Имам точно 325 Страха. Всеки един от тях ме обича, грижи се за мен и ми помага... А аз отвръщам с подслон... Докато извършвам Делничните си Ритуали, те подскачат около мен весело и звънят като камбанки... Kато стана дума за звънене, те най-много обичат да ги водя в Бялата Сграда. Казах, че страховете ми са 325... В Бялата Сграда стават 532. До Вчера не знаех защо. Нямах представа как... Но вече знам. Започвам да мисля, че полудявам... Мисля, че започвам да полудявам... Нямам почва, на която да стъпя, затова се нося в Безтегловността си... На отсрещната улица са се наредили Три Просякини. Едната си е запушила устата, втората - очите, третата - ушите...

...

Имам Страхове на върха на пръстите си. По шията и в сгъвката на коляното си... Ушната мида... Брадичката... Под кожата... Навсякъде в мен... Не искам да се отърсвам от тях. Не искам да се очистя. Нека стоят там, докато не умра, нека изгният заедно с мен... Пухкави, с мънички, черни очички. Полепват по мен... Закачат се за всеки кичур от косата ми с острите си нокти. Предпазват ме от Нараняване. Нараняване е една Висока Жена със злобни очи и дълги нокти. Не Я харесвам. Когато Страховете ми я забележат да се задава зад някой Ъгъл на Битието, настръхват целите и започват да съскат като котки. После ми отнема няколко дена, докато ги обуздая. Те Й се нахвърлят настървено, няма нужда дори да им давам команда... Никога няма да ме изоставят. Няма да ме предадат, знам го. Браним се взаимно... Като Семейство...

...

Смалявам се постепенно и продължително във Времето. (А дали Целият Свят не пораства? ) Понякога, когато говоря на някого трябва да крещя, за да ме чуе. Ставам безплътен и без-видим... Защото невидимият е този, когото не го виждат... Пък аз едновременно нямам видимост за Околното и Околното - за мен. А понякога, когато мълча, всички чуват мислите ми. Нижат се една по една от ушите ми и влизат в главите на Околните... Имам какво да кажа! Имам! Но е твърде малко...

...

Сядам на пода в стаята си и си представям, че летя. Приятно е. Подът ми е син. Значи летя над морето и над небето едновременно. Страховете ми пърхат около мен. Няма да ме изоставят. Знам, че няма. Дори и тук. На отсрещната улица са се наредили три жени, които просят. Едната си е запушила устата, втората - очите, третата - ушите... Това поличба ли е?

...

Слънцето отдавна вече догаряше и тлееше в прегръдките на земята, когато Тъмната Фигура зави зад Ъгъла. Беше почти толкова часа, колкото трябваше да бъде. (Защото Времето никога не е достатъчно.) Откъм другия край на улицата се зададе втора Тъмна Фигура. Те се засякоха на Ъгъла. Поспряха.
- Тя пак закъснява - просъска Едната.
- Времето никога не е достатъчно - отвърна Другата. В този момент се чу далечен звук... Отчетливо звънтящ и кънтящ... Женски токчета... Беше Закъснялата.
- Нямаме никакво Време за губене - започна Закъснялата, шепнейки припряно. Двете въздъхнаха отегчено. Може би се спогледаха. Но бе толкова тъмно, че нямаше как да се разбере.
- Тогава защо закъсняваш?
- Този ужасен климат! Колко пъти да ви казвам, че климатът тук не ми влияе добре!
Трите млъкнаха за секунда... И погледнаха нагоре... Видяха ме... Бях седнал на перваза на прозореца и пушех... Знаех си, че рано или късно ще ме забележат, но какво от това? След като нито един от нас не вършеше нещо нередно, защо трябваше да се притеснявам? Проговори Закъснялата:
- Не ти ли е неудобно да подслушваш три почтени старици?
- Три почтени старици, които се срещат на ъгъла на тъмна уличка в дванадесет вечерта? Не... - отвърнах и отдръпнах от цигарата замислено. Последва още една малка пауза. Трите изсумтяха ядно и завиха зад ъгъла.
- Освен това - провикнах се подире им, - единственото неудобно нещо на този свят е да се опитваш да си обуеш панталоните през главата! Но те не се върнаха. Тъкмо щях да затворя прозореца, когато пак се появиха.
- Решихме... - започна Втората с хладен тон.
- Ама как така! Нищо не сме решавали! Защо все и взимаш решенията! - намеси се Закъснялата. - Ох-х-х... Защо ме сръга?!
- Та... Решихме, че ще ти предскажем бъдещето.
- Ако изобщо имаш такова - не виждах Първата, но бях убеден, че се усмихва загадъчно.
- Да ви приличам на Макбет?! - троснах се и изхвърлих цигарата си на няколко сантиметра от главата на Първата. Трите избухнаха в маниакален кикот... Не знам колко дълго се смяха, но по едно време Втората каза с възможно най-студения си тон:
- С него отдавна приключихме.
- Та, искаш ли да ти предскажем бъдещето или не? - обади се Първата. Усещах, че е изнервена.
- Не. Какъв е смисълът, след като така или иначе ще науча какво е? Бъдещето е въпрос на Време... - отново се закикотиха. Разтворих широко прозореца си. Страховете ми започнаха да пълзят по гърба и раменете ми.
- Убийте ги. Та те са по-лоши и от Нараняване... - казах. Единственото, което чух след това, бяха три сподавени вика на ужас.

...

Глух съм. Глух за твоите молби, въпроси, обяснения и обещания... Глух съм за Всички... Намирам се в Аквариума си. Всеки има своя собствен Аквариум, в който плува и Околното винаги се блъска в стените Му. Плувам в свои води... Няма как да ме достигнеш, да ме докоснеш... Аз съм Риба. Ти си Риба. Всичко е Риби... Ще ме отречеш ли? Ще ме мразиш ли? Не ме интересува. Плувам в Аквариума си. Тук, под водата, е тихо и шумопоглъщащо... Няма как да те чуя, пък и съм глух.

...

Събуждам се трудно и не-желаещо... Предпочитам да си остана в Аквариума и да спя поне още няколко часа... Излизам да купя хляб. Студено и ветровито време. Слънцето грее някак-между-другото. Страховете ми се скриват в ръкавите на якето ми... Затова е толкова издуто, а не, защото е от пух, както си мислят всички... Минавам по тротоара на отсрещната улица. Няма и следа от Трите Просякини. Не ги видях никога повече...