Писането на разказ е трудна работа понякога: я звънне телефонът, докато си се задълбочил в изграждането на характерите или разгъването на сюжета; я вдъхновението отслабне и накрая падне като гласа на Рени Ковачева от филма “Оркестър без име.” Когато това се случи, се зачитам в нещо, и чакам вдъхновението да се покатери обратно там, откъдето е паднало, а аз да се върна към моите характери и все още сгънат сюжет.
Аз имам навика да чета безразборно, и то не само художествена литература а и: реклами, рецепти, биографии, мазни и смачкани вестници, в които е имало парче домашна баница, брошури, сметки и некролози. Последните четях особено активно в късното си юношество и ранна младост. Също така, гледах дълго и задълбочено и снимките в черно-бялата им версия, преди да ни завладеят цветният ксерокс и дигиталните убийци на реалността. От един некролог можеше да се научи как се е казвал покойникът, кои са опечалените, и кога ще се състои погребението на централните или локални гробища. А от сни ...