди сто години хората са правели с десет бивола, три каруци, осем кози и десет тома книги. Примерно. Човешкият живот е също тъй ограничен, какъвто е бил по времето на биволите и на козите, на каруците и на книгите в хартия. С интернет може да стигнеш до всяко кътче на света. И до нито една молекула на човека. Информацията се оказа стока, чрез която се контролира не само света, а съзнанието. И след като битът, човешкият, е вече информационно предопределен, нима е още жизнен? Плодотворен?

     Човешкият свят не е създаден или пък не е способен да живее в мир – нито вътре в себе си, нито в хармония с природата. Като охлюв – доближиш ли го, свива се в черупката си; оставиш ли го на воля – вири пипалца. Ама как да съобщиш на човека, че е охлюв. Ако е жена, ще се свие. Ако е друго – ще се навири. Охлювите са двугамни, май. Хермафродити.

    И други са като тях. Ама на жълтите павета охлюви няма. Така казват поне. То и жълти павета покрай кражбите не останаха, така че кой знае.

     Струва ми се, че станахме прекалено условно съвършени, за да бъдем безусловно потребни: искам да кажа, че спряхме да се радваме, да се възхищаваме, да се изненадваме, да се удивляваме. Овладяхме атома, себе си не, защото заприличахме на него. Озлобяхме до кръвожадност, подчинени на човешката слабост да не бъдем силни по човешки. Не виждаме клоните, но ги сечем, слезли веднъж от тях. До дънер ги сечем. Допускам, че скоро ще се заличим. Би било добре за планетата.

     Но пък има сателити, други звездни системи. Ще я наблюдаваме оттам, планетата Земя. Нима си мислите, че нас никой не ни съзира и не се присмива? Ако не са извънземни, това сме пак ние: в друго измерение. И ще се чудим: нали уж знаехме за любовта, защо позволихме тя да бъде обладана от човеци?

     Пътуващи в автобус 42.