Можеше ли Весо Вафлата да предполага, че ще стои някой ден пред тази огромна къща с кутия бонбони в ръка, че ще се поти в сако и с вратовръзка, и че трепетно ще очаква да зърне човека, за когото бленуваше през последните седем месеца? Но ето, че този ден бе настъпил! И сега той - мъжкарят, който не бе слагал вратовръзка дори на абитуриентския си бал, той - събирачът на дългове, който  бе изпотрошил повече пръсти, ръце и крака, отколкото медали имаше в останалата далече в миналото боксьорска кариера, стоеше пред оградата от ковано желязо и имаше чувството, че само ако се засили, ще литне и ще я прескочи. Може би за това помагаше и тази глупава песен, която се бе набила в съзнанието му, и чийто рефрен си тананикаше през последните месеци - „Ит мъст би лав, лав, ла-ав...”

    Весо Вафлата не бе чувал за кризата на средната възраст. Но дори и да бе чувал, беше малко вероятно да я разбере, а още по-малко вероятно да разпознае себе си като поредният мъж прекрачващ в този етап на живота. Може би защото при него кризата на средната възраст си имаше своите особености, а може би и защото животът му бе низ от кризи и възходи, които свързваше единствено с влизането и излизането си от затвора. Ако това беше вярно, днешният ден трябваше да е началото на един нов възход. Бяха го освободили от затвора същата сутрин. Наказанието му бе изтекло точно седем месеца и два дни след излизането от същия затвор на Митю Шашмата. Къщата с кованата порта бе притежание на Митю. Тя бе малка част от половината му имущество, което не бе отнето в полза на държавата, а самият Митю бе митничар. Или по-точно - бивш митничар, макар че бивши митничари няма. Който веднъж е бръкнал в кацата с меда, ръцете му сладнят за цял живот. Темида ги бе събрала преди четири години в обща килия в Централния Софийски затвор. За Митю това беше първата ефективна присъда. Нуждаеше се от закрилата на някой от старите затворници. Този някой се оказа Вафлата. В затвора начините за заплащане на закрилата са също толкова ограничени, колкото са и жените в самия затвор. После... После нещата се наредиха по някакъв си техен шантав начин и обикновената закрила и отплата прераснаха в нещо много по-голямо и много по-силно. И ето, че в деня на излизането си от затвора, вместо да направи традиционната обиколка на бардаците около Женския пазар, Весо Вафлата висеше пред желязната ограда и си тананикаше тази натрапчива песен...

   Луксозната лимузина намали пред портала. Някъде в нея шофьорът задейства дистанционното и кованата порта бавно се плъзна встрани.

   - Митю! Митю! – изрева победоносно Вафлата и се хвърли на предния капак на Седмицата – Митак, къде си бе, брато?! И аз излязох! Излязо-ох! – Весо екзалтирано задумка с юмрук по капака на колата.

   Прозорецът на колата се отвори и от нея надникна намръщено лице.

   - Разкарай се от колата ми бе, тъпак!

   Ако в този момент някоя патрулка спреше до Вафлата, ако от нея излезнеше министърът на Вътрешните работи и лично поискаше от Весо прошка за всичките му арести през последните двайсетина години, едва ли новоосвободеният затворник щеше да бъде толкова втрещен, колкото бе в този момент. Гледаше невярващо Митю

   - Шашма, аз съм бе – Весо! Не ме ли позна? Весо... Вафлата... Пуснах си коса, Митак, затова не можеш да ме познаеш. Весо съм бе! Мен ако не можеш, ще познаеш поне песента, която толкова пъти си ми пял в леглото! „Ит мъст би лав, лав, ла-а-ав...”

   - Къде съм ти го пял?!... В леглото?!... Аре бегай бе, педал гнусен! Изчезвай, че ако сляза с щангата ще те набутам на...

   Нещо дълбоко в гърдите на Весо Вафлата се скъса. Никой не го бе псувал на майка. Или поне никой, който след това да не е бил трайно хоспитализиран в „Пирогов”... Това копеле в колата открито му се подиграваше! Излизаше, че три години го е лъгал! Три години! Значи затова и на свиждане не му стъпи през последните месеци! Уж се бил заклел да не се връща в затвора дори и за свиждане... Всичко е било измама!...

   Пътят от най-възвишеното чувство до най-черната омраза е кратък колкото една псувня. Или колкото е времето за осъзнаване, че чуждите чувства са били само театър в името на обстоятелствата. Весо Вафлата не бе човек на мисълта и не можеше да направи подобна формулировка, макар че някак вътрешно усещаше, че това е така. А това, че бе човек на действието, пролича в следващите мигове. С кански рев той се нахвърли към безразсърдно отворения прозорец на Седмицата. На секундата митничарят бе сграбчен за врата и изтръгнат през отвора. Хубавото на лимузините е, че имат широки прозорци, и едно подобно измъкване не крие риск за измачкване на костюма на шофьора. Лошото е, че дори и супер стабилни, същите лимузини не могат да удържат подпряния на тях костюм, особено ако някъде вътре в тялото в този костюм сърцето не е издържало на ужаса от сграбчването за врата и просто се е пръснало...

   Весо Вафлата усети, че нещо не е наред в мига, в който гравитацията повлече неудържимо надолу костюма на Шашмата. Това физично явление отрезви гнева на боксьора начаса, а прозвучалият в далечината вой на полицейски сирени го накара да отпусне хватката си и по най-бързия начин да се отдалечи от къщата с кованата ограда. Костюмът окончателно се просна на паважа.

   В новините в седем по телевизията съобщиха, че бившият началник на митница Димитър Лисугеров, по прякор Шашмата, е починал при неизяснени обстоятелства пред къщата си, най-вероятно от побой, нанесен му от неизвестни лица. Журналистите бяха извадили от нафталина някакво отколешно юго-ембарго, китайско карго, политически чадъри и скандали, както и не по-малко скандалния съдебен процес отпреди години. Весо Вафлата не слушаше. Наливаше си мрачно чаша след чаша от бутилката водка и съсредоточено ги обръщаше на екс. Животът му бе прекършен. Или поне този живот, за който бе таил някакви очаквания. Гледаше невярващо ръцете си. С тях бе пребил не един и двама длъжници, но никога не бе стигал до края и не бе убивал човек. Дълбоко в себе си имаше една граница, която не смееше да прекрачва. Дали бе страхът от Бога, или страхът от закона, и той самият не знаеше, но нещо винаги го бе спирало. А ето, че в този ден нещо необяснимо се бе случило и границата сама бе преминала през него. И по някаква странна прищевка на съдбата, това се бе случило с човека, с който бяха кроили толкова много планове за общо бъдеще...

   На вратата на малката къщичка се почука силно.

   „Куките” – мина през ума му – „Бързо ме надушиха... Този път няма да има излизане от пандиза. Какво пък... и без това животът ми свърши...” Въздъхна. Надигна се тежко и отиде да отвори входната врата. Първото нещо, което видя, бе кашонът с обикновени вафли на прага. Плъзна поглед нагоре. Насреща му се хилеше Шашмата...

   - Честито излизане, мило! Извинявай, сутринта не можах да те посрещна пред панделата! Малко закъснях заради тези вафли и съм те изпуснал за минути. Но сега...

   Митю разтвори ръце, прекрачи кашона с вафлите и се опита да прегърне бившия си съкилийник. Див ужас се изписа в погледа на Весо Вафлата. Направи крачка назад, а ръката му сама намери масивния златен кръст на врата му, откъсна го със замах от ланеца и го насочи към Шашмата:

   - Махни се, Сатана! Ти си мъртъв! Махни се!...

   - Ама, Весо, какво ти става?! Чаках те толкова дълго...

   - Анатема, Сатана! Анатема! Върви си!...

   Весо започна да отстъпва заднишком. Гостенинът бавно го следваше, усмихваше се и се опитваше да му каже нещо. Но Весо не чуваше нищо, ушите му бучаха, а една вена заблъска на челото му толкова яростно, че накара късия му перчем да заподскача.  Когато усети стената зад гърба си, и нямаше къде повече да отстъпва, Вафлата изрева неистово, обърна се и се хвърли през затворения прозорец навън. Падна в градината заедно с черчеветата и изпотрошените стъкла на прозореца. Скочи бързо и побягна с крясъци. Бяга цяла нощ, бяга цял ден, бяга отново цяла нощ. Накрая падна.

   Може би ако бе останал, Весо Вафлата щеше да научи от гостенина си за операция на име „Аберацио иктус“, както и изненадващи подробности за неговата самоличност. Щеше да разбере, че е бивш актьор, и че преди години, по време на проточилия се съдебен процес срещу Митю Шашмата, си е направил пластична операция на лицето, а после в продължение на три години е бил негов дубльор в затвора. Срещу много, страшно много пари, разбира се. Отклоняване на удара. Аберацио иктус... 

   Една сутрин монасите от Красноградишкия манастир намериха пред портите на обителта мъж в несвяст. Тялото и лицето му бяха изранени. В десницата му откриха златен кръст, който мъжът така силно бе стискал, че бе отворил дълбока рана в дланта му. Прибраха непознатия, лекуваха го, разпитваха го. Мъжът не проронваше нито дума. Оставиха го в манастира да помага в градината. След година го замонашиха. Така и не проговори. Само понякога, когато някой от миряните донасяше в манастира пакет обикновени вафли, очите на монаха светваха, а устните му беззвучно започваха да шептят „Ит мъст би лав, лав, ла-ав...”*…

* * *

*It must be love – песен на Labi Siffre от 1971г., станала по-известна след изпълнението на  Madness от 1981г. /б.а./