Май е месецът, в който цари оживление и забава, защото тогава идват абитуриентските балове. Учениците цяла година чакат да дойде този момент, в който ще празнуват и ще плачат, че се разделят и тръгват по различни пътища. Пет години всички заедно прекарваха в учение и труд, за да заслужат накрая своята диплома. Ние бяхме в 10 клас, когато нашите абитуриенти си отиваха. Тогава не усещахме тръпката от това, което настъпваше с всеки изминал ден. Нас ни интересуваха по-важни въпроси:
"Написахте ли си домашното?", "Този урок нещо не го разбирам, ще ми го разкажеш ли?" , "Леле, днес не съм докоснал нищо и се надявам да не уцели моя номер, че ако изгърмя, лошо ми се пише" , "Научихте ли си за класното?" , "Какво ще правя, ако имам лоша оценка на контролното?".
Затрупани с този всекидневен товар, не виждахме как по-големите от нас бяха тъжни, уморени, изгубили веселието и радостта, които винаги са били за тях на първо място. В деня на изпращането винаги ни викаха да присъстваме. За нас това беше загуба на време, понеже повече мислехме, че заради това "глупаво изпращане" няма да можем да си научим уроците за следващия ден.
Когато свършеше това "губене на време", се прибирахме, залягахме над учебниците и повтаряхме като папагали новия урок, за да можем да го запомним. На следващият ден, когато идвахме да караме часове, всички абитуриенти бяха там и ни проверяваха дали наистина сме от това училище. Когато дойдеше директорът да ги изгони, защото пречеха на учителите да си вършат работата, те отиваха във физкултурния салон и играеха народни танци. След ден-два учителите се оплакваха, че през нощта пияните ученици преобръщали кошовете за боклук. Тази абитуриентска сага се повтаряше всяка година. Когато дойде нашият ред да ни изпратят, се чувствахме по същия начин, както нашите предшественици. В деня на изпращането се сбогувахме с учителите, които през сълзи ни пожелаваха на добър час. Снимахме се, докато не останахме само нашия клас в двора на училището. Вечерта посрещнахме в ресторант, както си му е редът. Музика, танци, песни и още много други неща летяха около нас. Случваше се понякога за миг да осъзнаем, че на следващия делничен ден няма да ходим на училище. Няма вече да носим фалшиви бележки, че сме отсъствали, няма да влизаме в познатите ни магазини за храна в голямото междучасие. Ще изчезне тръпката от изпитвания, контролни и класни. Днес и ние ще дойдем да се покажем пред учителите и да ги помолим да караме още някой час с тях. Всичко вече е минало. Останаха само хубавите спомени и докато те са живи , ние ще се съберем отново някой слънчев ден.
© Таник Танев Всички права запазени
А... сега сме разплакани и никой не бърза от нас!
Сякаш за старите чинове всеки е вързан с въже!
Тук от деца се превърнахме в млади жени и мъже!
Тъжно се гледаме всички...
В клас ни е толкоз добре!
Нека не бие звънецът!
Нека остана дете!
Искам още на училище!Не, че не харесвам студентския живот, но...
Прозата е страхотна! Поздрави!