Беше облачна, безлунна нощ. Часовият дремеше на поста си, подпрял се на един дирек. По това време на нощта едва ли някой щеше да мине на проверка. Съвсем се беше унесъл, когато усети, че подгъва колене. Сепна се, стреснато примигна с очи. Нещо се беше променило в нощта, и не беше както го остави, преди да го отмъкне дрямката... И тогава видя пламъците в далечината...

*  *  *

Старшината Лъчезар Мотовилков лежеше в леглото си. И една пиявица го ядеше отвътре. Не му даваше покой, все го ръчкаше и не го оставяше да заспи. Знаеше с непогрешимия си нюх, че и от тук ще изпадне някаква далавера. Въртеше се в леглото, ту на едната страна, ту на другата, но съня така и не идваше. И пред очите му постоянно изплуваха новите камиони. Страшни машини, тройно предаване. И най-вече беше впечатлен от сериозната комплектовка, с която пристигнаха. Защото да гепеше камион нямаше как, но виж, от комплектовката все нещо щеше да изпадне.  

В това отношение Мотовилков нямаше равен на себе си. След толкова години служба се беше изпедепцал до краен предел в приватизирането на всякакъв вид движим материал. Толкова години беше служил всеотдайно на татковината, без никой да го забележи, нито за старанието му, нито за нестаранието му. Така че, да се облагодетелства от всичко, от което имаше възможност, отдавна считаше за свой дълг... Лека полека се унесе и най-накрая заспа...

Новото утро навлезе в живота му с телефонен звън. Надигна с мъка клепачи, съзирайки размазания образ на часовника срещу него на стената, който показваше едва шест. Завъртя се, посегна към слушалката, която непослушно подскочи изпод изтръпналата му ръка и падна на пода. Наведе се, дигна я и изграчи с отпаднал глас:

- Алоууу, кой?

- Старши, аз съм бе – дочу шепнещ глас -  нали каза да ти се обадя на сутринта, като мине инвентаризацията...

Мотовилков мигом се пробуди и алчната му същност заработи на пълни обороти.

- Думай – сниши глас по навик, не че имаше кой да го чуе.

- Старши, има един резервен акумулатор, дето снощи не го описахме, страшна работа, сто и осемдесе амперачаса  е, че и малко отгоре, обаче е бая...

- Ясно – не дочака обясненията Мотовилков – ти скъта ли го?

- Да бе, покрил съм го, ама...

- Бравос – прекъсна го отново – мотай се наоколо, ей ся идвам – и затвори телефона.

Изтърколи се от завивките и седна на леглото. Разтърка очи. Знаеше си. От тая работа с новите камиони ще изпадне далавера... И сега осъзна какво му каза агента по телефона. Сто и осемдесет амперчаса ли? Бах мааму! На бърза ръка навлече униформата и изхвърча от ведомственото апартаментче. Пътьом мина през кафенето до блока, където тамън отваряха, метна една двойна водка за тонус на бързо, и с бодра крачка се отправи към поделението.

Така наречения му агент, всъщност беше един от многото прошляци, както той ги определяше, които за ден отпуска и майка си биха продали. Знаеше, че не се налага да го търси, защото въпросния агент вероятно отдавна се беше закътал някъде около КПП-то и още с влизането му щеше да се появи.

Когато Мотовилков видя за какво става дума, направо ахна. Лелеее, е те това животно направо се беше утепало за бараката му до полигона.

Тая барака си беше съвсем незаконна там, но тъй като беше успял някак си да убеди началството, че това си е един вид охрана на полигона, и неговото присъствие ще държи надалече всякаква крадлива гад, шефовете си затвориха очите и го оставиха.

И така, ето че идваше времето, когато честите спирания на и без това мижавия ток, повече нямаше да му бъркат в здравето, защото вече разполагаше с алтернативен източник на ел-енергия, при това такъв, за какъвто дори не си беше и мечтал.

Имаше обаче сериозен проблем с размерите на тоя акумулатор, и най-вече с тежестта му. Проклетията тежеше около седемдесет килограма, ако трябва да бъдем точни – шейсет и седем с електролита, както пишеше на спецификацията му. Явно нямаше как сам да го изнесе. А веднъж само да го измъкнеше от рамките на поделението, после лесна работа.

Няколко дена по-късно, в една облачна и безлунна нощ, два приведени силуета дотътриха нещо тежко до транспортния портал, минаха безпрепятствено покрай дремещия часови, пресякоха шосето и се шмугнаха отсреща в шубрака. Петдесетина метра по нататък, в страни от коларския път, под едно дърво ги очакваше очукан Москвич, префасониран на пикап. Двете приведени сенки тръшнаха тежкия си товар в каросерията му и изчезнаха в тъмницата.

Десет минути по-късно, от шубраците изплува силуета на Мотовилков. Настани се в баба Настя, както на галено наричаше возилото си, и с доволна усмивка потегли към светаята си светих.

След малко вече паркираше на заден пред вратата на бараката си. Изскочи от шофьорското място, доволно потривайки ръце, довлече предварително скованата рампа за целта, и по нея смъкна придобивката си. С усилия доизбута огромния акумулатор вътре в помещението, след което премести автомобила на обичайното му място, под една върба в края на полигона.

Върна се обратно, заключи вратата след себе си, застана по средата на помещението, сложил ръце на кръста, и с умиление се загледа в новата си победа.

- Е тва си е вече работа – каза на себе си – старото си е старо, дееба...! Ако батя ви Лъчко не знае как, кой ше знае бе...!!?? Тва тряа се полее – продължи да си говори Мотовилков. Погледна си часовника. Наближаваше два.

- `бал съм го – продължи да говори сам на себе си – утре и без друго нема кой да ме търси...

Изкара наполовина пълна бутилка с анасонлийка и буркан кисели краставички, и ги разположи на масата. Напълни до горе една порцеланова чашка за кафе, гаврътна я на екс, и я напълни наново. Отхапа от една краставичка и примлясна с доволна физиономия. Издърпа цигара от пакета, щракна със запалката, смукна дълбоко от дима и се загледа в новото си придобивка.

- Само че, батьовата – пак проговори на себе си – тука не е добре да седиш...

Остави димящата цигара в един импровизиран пепелник от консерва "Копърка", застана на колене и с пухтене и юнашки псувни, избута тежкия акумулатор под леглото.

- Е те така вече си екстра – промълви отново Мотовилков, докато се изправяше – сия батя ти Лъчко ша пийне в твоя чест... Ае, наздраве!

Изтече час и половина, време през което гордия от себе си Лъчезар Мотовилков кроеше на ум разни планове и същевременно усвояваше огнена течност, набиваше кисели краставички и смучеше фас след фас. Главата вече здраво му тежеше, пък и съдържанието на бутилката беше на привършване. Сега да почва нова май не беше добра идея... Пък и тия бири, дето ги пи в кафето до блока, докато чакаше да настъпи уговореното време... Май не трябваше да ги пие, но от друга страна пък, нали все някак трябваше да си уплътни времето. Смачка изпушения на половина фас сред останалата купчина от фасове в импровизирания пепелник, и се отправи към леглото.

Умората от днешните упражнения, ранното ставане и не малкото алкохол, който изпи, си казваха своето. Усмихна се, помисли си нещо от сорта, че е неотразим и доволно се отпусна в прегръдката на леглото и съня. Заспа почти мигновено.

На свой ред, пружината на леглото също се отпусна доволно, увисвайки под тежестта на щастливия Мотовилков, и още по-доволно се опря в двете клеми на намиращия се под леглото чисто нов, сто осемдесет и нещо амперчаса акумулатор, който веднага я превърна в огромен реотан.