Бедняците
Фургонът за работници се появи с първите копки на строежа на новия блок. Паркираха го точно до хотела, срещу ламаринените ограждения на изкопаната от багери яма.
- Загрозява цялата улица! - недоволстваха хората от близкия блок.
- Кой знае какви нехранимайковци ще се довлекат! – наливаше масло в огъня домоуправителката.
- Сега вече ще започнат кражбите и край на спокойствието – заключи като истински фаталист дядо Слави.
Очакваха с нескрито любопитство жителите на олющения фургон, които се появиха тихомълком след няколко дни.
- Поне не са цигани – промърмори Госпожата.
Тя живееше на първи етаж и адски се страхуваше да не я оберат.
- Трябва да се заключваме повече от друг път сега – сви устни тя.
Всяка сутрин на малката платформа с няколко стълбички се появяваше единият от двамата работници и започваше да рони хляб на гълъбите и врабчетата, които скоро си научиха режима и чакаха порциите трохи като дресирани. Местните помияри не останаха по-назад. Първа се намести под стълбата Роза – кучка неустановена порода, бяла, на рижи петна. Тя лежеше мързеливо на сянка или припек според настроението и излайваше като звънец, щом някой приближеше бедното жилище.
Постепенно на прозореца се появиха пъстри перденца, а вечер просветваше в мрака малък телевизор.
Двамата мълчаливи работници започнаха да пазаруват в близкото гаражно магазинче.
- Внимавай - предупреждаваше домоуправителката продавача - ще те завлекат с вересии, не може да се оправиш после.
- Няма страшно - смееше се той - докато направят блока, няма къде да отидат – тук ще си дават парите.
- Абе, не се знае – завъртя глава тя. – Утре ще си вдигнат чукалата и иди ги гони. Нали знаеш какви работят по строежите.
Магазинерът само повдигна вежди.
Пространството пред блока тревясваше от години. Дядо Слави направи няколко опита преди време да посади цветя, но кучетата и децата, а и боклуците, изхвърляни от етажите, унищожаваха всичко.
Вече седмица се работеше по строежа. Беше края на май. Една неделя сутрин старата госпожа чу удари на мотика под своя прозорец и те сякаш се забиха като свредели в нейната невротизирана глава. Не можеше да спи от години и изскочи на прозореца, готова да убие дръзналия да смущава съня ú.
Отвори го със замах и застана безмълвна. Двамата работници - този, който хранеше гълъбите, и неговият съквартирант, разкопаваха пръстта и чистеха бурените пред тротоара. Вече бяха натрупали внушителна купчина. От звука спряха и погледнаха нагоре.
- Добро утро, дано не сме ви събудили! – избърса ръце в панталона единият. - Решихме да засадим малко цветя, не сме поискали разрешение, ако не може...
- Е, щом сте решили, копайте - благосклонно разреши госпожата и се прибра замислена.
До обяд оформиха лехички и засадиха разсад на пролетни цветя, здравец и мънички храсти чимшир. Бедняците не поискаха пари, а и никой не им предложи.
- Само да не са набутали марихуана между цветята – недоверчиво продължаваше да се съмнява бабата и да оглежда крехките стъбълца всеки ден през очилата.
Марихуана така и не поникна. Вместо това, вечер късно, с отровно зелена лейка, двамата строители започнаха да поливат цветята. Към тях се прилепиха децата от блока като към подвижна атракция, започнаха да им подражават и да поливат с кофички от кисело мляко пръстта.
След поливането сядаха при тях на стълбите пред фургона и едрият мъж, който хранеше птиците, започваше да им показва фокуси и децата ги повтаряха у дома с ентусиазъм.
- Не може да нямат пороци, не може да са толкова добри - продължаваше да мърмори домоуправителката, въпреки че с часове гледаше от прозореца и не можеше да се нарадва на красивото цветно слънце пред блока.
Лятото напече и в дългата полусветла вечер двамата работници с оцапани дрехи сядаха и пиеха студена бира на стълбите. Първи към тях се присламчи дядо Слави от последния вход. Седеше на приказки, докато леля Илонка не го замъкнеше за ръкава обратно в напечения като фурна апартамент.
- Гледай да не те оберат - предупреждаваше Госпожата. - Да не пишат бирите на твоя тефтер.
- Те, момчетата, черпят, стига врънча – сопна се един ден старецът. - Тая вечер аз ще ги почерпя обаче.
Госпожата се опитваше да разбере откъде са, защо не си намерят квартира като другите от строежа или не пътуват, но двамата мълчаха или сменяха темата.
Любопитството ú получи отговор едва в средата на месец септември.
Един ден отвори прозореца на разсъмване и видя затворена вратата на фургона. Роза неспокойно се въртеше под стълбата, а врабчетата и гълъбите се разхождаха и подскачаха от асфалта на платформата и обратно. Погледна цветята, не бяха поливани тази сутрин. Изтича до магазина:
- Платени ли са ти всички сметки, ония ги няма - задъхано съобщи тя.
- Ами няма ги, заминаха си – намръщено потвърди магазинерът. - Учебната година почва, те са на работа.
- На работа? - гласът на госпожата изтъня във фалцет.
- Да – тросна се магазинерът. - И двамата са учители в малко родопско село, дошли бяха ваканцията да изкарат по някой лев, че децата да си подготвят и те за училище.
- Учители... - някак на себе си повтори тя.
- Учители, я - повтори ядосан магазинерът. – Огън да я гори тая държава, дето не си гледа народа... А за вересиите, не се бой – оставиха ми по десет лева отгоре и двамата, докато е още топло да черпя по биричка чичо Слави.
Жената излезе от магазина и потта по гърба ú се стичаше под скъпата рокля. Като насън се наведе, набра букетче невенчета и здравец и се запъти към близката църква.
Остави го пред иконите и дълго се моли за здравето на заминалите работници.
После се върна у дома и изтича като замаяна до близкия магазин „За Лев”. Върна се с отровно зелена лейка и започна внимателно да полива цветята.
© Илияна Каракочева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Интересно представен разказ за една от най-актуалните в днешно време теми-деградацията на човешките ценности! Пишеш страхотни и поучителни неща!
-
Много харесвам разказите ти.Благодаря ти!
-
Поздрави, Илияна!
-
Много хубав разказ, с неочаквана развръзка, засягаща "остарелите" и липсващи ни ценности. И кой да даде пример, ако не учителите...! Поздрави!
-
Много хубав разказ!
-
Итгересно разказано и поучително за млади и стари! Поздрави и от мен!
-
Благодаря на всички за изказаните мнения. Усетили сте разказа, героите и посланията. Това ме радва наистина. Поздрави и усмивки!
-
Богаташка си! Радвам се, че след двумесечно отсъствие се връщам тук и те откривам...Или! Ваше Благородие ти благодари...
-
Страхотен разказ!!!
-
Благодаря за удоволствието!
-
В условията на социализма хората бяха по-лековерни. Сега не е лесно да се спечели доверието им. Странно, чак сега взехме да прилагаме девиза на идеолога К.Маркс:
"Съмнявай се във всичко."
Поздравления Ина! Страхотен разказвач си! -
Много мъдрост, много болка, много красота ими в разказа ти, Илияна! Прекрасно е! Поздрави!
-
"Лятото напече"
...............
Знаеш колко сила има в думите ти!
Благодаря! -
Огън да я гори тая държава, дето не си гледа народа...
Ах, Или*!!! -
Духовно бедни сме всички ние,които мислим,че да си учител е лесна работа...
-
Заболя ме,Илияна!Държавата отваря затвори за малолетни престъпници,когато затвори едно училище...
Като завършващ учител сама разбрах,че е прекрасно да дадеш нещо от себе си на израстващите млади хора,да видиш блясъка в нечии вдъхновени очи...
Най-трудното нещо днес е да се сражаваш за един човек,да му дадеш достатъчно,за да израстне личност,да го съхраниш от насилието,невежеството,апатията...
-
"Бедняците"? Прочитайки заглавието и първите няколко изречения си казах "Хм, отново тъжен разказ за сиромашката ни действителност". Но когато прочетох целия разказ, започнах да си задавам някои въпроси. Кои са бедняците в този случай? Тези от олющения фургон, тръгнали да припечелят някой лев през отпуската, или тези от кооперацията, които за толкова години не са съумели една леха с цветя да посадят? Тези, които от мизерните си надници могат да отделят и да почерпят стареца от блока, или тези които се страхуват да не бъдат завлечени от версия? Тези, които садят цветя, или тези, които очакват да поникне марихуана от посаденото? Въпроси, въпроси... И все пак накрая чувство на оптимизъм лъха от разказа ти. След като една от "бедняците" грабва лейката и започва да полива онова, които са посадили работниците. А това не са само цветята, това е нещо много повече - това е вярата в доброто, избуяла върху предишни предразсъдъци...
Впечатлен съм от скритата символика в разказа ти! Поздрав! -
Нека те "рендосват" ,но те не знаят ,че щастието е в малките и обикновените неща,които всеки ден докосват сърцата на хората!Дълбоко вълнуващ разказ на злободневна тема!Браво майсторке!
-
Сърдечни поздрави! Прекрасна история, за съжаление често срещана. Благодаря ти, Ирен!
-
Поздрав!
-
Много истинска история, макар не толкова често срещана.
-
Да, Инче, наистина станаха сложни - и аз забавям моята детска книжка, но нищо. Важното е да не се предаваме. Успех!
-
майстор си, Ина.
-
Благодаря ви много, момичета!
Весислава, няма да е есента новата книга, ако успея, зимата ще пусна сборник с разкази, просто нещата станаха сложни. Но живи и здрави, ще доживеем.
Благодаря, Нели!
Миа, за този ми начин на писане и доста ме "рендосват", но мисля, че обикновените неща всъщност са едни от най-истинските!
Поздрави и усмивки на всички ви! -
Не мога да спра да ти се възхищавам, Ина - винаги улавяш наболели проблеми, от които повечето хора се опитват да избягат. Гордея се с хора като теб и съм щастлива, че се докосвам до творчеството ти. Есента наближава, а с нея расте и надеждата ми за новата ти книга. С теб съм!
-
Огън да я гори тая държава, дето не си гледа народа...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
