1.10.2005 г., 15:31 ч.

АРХЕОЛОГИЯ НА ЩАСТИЕТО 

  Проза
1601 0 0
30 мин за четене

АРХЕОЛОГИЯ НА ЩАСТИЕТО

 

 

“Желая ви само щастие. Но все пак ще има много тъмнина  и, което е по-лошо, много отегчителни часове, породени както от света извън вас, така и от собствените ви умове...”

Йосиф Бродски

(из слово, произнесено  в Дартмът Колидж по случай дипломирането на випуск 1989 г.[i])

 

Когато Йосиф Бродски ни изпращаше от Дартмът Колидж, той ни говореше за скуката. Обичайно е в такива прощални речи, всеки ред да предвещава онова състояние на слънчева доброчестивост, обещаваща благополучие. Защо намекваше такава тягост? Скуката, като повтаряемост, клише и тафталогия на времето. Изказа предположение, че никой от нас не се стреми към бедността, в противен случай не бихме постъпили в университет. А парите купували време, а времето се повтаряло.  При финалните му думи  ни огледа с уморени очи и, дали от носталгия или прозрение, стори ми се,че една сълза се канеше да се търкули. Вече бяха разададени дипломите, стотина младежи с бели, тъмни и жълти лица  се чувстваха зрели и сериозни, а светът чакаше да бъде покорен. Аз, като чужденец с прекъсната стипендия мислих доста по-прагматично за бъдещето, а миналото ми се криеше някъде между Шекспир и Дерида, нощите във вмирисаната мивка на местния pub и желанието да свърши този ад. Всички бяхме победители – те заради предизвикателството, което им предстоеше в офисите на лъскавото сити, аз защото пак оцелях. Дори се канех да празнувам наравно с достопочтенните синове и дъщери с благороднически титли и родословни дървета, като йелустоунски секвои. Но последните думи на човека със славянското потекло ми прозвучаха, като доброжелателно предупреждение и сякаш бяха отправени специално към мен. Изпитах някаква топлина към мъжа с тъжните очи зад катедрата и очаквах, че неговата душа най-лесно ще разбере моята. После му се ядосах, като на ористник, който ограничава моето блажено самозаблуждение и вяра в тази омайна зараза.  Когато всички излязоха навън и хвърляха смешните си шапчици във въздуха (така и не запомних как ги наричат), аз се приближих към оратора. В началото пред мен стоеше носител на Нобелова награда, а след това под тогата видях ръчно изплетен пуловер, също като онзи, който мама ми изпрати по някакъв турист. Гледката ми даде кураж да го запитам на руски:

- Господин Бродски, вие ни пожелахте щастие, а ни начертахте един скучен път? Коя е истината във вашето приветствие?

Тогава той ми разказа за Алекзандър Макгиливри, негов приятел – археолог, специалист по Минойската цивилизация. През 1986 г. археолозите, които изучавали ареала на изток от пристанището Паликастро в Крит, прекратили работа с диагноза “нулев” обект. На запад от този град буренясвал познатия на науката лабиринт номер 1 без никаква следа от митичното чудовище. Същата година и на същот място – на изток от Паликастро, Макгиливри започнал собствени разкопки, за да търси Втория Лабиринт на Минотавъра. Бродски говореше за археологическия труд на един учен, а аз разбрах че ми разказва за това, което търсих в неговото слово, което и самият Бродски търсеше из лабиринтите на своя емигрантски свят. Огромно свлачище било засипало обекта, съществувал в логиката и желанието на Макгиливри. Колосален труд из жегата и прахта на тропика с реална опасност от провал,  предшествали откриването на загадъчен и тъмен комплекс от объркващи коридори, стаи и подземия, които може би не водели на никъде. А вероятно там дремело, още живо, митичното чудовище, езотеричното проклятие, или дори събудила се зараза от разложеното му тяло. Заложил името си на учен и своя живот дори, но продължил.

- Така и аз заложих корен и любов за да търся своя минотавър. Дали се намира в грамотата на Шведската академия или в книгите, останали по световните библиотеки – не зная. Дали намерих щастието – не съм уверен, но съм сигурен, че вървях по пътя към него, както правеше и Алекзандър.

Този разговор ми начерта контурите на моя лабиринт, започващ от миришещата на помия мивка и чиниите с остатъци от господарската вечеря, премина през оня пуловер на мама и сега се губеше в старомодните линии на абсолвентската ми шапка. А за скуката разбрах, че тя е обратния път на този, към щастието. Път, който води към друг лабиринт – този на самоповтарянето, в който със сигурност няма Минотавър. Лабиринт идентичен с безцелната празнота на ежедневието и самосъжалението. Единият е на изток, а другия на запад от житейския Паликастро, и от нас зависи накъде ще тръгнем да го търсим.

Излязох на двора, където другите се готвеха да тръгват. Все още не бях закъснял. Подхвърлих шапката си високо в чуждото небе, което трябваше да стане мое.


 

 

 

ina Venelinova ina_ev@abv.bg

Потребителско има - Ина

 

Всичко започна когато бях малко момиче - с дълга коса до кръста и сини като езеро очи. Всяка вечер моята майка ми разказваше приказки, и всяка вечер те свършваха по един и същ начин - "живели дълго и щастливо".
Затова една вечер я попитах:
-Мамо, а какво е щастието?Какво е да си щастлив?
-Но моето момиче, ти не си ли щастлива? - каза ми тя.
-Майко, аз не знам какво означава това. как да ти отговоря? - попитах.
-Не бързай тогава, един ден ще разбереш. и ще ми кажеш.
-Но аз искам сега да знам - й отговорих.
-Ще знаеш, но не сега, а след време, когато оцениш истинските неща в живота.А сега заспивай, Сънчо скоро ще дойде.
Минаха години, аз порастнах, но пак продължавах да се питам какво е щастието.
Една вечер бях поканена на купон от съседското момче. Разбира се , отидох за да се забавлявам. Още отвън се чуваха викове, шумна музика, голяма врява беше. Когато влязох ги видях - всички бяха широко усмихнати, сякаш всичко им е наред.
-Искаш ли и ти да се ощастливиш?
-попита ме едно момиче.Да се присъединиш към нас?
-Добре!Чудесно, какво да правя? - казах аз.
-Пийни си от този райски елексир - и ми подаде една чаша, пълна с алкохол.
Изпих я - не само тази, а и втора, трета. Чаках щастието, но то не дойде при мен. Дойде махмурлукът на другият ден.
И продължавах да го търся. Докато момче от моята компания не ми предложи бялото прахче - на удоволствието, на щастието. Реших да пробвам. Една вечер, отидохме в най-закътаното и тъмно място в парка. Но това, което видях, ме изплаши - групичката хора, с изпокъсани дрехи и блушждаещи погледи, лежаха на влажната земя. Всеки от тях държеше в отпуснатата си ръка малка спринцовка. Не, това не можеше да е щастието. По-скоро бе най-голямата трагедия в живота.
Един ден се появи той - мъжът, когото бях чакала толкова време. Имах почти всичко, от което се нуждаех - истинска, голяма, страстна любов. Вършех всичко с лекота, усмивката не слизаше от лицето ми, бях обичана и обичах. Нещото, което не ми достигаше, дойде скоро - роди се моята малка дъщеричка. И всяка сутрин се събуждах с огромен стимул за живот, заради милите същества, който обичах. И разбрах, че не ми трябва нищо повече от това - всичко друго се оказа фалш.

 
Яна Георгиева <yanageorg@abv.bg

Потребителско име - Little`Writer

Лабиринтът към щастието


И тази вечер, като всяка друга, Джейн се прибра в своя празен и мрачен апартамент. След дългия работен ден, прекаран в пощата, тя се отпусна на дивана в хола и се загледа в тъмното. За какво ли си мислише тя? Точно в този момент тя не бе способна на никаква мисловна дейност. Бе толкова изтощена, че не знаеше какво прави. Но ето, че една мисъл й се завъртя в главата. Утре бе събота и се навършваха пет години от смъртта
на нейните родители. Ето това я занимаваше цяла вечер. Тя нямаше нито братя, нито сестри. Беше съвсем сама в дъждовния Лондон. Изведнъж задълбоченото мислене на Джейн бе прекъснато от игривото потропване на капчиците дъжд по стъклата. Тя стана и отиде до прозореца. Вгледа се навън и съзря- всичко бе пусто, нямаше жива душа, тъмно и загадъчно.Както бе и вечерта, когато загинаха нейните родители. Тя си спомни този момент от жестоката катастрофа, която се бе случила отново в такава дъждовна вечер, единственият оцелял- бе Джейн. Тогава тя бе само на 18 години, а остана кръгъл сирак. От тогава Джейн се справя съвсем сама, не знае какво е смях, щастие, дори какво е любов. След дългото взиране през изпотения прозорец, Джейн стигна до заключителната мисъл- тя бе станала на 23 години и реши, че е време да разбере какво е да обичаш и да бъдеш обичан. Още на следващия ден, тя щеше да се захване с изпълнението на желанието, което толкова я измъчваше.

На следващият ден, когато се събуди, тя отиде на гробищата, почете паметта на родителите си и след това се прибра мълчалива у дома. Днес бе събота- имаше два дена да изпълни това, което бе решила. Облече се хубаво, направи се красива, въпреки, че тя винаги си беше такава и излезе. Незнаеше нито къде отива, нито защо. Просто вървеше. Ненадейно тя се оказа в един от най- отдалечените квартали на Лондон. Изведнъж чу детски плач. Джейн започна да се озърта от къде идва този звук, или по-точно от кого. Тя съзря до една кофа за боклук, малко момиченце на около 10 години. Джейн се прибижи и го попита:
- Защо плачеш? Какво има? Момиченцето нищо не отговори. То продълаваше да плаче.
След малко Джейн каза: - Добре, успокой се и ми кажи какво е станало, защо си толкова разтревожено.
Със заекваш глас, момиченцето промълви: - Някакви големи момчета откраднаха последните ми пари. Татко е много болен и аз излязох да му купя топъл хляб. Сега как ще се прибера? Как ще го погледна отново, като няма какво да му дам? Той очаква от мен един мек и топъл хляб да се подкрепи. А аз нямам нищо. Нито хляб, нито пари. В рози момент Джейн забрави, че бе излязла да дири любовта си и отново запита момиченцето: - А къде е майка ти? - Тя почина преди един месец от рак.- едвам промълви то. Джейн се замисли. Какво толкова може да направи един човек, че за да има таква съдба. Това не е живот. Никой не заслужава такова нещастие. Тя отново погледна момиченцето, което бе босо, с тънки, изпокъсани дрехи, а навън бе студено. Но с големи, дълбоки, сини очи. В тях се виждаше мъката и болката, която имаше в това малко същество.

Джейн хвана момиченцето за ръката и го поведе към къщи, то започна да пита: - Но, какво, защо? Къде ме водите? Моля ви, недейте! - Спокойно, ела с мен и всичко ще е наред!- промълви великодушната Джейн.

Когато пристигнаха, тя даде на момиченцето дебели дрехи, нахрани го с топла храна и попита: - Как се казваш? - Анна- промъви то. - Е, Анна, след като се погрижих за теб, сега е време да занесем от тази вкусна храна и на твоя баща.- предложи Джейн. Момиченцето веднага се съгласи. Когато стигнаха, Джейн забеляза колко чист и уютен бе домът, въпреки беднотията, всичко бе сравнително подредено. Бащата на Анна лежеше в хола. - Татко, татко, виж какво ти носим аз и милата г-ца Джейн, която се погрижи за мен! Но не се чу никакъв глас. Джейн се приближи към мъжа и разбра, че той е отдавна е мъртав. Само с поглед тя показа на Анна какво се бе случило. Момиченцето започна да плаче. Сега то бе кръгъл сирак, съвсем само- точно като Джейн.
След време се разбра, че Джейн осиновила Анна. Те заживяха заедно. Но този път вече не бяха сами.
И отново, една вечер, когато валеше дъжд и в Лондон всичко бе мрачно и студено, Джейн отново седеше до прозореца. Но до нея спеше малката Анна. Джейн се замисли и осъзна колко е трудно да се луташ по лабиринта на щастието. Колко е трудно да търсиш светлина в тунела. Когато те боли, когато си сам. Но ето, че рано или късно човек открива капчица щастие, топлота, която да го сгрее. Когато той открие сродна душа. Така се бе случило и с Джейн. Тя вече не бе сама, а и малкото момиченце също си намери човек, който да го обича. Така заедно заживяха и преудоляваха препятствията в живота, към търсене на правилния път по лабиринта на щастието. А именно това бяха- малката 10 годишна Анна и 23 годишната преуспяла Джейн.

 

 

Pavel Stefanov <paste@abv.bg

Потребителско име - Paste

 

Чистачът

Светлината се процеждаше през мръсните стъкла на уличните лампи. Жълтите й проблясъци осветяваха осовата линия на сивия асфалт. Беше студено. Той понакуцвайки продължи към автобусната спирка. Якето беше тънко. Потрепери в него. После раздвижи пръстите на премръзналите си крака. Колената го боляха.

Спирката беше потрошена. Всъщност повечето бяха такива. Край него профуча лъскав Фолксваген. Нов и сребристосив. От вътрешноста му кънтеше музика. И сигурно беше топло вътре. Шофьора изхвъли недопушения фас през открехнатия прозорец . Вятъра го подхвана, разтърси и падна до него сред сноп от искри. Изпсува.

Автобус
ът се появи с леко дрънчене. Спря и вратите се отвориха със съскане. Той с мъка повдигна болния си крак и стъпи вътре. Успя някак си да се дотътри до седалката. Шофьорът го погледна с бездушен, уморен поглед как се строполява и въздиша. Потегли бавно, набирайки скорост по нанагорнището.

Беше мръсен автобус. Като почти всички. Като мястото където живееше и към което го отвеждаше сега. Но поне беше топло. Поне в автобуса.

Утринта дойде бързо и мразовито. Чакаше го тежък ден. Щеше да чисти пак големия завод. Там където всяка шупла му беше до болка позната. Там където всяко ъгълче беше враг, защото трябваше да бъде почистено, за да не забележат шефовете. Там щеше да тътри осакатените си крака, да му подвикват и да го разминават като, че ли беше просто издатък към дръжката на парцала.

Да и краката щяха да го болят, но поне щеше да вижда нея. Щеше да броди цял ден из завода с надеждата да я зърне. Да види как гъвкавото й тяло се изкачва по стълбите, как ехти смеха й и ... да я заговори. За каквото и да е било.

Когато беше около нея забравяше кой е. Сякаш излъчването на красотата й го правеше и него самият по красив. Усмихна се с разкривените си редки зъби на тази мисъл..

Той знаеше, че е грозен. Че е сакат. Че е просто чистач.

Мина през стаята за пушене. Тя беше там. Не беше сама. Онзи от шефовете беше с нея. Тя отметна през смеха на тъпата шега красивата си падаща на вълни коса и погледна към него. Сякаш пуснаха ток през тялото му. А оня, надутия
т шеф го изгледа като досадно дете,
просещо по кръстовищата. Беше надуто, гадно копеле придаващо си важност. Но беше шеф. Той – чистач.

Показа й телефона си. Просто беше в ръката му. И я помоли да й направи снимка. Тя се усмихна и му позволи. Надутия
т шеф изпуфтя в скъпия си костюм и го погледна с досада. Досада по-голяма от предишната. Този път сякаш като, че ли бе за него чешещо се от хапещите го бълхи улично куче. Прииска му се да го фрасне по напудрената, напръскана със скъп парфюм муцуна. Но знаеше, че не трябва – щеше да изхвърчи от работа. Пък и оня, шефът
де, сигурно беше и по-силен. Сигурно тренираше в скъпите фитнес салони.

Тя погледна към шефа, той кимна и те си тръгнаха. За него остана снимката в телефона и ... мириса на нежност и красота в туптящото му сърце. Мига отлетя и краката пак го заболяха, а той ги потътри към парцала и метлата. Там където му беше мястото.

Денят мина без да я види и той се прибра. Затвори се в стаята си и погледна към телефона. Беше спестявал половин година, за да си го купи. Това беше най-ценната му вещ. Не, че имаше много вещи – легло от чам, стара ниска маса застлана с червена покривка, масичка скована от него, телевизорче вурху нея и криви гардеробчета без вратички. Цялото това богатство в боядисана с бял латекс директно върху старите мръсни тапети стая. И ... телефон
ът
му. Най-ценната вещ. А от днес безценна. Безценна защото пазеше в паметта си нейната снимка. Така както той пазеше в сърцето си нейния лик.

Живота си течеше. Всъщност като се обърнеше назад можеше да каже, че времето просто препускаше. Изминалите дни пробляскаваха за кратко като светкавици в нощното небе.

Спомни си отказа й да дойде на рожденния му ден. Спомни си напиването след това. Обидата. После дойде осъзнаването, че не е трябвало да се обижда. После забраната да се мота в стаята за пушене. После сълзите върху мръсната калъфка на възглавницата...

И тогава си припомни как започна всичко. Започна като в библията – в началото беше словото. И той четеше – четеше всичко, до което можеше да се докосне в разпродажбите на стари книги на пазарчето в Младост. А там се продаваха най-евтино автори, които вече бяха позабравени – Достоевски, Ърскин Колдуел, Байрон, Лермонтов, Есенин, Гогол, Сервантес, Юго, Мариме... Четеше, миеше пода и пак четеше.

После си купи компютър. И тогава се случи. Стана случайно. Въпреки, че както е казал Пастьор – „Случайноста идва при подготвения разум” Явно неговия
т беше вече подготвен. В един ден се случиха три важни, „случайни” неща: Гледа в кино „Орион” (там беше билета най-евтин) един стар филм с Антъни Куин – „Зорба гъркът”. Влезе в един сайт за публикуване творбите на неизвестни писатели -
аматьори и прочете един разказ – „Орис” и чу по радиото една песен на
ELO – „Дръж се здраво за мечтите си”. Трите случайни неща се натрупаха: Сиртакито през смях и сълзи в „Зорба гъркът” с думите на Зорба
- „ Шефе, имам толкова много да ти казвам. Никога не съм обичал човек повече от теб. Ей шефе – виждал ли си по-великолепно срутване”; смелоста на автора да публикува в незнаен сайт нещо красиво, което е изживял и написал и стиха от песента „Когато виждаш, че корабът
ти отплава се дръж здраво за мечтите си”.

Тогава осъзна две неща. Едното, че нещо напира в него и иска да пише. Чувстваше се бременен от несподелени чувства и мисли, който просто искат да се родят върху белия лист. Второто, че обича и мечтае и третото
,
че не иска да е като Гърбушкото от Нотр Дам. Че иска да е такъв какъвто се вижда в мечтите си – красив, добър, богат и нежен, а не комплексиран от побоищата на баща си сакат чистач и програмиран за присмех неудачник.

Стана от компютър. Взе бял лист. Постави химикалката на него. Погледна вече мръсните бели стени и написа „Не поб
едител е този, който е отправил съкрушителния удар и проснал безпомощен противника си на земята, а този,
който проснат в калта се изправи с омекнали крака и несигурна походка продължи напред”. После думите, изразите и изреченията започваха сами да следват своя път. Път минаващ през мъка, болка, любов, красота и стигаше до думичката край.

Пишеше. Почти във всяка свободна минута. Пишеше и се чувстваше добре. Започна да публикува написаното в сайта с неизвестните автори – аматьори. Отзивите бяха толкова добри, че чак го плашеха. На пощата си получаваше десетки писма. Една жена беше написала, че е открила смисъла на живота, четейки разказите му. Получаваше дори предложения за брак.

Тогава пак се случиха две „случайни неща”. Прочете „Спасителя
т в ръжта” на Селинджър и гледа филма с Шон Конъри „Да откриеш Форестър”. Реши да направи собствен сайт и там да помества нещата, които е написал и че ще си измисли псевдоним и ще закрие самоличноста си в стаята с мръсните бели стени. Реши, че не трябва да е някой специално, за да дарява
на хората желание за красота и любов.. Не сложи своя снимка. Не отиде да получи наградата за най-добър разказ. Не се срещаше с никой, който четеше написаното от него. То беше никой. Беше просто фантом.

Или в останалата част от времето просто ... чистач.

След направата на сайта времето ускори своя ход. Просто запрепуска още по-бързо. Дойде предложение да издаде книга с разказите си. После дойде и първия
т хонорар, първият превод на английски, първият
роман, първия бестселър. Парите започнаха да пълнят банковите му сметки по света. Напусна работата си на чистач, направи си операция, оправи зъбите си, купи си апартамент, къща, спортна кола... Стана красив и богат.

Остана обаче фантом. Защото беден или богат, грозен или красив – той беше все същия
т
. Остана си просто ... чистач. Не му трябваше някой да го познава. Ако можеше да даде нещо го даваше. Това беше достатъчно.

Беше късен следобед в мразовит зимен ден. Беше взел последната си издадена книга и седна да пие капучино с безкофеиново кафе в едно заведение. И тогава тя влезе. Бяха изминали десет години и тя беше станала още по-красива.Огледа се и седна на единствената свободна маса до вратата. Поръча си кока кола...

Виждаше я за първи път от толкова години и все още не знаеше как да постъпи. Знаеше само, че през всичките тези години онази снимка направена в стаята за пушене стоеше на монитора му. Знаеше и че никога не се раздели за ужас на приятелите си с онзи стар и ужасно демодиран телефон. Знаеше, че...

Тогава стана и постъпи така както преди много години. Взе книгата и седна до нея. Тя повдигна глава и го погледна. Господи колко божествено красива беше с тази изненада в красивите си очи. Извади химикалката си. Отвори първата страница на книгата и написа: ”За света може да си просто един човек, но за един човек може да си целия свят”. Подписа се за първи път с истинското си име и й подаде книгата.
- Аз съм автор
ът
– каза той като в несвяст.
Тя погледна невярващо като видя всъщност кое име стои на корицата – автор
ът
, който всички обичащи литературата искаха да видят.

Той стана. Отправи се с несигурна походка като във времето преди операцията когато куцукаше из завода към изхода. После несъществуващата болка в краката го накара да се спре. Върна се до нея. Бръкна във вътрешния си джоб и извади онзи стария телефон. Подаде й го и каза тихо:
- Благодаря ти музо!

После излезе от кафенето и потъна в тълпата. Качи се на Поршето и отпраши към дома си от камък и дърво. Влезе в кънтящата от самота къща и застана пред монитора. Монитор
ът с нейната снимка. Загледа се в очите й... Очите,
на които знаеше вече всички искрички. Отвори нов файл и започна да пише

„Светлината се процеждаше през мръсните стъкла на уличните лампи. Жълтите й проблясъци осветяваха осовата линия на сивия асфалт. Беше студено. Той
,
понакуцвайки продължи към автобусната спирка. Якето беше тънко. Потрепери в него. После раздвижи пръстите на премръзналите си крака. Колената го боляха.

Но той знаеше, че идва ден когато коленете не те болят. Ден в който съществува топла стая с двама сгушени един в друг. Двама обичащи и обичани. Ден в който из въздуха се носи ритъма на сиртаки. Ден, в който той
, повтаряйки думите на шефа от „Зорба гъркът” се обръща към нея и казва – „научи ме да танцувам...”

 

 

 

© Александър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??