АТАЧМЪНТ
Веднъж и аз да се зарадвам, че не ми идва редът на опашката. Вися вече петнайсет минути пред кабинета на зъболекаря и се наслаждавам, като чувам как машинката вътре бръмчи и не спира. Значи има още време, в момента страда друг, продължава да страда, не се очертава да свърши скоро, поне не и докато не му опадат всички пломби, кариеси, пулпи и какво ли още не. Като гледам как вървят нещата, май ще е по-добре да отложа часа. Няма да вися тука цял ден, я.
- Като гледам тоя човечец вътре ще изгори – рече ми наборът, който седеше насреща. Носеше вестник в джоба на старото си сако, което вече нямаше цвят, но за сметка на това вонеше на нафталин, та се не траеше. – Тая машина като дъскорезница бучи в устата му. Как ли издържа?
- Сигурно е с упойка – предположих. И аз ще искам да ми сложат.
- Едва ли.
- Защо да е без упойка?
Отговори ми, но не го чух, защото точно в този момент бормашината вътре заора надълбоко и изглежда срещаше съпротивление, защото ми се стори, че започна да пили ка ...