АТАЧМЪНТ
Веднъж и аз да се зарадвам, че не ми идва редът на опашката. Вися вече петнайсет минути пред кабинета на зъболекаря и се наслаждавам, като чувам как машинката вътре бръмчи и не спира. Значи има още време, в момента страда друг, продължава да страда, не се очертава да свърши скоро, поне не и докато не му опадат всички пломби, кариеси, пулпи и какво ли още не. Като гледам как вървят нещата, май ще е по-добре да отложа часа. Няма да вися тука цял ден, я.
- Като гледам тоя човечец вътре ще изгори – рече ми наборът, който седеше насреща. Носеше вестник в джоба на старото си сако, което вече нямаше цвят, но за сметка на това вонеше на нафталин, та се не траеше. – Тая машина като дъскорезница бучи в устата му. Как ли издържа?
- Сигурно е с упойка – предположих. И аз ще искам да ми сложат.
- Едва ли.
- Защо да е без упойка?
Отговори ми, но не го чух, защото точно в този момент бормашината вътре заора надълбоко и изглежда срещаше съпротивление, защото ми се стори, че започна да пили като при пилене на арматура.
Аз съм само за някакви атачмънти. Така му викат на мястото, където зъбите се съединяват с венеца. Лоши са ми атачмънтите, зъбите, които са ми останали, вече се реели в устата ми без досег с венците и било въпрос на месеци или на дни съвсем да оронят в кухината и това да сложи венец на моята небрежност. Изобщо – венци, венец, лоша работа, ама не може да се отлага повече. Запазих си номера преди две седмици, сега ако отпраша, кой знае кога ще има нов час, вече може и венците да са за венец.
Оня садист срещу мен, дето не му чух отговора за упойката, се беше зачел в смачкания си вестник. Като го гледам, май си беше взел упойката още на път за тук, защото задрема и главата му провисна. При едно особено жестоко изстъргване на хилтито вътре той рипна, изпусна вестника и загрижено се огледа. После бавно каза:
- Странна представа имат българите за кражбата.
На това не му разбрах контекста, на според мен просто имаше нужда да говори, защото май редът му беше преди моя и вече страхът го човъркаше.
- Във вестника пише – продължи той, - че ще да погнат крадците. Те ги гонят крадците, откакто се помня. Въртят се в кръг, едни гонят крадците, а крадците гонят тези, дето ги гонят. В тоя въртележка накрая вече не знаеш кой кого гони и кой от какво бяга.
- Не виждам нищо лошо, че искат да ги заловят. Много се краде в тази държава – отговорих съвсем сериозно. И мен ме беше страх, защото след неговия ред идваше моя.
- Така де, и аз това казвам. Ама не е кражбата такава, каквато я изкарват управниците. Тоя откраднал кола, оня – папагал, трети – търнокоп. Това са дреболии, нищо работа.
Този човек май много вестници чете.
- Все отнякъде трябва да се започне – отговарям.
- У нас с какво се започне, с това се и свършва. Нищо не се помръдва. Кражбата, колега, е форма на държавно устройство, един вид демокрация – всеки има равно право да краде, стига да не го хванат. Хванат ли го, започва да краде за тези, дето да го уловили. И така – до горе!
- Пирамида на кражбата, а? – съгласих се, защото вече бях определен за колега, сигурно защото съдбата ни бе отредила развалени зъби по едно и също време.
- Точно така, големите кражби се раждат от малките, малките кражби пък са рожба на големите – кръговрат.
- Който не краде, няма да яде – изрецитирах аз, за да участвам някак в диалога; тая родилна верига не ми се струваше много убедителна, но няма значение. Колегата се съгласи, хареса поговорката ми.
Нещо вътре в кабинета на доктора тресна, счупи се, чу се падане на тежък предмет. Пациентът май наистина беше зле. Нещо лошо и зловещо ставаше вътре. И друг път бях идвал при този доктор, носех със себе си винаги здравната книжка, защото той настояваше да си пише нещо там, но никога не бях чувал подобни шумове.
Бръкнах във вътрешния джоб на сакото – бях си забравил здравната книжка!
Това е чудесно!
- Аз ще си вървя – казах на колегата. – Забравил съм си здравната книжка, без нея не може.
- И аз идвам с тебе. – Стана и ме последва.
Повървяхме заедно и се съгласихме, че докато страх лозе пази, все ще има нещо за крадене в тая държава: ако няма лозе, няма и страх.
- Май скоро няма да се страхуваме от зъболекари, а наборе? – намигнах му.
- Като нямаш зъби, няма и страх. И с кражбите така – ще спрат, като няма вече какво да се краде.
Кимнах.
- Абе не е баш така – продължи колегата, като спореше със себе си. - Докато има ахмаци да работят за тоя, дето клати дърветата, все ще има нещо за крадене.
- Тогава ще започнат бунтове! – предположих аз.
- Няма. Така е устроена нашата демокрация – ние избираме крадците на честни и справедливи избори, а после сме недоволни, че крадат. Накрая хем сме окрадени, хем сме виновни, само крадците са рахат. Нали ти казах – кръговрат. Айде, със здраве.
Разделихме се и повече не го срещнах из клиничните пътеки. Но не си намерих здравната книжка. На кого ли му е притрябвала? Нали бездруго си плащам за лечението.
© Владимир Георгиев Всички права запазени