Айде бакалъм!

Дядото вървеше бавно по тротоара, влачейки крака в тъмносини гумени чехли, които явно му бяха малко големи, защото при всяка крачка се чуваше кратък шляпащ звук. Облечен беше в жарсено долнище на пижама – лилаво, на големи бели точки, които изглеждаха белезникави на светлината на ранното юлско слънце, сипещо щедро жарките си лъчи над малкия родопски град и обещаващо да го превърне в огнена пещ само след няколко часа.

На превитата си от старост и дългогодишно бране на тютюн снага дядото беше нахлузил как да е избеляла блуза с къс ръкав на ситно тъмносиньо райе, чийто гръб от кръста надолу беше значително по-тъмен, сякаш е бил накиснат наскоро в кална локва или с него е било газено в мътна, заблатена вода. Не, не беше мокър тоя гръб, никак даже! Старецът, барабар с гърба на блузата си, целият беше някак сух, направо съсухрен и прежъднял – с тънките си жилести ръце, покрити със старчески петна, с издълженото птиче лице със стиснати, безкръвни устни, скрито наполовина под сянката на тъмносиния каскет с пластмасова козирка, покрита с мрежа от пукнатини като пустинята Сахара, та чак до ноктите на краката си, подаващи се от чехлите – жълтеникави, нащърбени и изронени, вероятно страдащи от гъбички…

Старецът се закашля със задъхана, пресеклива и бълбукаща кашлица, наведе тънката си сбръчкана шия към тротоара, мятайки сянка като на огромна, пикираща пустинна птица, и шумно се изхрачи.

Не съм в състояние да опиша естеството на храчката му, отпечатана като восъчен царски печат на нагорещения плочник, защото нямам навика да се заглеждам в подобни субстанции, дори когато реша, че производителят им е подходящ да стане герой на някой, кратък или не, мой разказ!

Хубаво, герой вече имаме, но защо ни е той, след като нищо не се е случило още с него? Върви си човекът и си храчи, което не е особено приятно и не заслужава похвала, но от това няма как да стане истински разказ. Остава ни само да започнем да гадаем как гърбът му е придобил този цветущ накиснато-изсушен вид и да пришием някоя история към него.

И така, може да се направят няколко предположения относно характера и произхода на това „накисване“:

1. Дядото е седнал в локва, с каквито изобилства околността край пазара, дори и в най-сухите и горещи летни дни, и някак се е изхитрил да запази пижамата, а е изцапал само гърба на блузата си.

Тази вероятност обаче издиша отвсякъде по очевидни причини.

2. Дядото е отивал в отсрещния квартал „Родопска шевица“ и е решил да прекоси река Сютлийка не по въжения мост, както си му е редът, а направо да я прецапа, както беше станала последните дни блудкава и плитка като чаша поднесен със закъснение и престоял на слънцето, негоден за консумация айрян.

Тази теория също не обяснява защо само гърбът на човечеца беше пострадал.

3. Дядото е рибар, борил се е с някакъв огромен сом или щука, хванали се на въдицата му, не е успял да ги пребори, изпуснал ги и е паднал във водата.

Виж пак гърба! Къде е въдицата? И тази вероятност отпада.

4. Дядото живее сам и в мизерия, не си пере често дрехите и понеже е немощен, по пътя сяда да си почине, опирайки потен гръб на някоя стара, прашасала/кална стена.

Малко по-вероятно, що се отнася до гърба, но не достатъчно.

5. Отвлекли са го извънземни, за да правят експерименти с плата на блузата му.

Но защо само със задната долна част на този тъй многострадален плат? И с какво е толкова ценен той, направен от съвсем обикновен памук 65 процента и полиестер – 35, и закупен преди десетина години във вид на евтина, но изключително издръжлива към превратностите на съдбата блуза от Капалъ чарши в Бурса?

Не знам за вас, но аз изчерпах теориите си. Нищо друго не ми идва на ум. Нищичко!

А какво все пак беше станало със стареца? В действителност.

За да разберем това, трябва да се върнем около половин час назад във времето и около петстотин метра назад в пространството – там, където е претрупаният с презрели и полуизгнили стоки пазар на планинския градец, и по-точно – в огромния, лъскав и скъпарски супермаркет, построен наскоро до пазара, където дядото беше минал сутринта да си купи цигари – кутията беше в предното джобче на блузата му, затова ние не успяхме да я забележим.

Там по същото време ще видим и една едра изрусена, наконтена туркиня на средна възраст, чакаща на опашката пред касата с малкия си внук/син (при днешните възможности на козметичната медицина, здравословния начин на живот и изместването на детеродната възраст на населението нагоре е малко трудно да решиш кой врат, кой, шия, кой – дръжката на главата, без да обидиш или да поласкаеш някого).

Детето, около 7-8 годишно слабичко момченце с ниско подстригана, избеляла от слънцето коса и присвити сини очи, стои на дългата опашката нетърпеливо, стиснало голяма бутилка кола в прегръдките си и гризе капачката ѝ настървено, сякаш животът му зависи от това. Жената го перва през ръката и му се скарва високо на гъргорещия си език, сякаш и той нагорещен като печен картоф от безмилостното слънце навън. Момченцето отпуща с въздишка ръка и тръсва пластмасовата бутилка на тезгяха пред касата.

– Айде бакалъм1! – казва то с изтъняло като течението на Сютлийка търпение и с удивление и сякаш с известно задоволство вижда как капачката на шишето отхвръква, удря по гърба стоящия пред него старец с раирана блуза (да, това е именно той, нашият познайник от преди малко), който току-що си е купил цигари и е понечил да освободи касата от присъствието си, но късно – ах, колко късно! Разпенената течност шурва като немощния и сякаш усилващ натиска на задушаващата жега фонтан с арабески в центъра на пазара, изпръсква долната част на дрехата на дядото и се разлива по плота в тъмна, съскаща локвичка.

Петстотин метра от там до тук – напълно достатъчно, за да обиколиш няколко пъти пазара, да не си купиш нищо, да се спреш ту с тоя, ту с оня на сладка приказка и да стигнеш до края на улицата до магазина „За едно левче/евро“ със съвсем изсъхнал гръб, където една, мислеща си, че е писателка, дама да върви след теб десетина минути и да се чуди и да прави предположения, едно от друго по-невероятни, как и къде си успял така да нашариш блузата си в този горещ още от сутринта, лепкав като шербет и сякаш недействителен юлски ден някъде в Родопите.

Айде бакалъм! Другия път, с повече късмет, може и извънземните да ни кацнат насред улицата в Звездел2 – не случайно градчето ни носи това поетично име. Тъй ами!

Разказът участва в конкурса „Рада Казалийска“ 2025, на НЧ „Добри Чинтулов-1935”, София, и не спечели награда.

1. Бакалъм (Хайде бакалъм! Ха, бакалъм) – подкана към действие; да видим

2. Звездел – село в Момчилградска община, където за извънземни няма сведения да са се появявали. (Все още!). Не съм ходила там, използвах само името му.