Бабунките, които разклащат колата на път за морето

Онзи ден стъпих на камъче.
Стъпалото ми никога няма да го забрави.
Ала аз го забравих.
Беше ми хубаво, морско.
Сега захладнява, а дъждът вали ли вали.
Кой разряза с нож небето?
Кой каза лоша дума и го обиди?
Защо сега плаче?
Пропуснах да разбера.
Нали ми беше хубаво, морско.
Сега се опитвам да се сгуша в собствената си кожа.
Стъпалото ми жално стене. Помни камъчето.
В такива вечери се сещам колко самотно е да бъдеш сам.
В такива вечери ми е празно и тихо.
И тъмно и малко болезнено.
Припомням си всички камъчета, по които съм стъпвала.
Припомням си колко точно пъти съм падала.
Ами кръвта?
Ако не е огнено, ще е кърваво.
Ала уви.
Дъждът почуква по прозорците.
Нашепва ми, че идва есен.
Кървава, огнена и мразовита.
Като душата ми.
Но не и тази вечер.
Още ми е морско и вече не чувам дъжда.
Отивам на плажа.
Този път ще се пазя от камъни.