Aut bene
Чета това, което се пише тук.
И чета онова, което не се пише тук.
Хубаво е, че се пише.
И тук, и не тук.
Затова реших да споделя.
AUT BENE AUT NIHIL
Добро или нищо! Така ли трябва да е дори за живите?
Много хора не знаят, че това е значело нещо добро, не е мълчаливо проклятие, както обиковено се възприема днес. Щом нищо добро не можеш да кажеш да мъртвия, по-добре мълчи. Така изглежда. Сега най-говорливи са привържениците на политическите трупове. Защото лягат на десен хълбок и мислят, че в тях е дясното. Обърнатт ли нощем наляво - леви са станали. Водовъртежът на съня им причинява представи, които те не могат да обоснват, ако не са политически зависими. Просто ги сърби ту отряво, ту отдясно.
Но има и такива, които не страдат от такива сърбежи. За тях написах следното:
AUT BENE AUT NIHIL
Добро или нищо! Така ли трябва да е дори за живите?
Може би не трябваше да звучи така.
Но е по-добре от нищо.
В „На изток от рая“ Стайнбек пише: „За урода уродливо е нормалното, понеже всеки е нормален за себе си... За човек, роден без съвест, душевната болка навярно изглежда смешна. За престъпника честността е глупост.“ И Ботев е стигнал до заключението, че нормалните у нас смятат за луди.
Така е. Тъжна истина. Като студент трудно схващах общото между правото и ценностната система. Имах отлична преподавателка, тя цяла монография беше написала на тази тема, аз четях, но не схващах напълно. Правото ценност ли е? Или ценностите са право? Кога едното се превръща в другото и кое от тях предхожда? Искайки да наложи върховенството на закона като общностна ценност, Европейският съюз признава, че той сега не е такава, или се опитва да насади морал у европейците чрез нормативната сила на правото? Може ли съвестта да стане императив?
Не съм сигурен кое принуждава българина да лъже, краде, мародерства, да не спазва никакво приличие на обществени места и като цяло да се опитва непрекъснато да заобикаля правилата, изразявайки откровено и простащно пренебрежение към достойнството на другия, на различния, на групите от хора. Има нещо саморазрушително в това; но съчетано с наивната гордост, че стоиш над реда, че му се противопоставяш със силата на своята хитрост и сила, че в крайна сметка няма начин да няма начин, когато нарушенията са ценност. Виж, защо нарушението се смята за ценност и каква точно ценност е това – трудно мога да отговоря, струва ми се тежка психическа и социологическа задача.
Изумявам се от изобретателността на българина да търси способи за противодействие срещу нравите, възприемани от обществото за нормални. Той винаги е нащрек да не сгази лука, но не му пука, когато настъпи закона. Не само заради шопската вяра, че той е врата у поле, а най-вече заради стремежа да надделее в борбата на честта за утвърждаване на някакви социални порядки. Нашенецът живее според правилата на собствената си егоистична конституция и няма начин да бъде убеден, че съществува друга, наричана основен закон, с който трябва да се съобразяваме всички. Изобщо, възприятието за държава е сведено до получаване на някакви помощи, блага и до възможността да я ругаеш безнаказано, в това число и всичко морални тъпанари, вярващи в нея.
В условията на демокрация, колкото и гротескно да звучи тази дума в днешните условия, проявите на откровен побой над нормалността се срещат особено често, натрапчиво, демонстративно, хулигански. Качете се в автобуса и вижте поведението и на млади, и на стари, блъскането, ругатните, облеклото, пиянството, запазването на места, липсата на контрол за непродупчени билети, откровеното, зловещо надсмиване над реда, същият, който уж е създаден да брани интереса на мнозинството от този на малцинството. Няма такова нещо като равноправен ред в държава, похитена от малцина и посветена, сведена и унижена да ги брани от мнозина.
Един писател наскоро шумно обяви, че няма никакво намерение да протестира, защото недоволните на улиците и по площадите не казвали какво ще стане след това. Послето било по-важно от сегато, така схванах тезата му. Нека така да си мисли, има си аргументи, макар и всички те да са неправилни. Ние сме господари само на настоящето. Ако то не ни удовлетворява, длъжни сме да въстанем, за да запазим достойнството си и правото на промяна. Не знаем какво ще стане след това. После може и да няма, защото то не зависи само от нас. Но „днес“ – това сме ние. И колкото повече се опитваме да променим текущото в обществена полза, толкова повече са вероятностите утрето да е по-хубаво, по-човешко, по-честно и щастливо.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пантократър Челеби Всички права запазени
