По дяволите! Тези две очи. Тези отровно зелени, пронизващи, подпалващи очи.

-          Направи го!

Несъзнателно дръпнах спусъка. Тътенът от петдесетия калибър ме върна в реалността. Миг тишина. Миг покой. Настана ад...

С нечовешка бързина се хвърлихме зад бара. Приливът на адреналин бе прекалено силен. Водопад от куршуми и парчета стъкло се лееше над нас. Погледнах я. Тя се смееше. Лъчезарната ù усмивка сякаш огряваше мрачния бар. Огнено червената ù коса, пълна със стъкла, хвърляше отражения върху бара. Тези две очи. Тези отровно зелени, пронизващи, подпалващи очи. Отново в унес.

Времето забавя своя ход. Като на сън прилазвам до края на прикритието ни. Шест патрона. Зареждам. Облягам се. Поемам дъх. Концентрация. Надниквам.

Първият изстрел като по учебник. Осем човека се стрелнаха, преобръщайки маси за прикритие. Часът е девет и двадесет и пет. Още само пет минути. Подавам ръка и стрелям без посока. Нов залп едва не отнася бара. Времето възстанови обичайната си скорост. Четири патрона. Димът се разсейваше. Обстановката се охлаждаше. Чуха се дванадесетина презареждания. Използвах момента. Всички четири патрона по близката маса. Два вика на дълбока агония не закъсняха да отговорят. Едно тупване. Оцелелият се изправи и тръгна към мен, вдигайки пищова. В гърдите му зееше дупка, от която буквално пръскаше кръв. Виждаше се как сърцето му бие. Вдигна пищова. Бе само на крачка от мен. Като по чудо силите му не стигнаха да дръпне спусъка и се строполи, плъзвайки глок седемнадесет с брутално удължен пълнител. Още няколко сантиметра и щеше да е на един протег растояние. Но не, животът трябва да е гаден. Тегнеше тишина. Дъските от другата страна изпращяха. Използвах момента и се изстрелях като след контролно, и грабнах пистолета. За жалост времето ми не стигна (както доста често на контролни между другото) и трябваше да се скрия зад масата. Там открих приятна изненада. Плъзнах хеклер и кох-а към бара. Едва ли не картечен залп направи масата на решето. Вдигнах девет милиметровия ми подарък от човека с дупката в гърдите. Откатът не се усещаше. Двадесет патрона по-малко, шест противника по-малко. Вниманието на бандата се насочи към мен. Масата се пречупи и за миг, преди да се просна по очи на земята, останах без прикритие. От бара долетяха истрели. Още едно тупване. „Гангстерчетата“ продължаваха да се вливат все едно имаше безплатна кола. Силна експлозия направи вратата на прах. Кало, Сара заобиколени от дванадесет нови попълнения влетяха с гръм и трясък буквално. Калашниците се оказаха добра инвестиция. Половин час по-късно пътувахме за фермата, удовлетворени от новата придобивка – барът.

-          Дядо, дядо, коя е червенокоската?

-          Ще стигнем и до там, нека първо ви разкажа как се сдобихме с калашниците....