14.06.2015 г., 12:36 ч.

Автобусна Спирка 

  Проза » Разкази
1057 3 4
7 мин за четене

Днес решавам да изляза от къщи по-рано. Притеснявам се, че ще закъснея... закъснея ли, но за къде?
Странно... забравил съм накъде съм тръгнал, но това вътрешно неспокойство не ме оставя на мира. Трябва да побързам. Просто ще продължа, без да се връщам обратно в къщи. Стигам до автобусната спирка, намираща се в близост до дома ми. Хм... има нещо различно в нея, но не мога да преценя какво е... е, предполагам, че няма значение. Рано е и на спирката съм само аз. Чакам автобуса си. За щастие той идва бързо. Вече го виждам в далечината, но не мога да разбера кой номер е. Като ме доближи достатъчно ще установя това , дано обаче да е този който ми трябва, но странно.... кой ми трябваше... и това ли съм забравил? Нищо... със сигурност като го видя, ще се сетя. Ето... вече е почти до мен, но какво е това? Вместо номер, автобуса има надпис: "Съдба/Житейски път" - какво ли пък значи това? Спира пред мен. Вратите се отварят.
- Извинете! - питам шофьора- закъде е този автобус?
- Закъдето сте пожелали! - усмихнато ми отговаря той. - "Хм.... значи ще ме заведе там, закъдето съм тръгнал, макар... да не съм много сигурен къде точно трябваше да отида... нищо... сигурен съм, че като си видя спирката, ще се сетя." Качвам се. Вратите се затварят след мен и автобусът потегля. Купувам си билетче от шофьора. Решавам да седна, но чак сега забелязвам, че автобусът е пълен с хора. Изглежда не съм единствения ранобуден. Ще стоя прав засега. Докато пътувахме, минахме през много спирки. На някои шофьора спираше и качваше хора, а други подминаваше... "Странно!", казвам си, "Този човек нов ли е на тази длъжност ... е... предполагам, че няма значение". Хората в автобуса са мълчаливи. Никой не разговаря с никого. Явно всички са сами. Някои четат вестник, други гледат през прозореца и се надсмиват на хората, които този странен автобус подминава и не качва, трети пък спят. Не всеки може да се справи с ранобудното ставане. При някои желанието да се върнат обратно към сладкия сън е прекалено силно. Оглеждам всяка една спирка през която минава автобуса, но никоя не ми се струва позната. Леко се притеснявам, че ще закъснея.... закъснея ли, но за къде? Изведнъж автобусът спира. Вратите се отварят. Някои хора слизат, други не. От прозореца не мога да различа добре тази спирка, затова отивам до шофьора и го питам, къде сме.

- Това е спирката "Професия, Призвание" , макар че съм чувал, че вие по-младите я наричате "Специалност, Професия" . Ще слизате ли? - пита ме той. Имам усещането, че тук трябва да сляза.
- Моля ви, решавайте по-бързо, че гоня график, а и този автобус трябва да се кара

бързо и да не стои много време на едно място... ще слизате ли?
- Да! - отговарям - Благодаря за возенето! Наистина карате бързо, жалко само, че подминахте доста хора, които искаха да се качат.
- Ами така е... Времето е кратко, именно затова е и ценно.

- Лек път! - пожелавам аз на пътниците, които обаче ме игнорират. Слизам на спирката. Сега вече не бях единствения чакащ. Видях надписите "Професия, Призвание" , за които спомена и шофьорът. "Бързо пристигнах" - казвам си.
Оглеждам спирката... почти, като тази до дома. Изведнъж обаче съзирам друга спирка. На около 50-тина метра от мен. Ама че странна работа... две спирки толкова близо една до друга, при това от едната страна на пътя. Новият автобус, на който ще се кача, не се мярка никъде, затова решавам да огледам и другата спирка. След кратко вървене, я доближавам достатъчно, за да забележа, че не се различава по нищо от другата. Там също има чакащи и решавам да ги питам кой автобус спира при тях. Повечето дори не ме и поглеждат. "Ама, че грубо!" , мисля си аз. След неловко мълчание, една дама ме удостоява с отговор:

- Всеки път е различен. Никой не знае, кой точно ще мине. - благодаря й, след което се връщам на "моята" спирка. Хората там също мълчат. Наистина са сами. Чудя се колко е часа, понечвам да видя, но се сещам, че не съм си взел часовника.
Много се притеснявам да не закъснея.... да закъснея ли, но за къде? Опитвам се да си спомня къде трябва да отида, но не мога. " Нищо" , казвам си. " Това ще бъде последния ми автобус, така че, като го видя, ще се сетя" . Причува ми се часовникова стрелка. Заслушвам се. Някой от чакащите има часовник.
Опитвам се да разбера кой е, но не мога. Ще се водя по шума. Без да се блъскам с хората влизам в чакалнята, откъдето и идва звукът на отброяваща времето стрелка. Тук на малката пейчица е седнал един дядо. Той не отделя поглед от часовника си.
- Дядо - викам му- би ли ми казал, колко е часа, че съм си забравил часовника, а бързам....
- Не мога, синко! - отвръща ми той - Този часовник отброява друго време.
- Друго време ли? Кое? - питам аз заинтригуван.
- Моето, чадо. Аз за разлика от тебе не бързам... ама... гледам, че въпреки това може и да подраня малко...
В този момент пристига автобус. Сигурно е моят. Отивам до него. Пише "Минало".  "Хм, къде ли пък ще води той?". Гледам, че много хора се качват, включително и дядото с часовника. Прави ми впечатление, че повечето пътници са все възрастни. "Сигурно много често мислят за миналото, щом се качват на такъв автобус... ама защо ли дядото каза, че може и да подрани... ако ще подранява, защо не отделяше поглед от часовника си... и защо ще ми вика, че не бърза??? Е... предполагам, че няма значение."... Чакам... Чакам си автобуса. Много идват, но все не виждам този, който ми трябва. Все по-рядко и по-рядко спират вече автобуси на тази спирка. Останали сме няколко човека. На някои им личи колко са отегчени от това, че стоят на едно място. Поглеждам към другата спирка. Струва ми се, че там по- често спират автобуси. Опитвам се да видя, какво пише на тях, но надписите са някак си размазани. Приближавам се до спирката за да ги видя по- добре... има ефект, но все още буквите ми изглеждат нечетливи. Може би ако се наредя сред чакащите там, ще виждам по-добре, но се опасявам, че ще изпусна моя автобус, затова пак се връщам на мястото си. Минава много време. Струва ми се вечност. Един по един чакащите на "моята" спирка решават да отидат на другата.
Оставам сам. Тихо е. Все още никакъв автобус не спира до мен. Опитвам се да проследя маршрута на автобусите, спиращи на съседната спирка. Изглежда, че известно време се движат по маршрута на автобусите спиращи на моята, но след това правят завой и изчезват в далечината. "Нормално е" - мисля си - Все пак пътят е един, но има много разклонения." И така... чакам. Усещам обаче, че почва да ми писва. Дали да не отида и аз на другата спирка. Сякаш хората там са по-усмихнати, но може и да греша. Може би им завиждам, че няма да закъснеят. Да закъснеят ли? Но закъде? Все още не мога да се сетя, закъде съм тръгнал. Вероятно, ако отида на съседната спирка, ще си припомня, но... не знам... страх ме е, че ще изпусна моя автобус... ами ако спира точно тук, където съм сега... и все пак, какво ли става с него? Защо ли закъснява? Счупил се е по пътя ли? А може би съм го изтървал... Кой знае?... Омръзва ми. Решавам да стана и да премина на другата спирка... изглежда, че моят автобус ме "предаде" . Там все така има хора. Подредени са нагъсто, трудно ще се вместя в техните редици. Чудя се дали да ги попитам учтиво, да ми направят място и внимателно да се присъединя към тях, или решително и твърдо да си проправя път и да става каквото ще. Колебая се. "Не!" казвам си - "Имам вяра в автобуса си! Ще дойде... знам го. Ще остана на този път!" Върнах се на мястото си. Изведнъж в далечината се зададе автобус. "Дано да е моя" - надявам се аз - "но едва ли". Ето го... приближава. Подминава съседната спирка. Все още не мога да прочета какво пише на него, но имам усещането, че е този, който очаквам. Спира до мен. Не виждам надпис, но вече съм сигурен, че това е той. Вратите се отварят. Качвам се. Купувам си билетче. Потегляме. Аз се оглеждам. Автобусът не е празен, но не е и много пълен. Най-после ще мога се повозя седейки. Намирам си седалка и сядам. На облегалката пред мен, обаче нещо ми прихваща погледа. Някакъв надпис, но е почти избледнял. Напрягам зрението си... "Бъдеще".... "Бъдеще" това пише... Изведнъж до мен сяда някакъв човек. Решавам да го попитам кой е този автобус. Няма съмнение, че е "моят", но се чудя дали "Бъдеще" е името му.
- Да... "Бъдеще" е. - отговаря ми господина до мен. - Но... - продължава той - Ние редовните пътници му дадохме друго име.
- Какво е то? - питам аз.
– Търпение. - отговаря той с блага усмивка. - Надявам се и вие да станете редовен пътник на този автобус. - благодаря на господина. Сещам се обаче, че май закъснявам... Закъснявам ли? Вече няма значение. Важното е, че намерих "своя" автобус.


© Петър Павлов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви много за отзивите!
  • Много интересно - и историята, и разказа, и лекотата, с която грабва! Супер беше, поздравления и благодаря за изживяването!
  • Страшно много обичам такъв тип разкази. С голям интерес го изчетох. Внесох си мой смисъл в редовете и метафорите. Радвам се, че има такива писатели! Поздрав от мен!
  • Интересна хрумка, хареса ми
    Много е важно, дори да не си съвсем сигурен, да усещаш правилния път.
    Поздрави!
Предложения
: ??:??