ЧАСТ 2

     Не искаше да го слуша. Върна се към спомените. В тях поне беше останала малко топлина... Зимните вечери, когато обикаляха целия град и снегът, който оставаше да блести дълго в миглите им, докато уморени, но щастливи пиеха от една чаша..., часовете, когато стоеше зад него, затаила дъх, докато той рисуваше върху тапета в хола морски пейзаж..., денят, в който със страх й призна, че е лежал в затвора, а тя - противно на очакванията му - не избяга, а простичко го прегърна и каза, че миналото за нея няма значение, още повече, че на всеки би се случило... После, когато купиха първата въдица и обикаляха в почивните дни язовирите и смехът им често смущаваше заклетите рибари... Кога се беше вмъкнало предателството, кога се беше издигнала стената на отчуждението?
     Толкова го обичаше, че не усети разминаването... Беше толкова заета да работи, да създава уют, да му прощава малките капризи, че не й остана време да разбере, че любовта за него отдавна беше преминала в досада, а нежните думи - в несъществуващо съчетание от звукове... Не искаше да го обвинява - нямаше смисъл д проси каквото и да е. Само потрепера при спомена за силното му здраво тяло. Как не е разбирала, че точно, когато се е чувствала най-защитена, всъщност е била оголена и уязвима...
     - Последната, с която бях, беше само крака и цици. Известно време я гледах като втрещен. Когато дълго си чакал нещо наистина хубаво, чак не вярваш, че ще го имаш. Дори и тя забеляза и ме попита какво ми става. Е, не съм се изложил досега...
     Този глас вече бе чужд. Без да знае защо си спомни катастрофата преди година и половина. Бяха последните дни на зимата. Връщаха се от някакво село. Тъкмо й показваше ято щъркели. Щъркели през зимата?! Докато гледаха след тях, той изгуби очертанието на пътя, колата не успя да вземе завоя и се обърна няколко пъти в канавката... "Мишчице - шепнеше й после, докато тя бавно идваше на себе си - не си отивай, какво ще правя без теб, мишчице..." Защо изобщо оцеля тогава?
     - Измъчвам се така, разбери - долетя някъде от стаята гласът му. - Не мога повече да се преструвам. Гадно копеле излязох към себе си. Сега разбирам защо някои мъже стават педерасти - или от много секс, или от принудата да търпят в леглото си кофти жена... И с други съм ти изневерявал. И не защото в момента си така. Просто не мога с една жена. И два дни да ми останат да живея, пак ще намеря друга. Това е. Нямаш право да ме съдиш. Просто трябва да си намеря жена, която...
     - Върви си - отлепиха се бавно устните й за първи път тази вечер. - Върви си - повтори. - Завинаги.
     После потъна в думите, които толкова искаше да му каже. И не чу кога вратата се хлопна зад гърба му...
     Стисна очи. Сега не й оставаше нищо друго, освен да гледа трептящите сенки на тавана, които размазваха очертанията си под пълните в влага мигли.
     Вече не очакваше тракането на асансьора. Пресегна се и изключи телефона. После погледна безформените си сакати крака. Година и половина се опитваше да свикне с мисълта, че ще остане неподвижна. Преди имаше някакъв смисъл. Сега... Погледна лекарствата на малката масичка - видя й се смешно, че животът й зависеше от тях. Баща й казваше... Думите вече нямаха никакво значение... Протегна ръка към шишенцето с животодаряваща течност и го бутна към земята - проследи с очи набъбващото петно на мокета. После се усмихна. Така беше добре. Вече никога нямаше да се нареди на върволицата от безименни жени... Очите й се спряха на нарисувания морски пейзаж на стената. Очерта с пръст белия смях на вълните... Колко е страшно да бъдеш ничия... Мишчице...
    
     ... На другия ден от един прозорец, точно над централното кафене, една известна певица пееше "Ако някой се влюби в мен". Някой беше оставил радиоточката включена...