Можеше ли Весо Вафлата да предполага, че ще стои някой ден пред тази огромна къща с кутия бонбони в ръка, че ще се поти в сако и с вратовръзка, и че трепетно ще очаква да зърне човека, за когото бленуваше през последните седем месеца? Но ето, че този ден бе настъпил! И сега той - мъжкарят, който не бе слагал вратовръзка дори на абитуриентския си бал, той - събирачът на дългове, който бе изпотрошил повече пръсти, ръце и крака, отколкото медали имаше в останалата далече в миналото боксьорска кариера, стоеше пред оградата от ковано желязо и имаше чувството, че само ако се засили, ще литне и ще я прескочи. Може би за това помагаше и тази глупава песен, която се бе набила в съзнанието му, и чийто рефрен си тананикаше през последните месеци - „Ит мъст би лав, лав, ла-ав...”
Весо Вафлата не бе чувал за кризата на средната възраст. Но дори и да бе чувал, беше малко вероятно да я разбере, а още по-малко вероятно да разпознае себе си като поредният мъж прекрачващ в този етап на живота. Може би з ...