57 вида или некрологът на един разказ

Писането на разказ е трудна работа понякога: я звънне телефонът, докато си се задълбочил в изграждането на характерите или разгъването на сюжета; я вдъхновението отслабне и накрая падне като гласа на Рени Ковачева от филма “Оркестър без име.” Когато това се случи, се зачитам в нещо, и чакам вдъхновението да се покатери обратно там, откъдето е паднало, а аз да се върна към моите характери и все още сгънат сюжет. 

Аз имам навика да чета безразборно, и то не само художествена литература а и: реклами, рецепти, биографии, мазни и смачкани вестници, в които е било завито парче домашна баница, брошури, сметки и некролози. Последните четях особено активно в късното си юношество и ранна младост. Също така, гледах дълго и задълбочено и снимките в черно-бялата им версия, преди да ни завладеят цветният ксерокс и дигиталните убийци на реалността. От един некролог можеше да се научи как се е казвал покойникът, кои са опечалените, и кога ще се състои погребението на централните или локални гробища. А от снимките (мъжете - обикновено с костюма от сватбата, и с широка и къса вратовръзка на райета, а жените - в басмени шарени рокли, или със семпли едноцветни блузки) можеше да се разбере какъв добър и красив човек е бил преждевременно отишлият си от този свят. Повечето некролози съдържаха и горе-долу така изглеждащи стандартни епитафии: “Добрите хора не умират, не се превръщат в пепел или дим. На-на-на  на-на на на-на-на, и път по който да вървим”, както и заглавия като: “Скръбна вест” или “Жалейка” от които на човек да му стане мъчно, и дори да се просълзи. На мен обаче не ми ставаше мъчно, просто бях любопитен и продължавах да чета каквото ми попадне. 

Надписите в градските кенефи, наричани за благоприличие “тоалетни”, не ми харесваха обаче. Там хората се упражняваха в мерена и непремерена реч, драскаха с изгорели клечки кибрит или с парче молив по варосаните стени или по боядисаните с блажна боя врати: “Само да те гепна, дънките ш’ти цепна.” Оттук се раждаха шедьоврите на ранния фолк, преди да се присъедини към попа. Интересното е, че когато тази тоалетна музика стана популярна, текстовете започнаха да се пишат от истински поети. Което е тъжно, но само за мен, понеже не понасям миризмата. 

Рекламите обаче бяха моята истинска страст. Помня, че изрязвах листи от списания на които не мога да си  спомня имената, и ги залепвах от вътрешната страна на шкафчето на ученическото си бюро. Имах реклами на цигари “Марлборо” и “Кент”, на “Лъки Страйк” и “Камел”, чийто слогани звучаха приблизително еднакво: “Пуши, за да си готин и да приличаш на този каубой или на Ракел Уелч.” Имах и реклами на шоколадовите вафли “Кит-Кат”, и на дъвки “Джуси Фрутс”, както и на марката за сосове и боб в консерва “Хайнц”, която съм запомнил без да зная защо.

Днес, докато карах през една индустриална зона в Нюпорт, Уелс, мярнах табелата над една гумаджийница: “57 вида гуми”, и веднага се сетих за рекламата на “Хайнц” от 1909 година, гласяща: “Хайнц. 57 вида.” Почувствах, че не съм само аз - и други като мен, вероятно любители на боба в консерва, са прочели и добросъвестно запомнили какво е искал да им каже Хайнц, и все още иска - след повече от един век: “Купувай боб и яж! 57 вида! Само при нас! Няма свършване! После пак купувай.” И докато карах, и си мислех за Хайнц и неговите 57 вида, които са много повече в наши дни, идеята ми да напиша разказ съвсем се изпари. Може би защото щеше да е един обикновен разказ с обикновени герои, които не са никакви герои, а просто никому неизвестни хора. Вдъхновението и то никакво не се появи: беше се скрило някъде на тъмно и топло, само и едно-единствено, аналогово и демоде, за разлика от истинския герой Хайнц, който еволюира, мултиплицира се, и като цяло се справя чудесно, и го помнят вече втори век. И тъй като нямаше надежда, че вдъхновението ми ще се върне скоро, а този разказ ще бъде написан, реших да напиша само заглавието, а след него да поставя точка. Ето какво се получи: “Скръбна вест.”