26.11.2007 г., 10:18 ч.

Белезите на една война (част първа) 

  Проза » Разкази
2125 0 5
11 мин за четене

 

 

 


 

Соня Крисенко нервно потропваше с крак и отдръпваше силно от запалената си цигара, докато чакаше колегите си на Московското летище. Поглеждаше часовника си на всеки две минути - защо, по дяволите още ги нямаше? Бяха се разбрали всички да са тук час и половина преди полета им за Чечня! Соня загаси цигарата си и отвори папката с доклада на ПАСЕ за политическата ситуация в Чечня. Зацъка с език - големите държави като Русия и САЩ винаги решаваха съдбата на по-малките държави и държавици и техните жители. Чертаеха плановете си съобразявайки се само с техните желания и нужди и тяхната жажда за територия и петрол. Как ли спят нощем тези хора? Соня затвори доклада - нямаше какво толкова да прочете от там, скоро щеше да се убеди със собствените си очи на какво е способна Русия спрямо чеченските граждани. Соня Крисенко бе украинка, макар никога да не бе живяла там. Родителите й работеха за ООН в САЩ, а Соня бе прекарала студентството си в Европа. Няколко години в Дания и специализация в Уелс. Соня специализира „война и конфликти", което определено не се вписваше в мечтите на родителите й. Едва ли има родител, който би подскочил от радост като разбере дестинациите на бъдещите командировки на детето си. Соня бе прекарала повечето време в конфликтни зони в Африка и Близкия Изток и искаше да отиде в Чечня още в самото начало на Втората Чеченска война. Шефът й, разбира се, я прати в Етиопия с надеждата, че самоубийствения й инстинкт ще се притъпи, но когато Соня се върна не го остави намира, докато той не й позволи да замине с екип от журналисти, които се готвеха да отразяват положението в Чечня. Листът с доброволци беше кратък - Джон Голдън - репортер от Шотландия, Ингрид Отвитц, еврейска военна журналистка, Джеймс Алтуей, оператор от Англия, Алън Смит - звук и Самира Адани - кореспондентка от Индия. Страхотен ансамбъл от професионалисти, с различна национална принадлежност, религия и дори цвят на кожата.

- Соня! - прозвуча ведър глас със силен шотландски акцент. Джон бе пристигнал и енергично крачеше към Соня. - Хей, радвам се да те видя! - той я прегърна и я огледа. - Изглеждаш страхотно - жалко че съм женен.

- Не се притеснявай. - отвърна му Соня. - Аз не излизам със шотландци, така че нямаш никакъв шанс.

- Това прозвуча расистко. - Джон й смигна и седна до нея. - Е, как успя да се уредиш с билет за купона?

- Шефът ми първо ме прати в Етиопия. Мисля, че се надяваше докато се върна войната да е свършила. Последния път загуби двама репортери в Чечня - доста навътре го прие.

- Е, прав е. И аз не бях много навит на предложението. Ако ще умирам, предпочитам да е в Исламабад или в Кюрдистан.

- Страхотни дестинации си избрал. - усмихна му се Соня и запали поредната цигара.

- Така де, там поне първо те отвличат, държат те няколко дена и после те убиват. А в Чечня, те разстрелват на място.

- Мислех, че само англичаните имат толкова черно чувство за хумор? - учуди се Крисенко.

- Англичаните са кретени. А това е ГЖЧХПВВБИ. - Джон се подсмихна, бръкна в джоба си и извади измачкан пакет цигари и запали една.

- Което трябва да означава?

- Гадно журналистическо чувство за хумор придобито вследствие на войните в Близкия Изток.

- А после шефът ми мен ме праща на психотерапевт. - възмути се Соня. В този момент се зададоха и останалата част от екипа. Ингрид, Джеймс, Алън и Самира идваха към тях с огромни куфари.

- Да не би да пренасяте Берлинската стена, колеги? - попита ги Соня при вида на големия багаж.

- Само не ми казвайте, че всичко това е техника! - изуми се Джон.

- Хей, Джон... - подвикна му Джеймс. - Колко виетнамеца според теб ще се съберат в тези куфари...

Соня само се подсмихна и отиде да се здрависа с колегите си. Със Алън и Самира се познаваха отпреди. Бяха се виждали в Африка и веднъж в Камбоджа, но Ингрид бе съвсем ново попълнение в екипа.

- Ингрид Отвитц, приятно ми е. - еврейката подаде ръката си и се усмихна чаровно.

- Соня Крисенко. - отвърна й Соня и двете се здрависаха.

След като чекираха багажа си, всички се отправиха към терминала. Щяха да пътуват до Чечня с малък пътнически самолет - в момента там не беше най-подходящото място за екскурзия и за това там ходеха само военни, медицински лица и журналисти. Доскоро дори и летището беше затворено.

В края на краищата екипът се качи на самолета и скоро той се отлепи от пистата и потегли към конфликтната зона.

- Е, това е. - каза Соня. - Вече пътуваме към Ада и няма връщане назад.

Когато самолетът кацна в Грозни, столицата на Чечня, думите на Соня се оказаха болезнено верни. Всъщност „столица" е доста силно определение за това, което видяха там. Ако някога Грозни е бил красив град, то сега вече не е. Опустошението бе катастрофално. На летището ги посрещнаха три военни джипа, които щяха да ги ескортират до безопасно място, където да оставят багажа си. По пътя всички мълчаха и гледаха поразени - едва ли някой беше очаквал такава гледка на разруха. Минаха през център на Грозни, който представляваше редица разрушени сгради, свличащи се все по-често. Пътищата бяха кални и неравни, а над града имаше черен облак от дим. По пътя Соня видя малко дете - на около 9-10 години, което ровеше из купчина руини, докато не извади един захвърлен калашник. Крисенко извади фотоапарата си и го снима в движение. Бе се захванала с фотожурналистика, защото се бе убедила, че за война не може да се пише - тя просто трябва да се покаже. Трудно е човек да напише нещо интелигентно за едно масово избиване... за едно клане, защото в края на краищата воините винаги се свеждаха до това - до едно масово клане.

Джиповете минаха покрай площад „Минутка" - площад осеян с руини и куршуми и изоставен танк, до който лежаха няколко трупа. А на фона на тъмното небе белееше разрушена сграда, която някога е била президентски дворец. Соня снима и тази гледка.

- Господи, това е град на смъртта. До сега видях само трупове...нито един жив човек. - обади се Ингрид, която се бе залепила на стъклото и гледаше изумена.

- Има и живи хора...вижте, джип с руски хиени. - обади се Алън и посочи идващ към тях джип с развяващо се съветско знаме, на който се возеха петима руски военни въоръжени до зъби, с камуфлажни дрехи и черни маски. Трите джипа спряха и шофьорът на първия джип си размени няколко думи с военните. Скоро се чуха изстрели. Руснаците бяха вдигнали оръжията си и стреляха във въздуха. Трите джипа потръгнаха отново, но този път с доста по-бърза скорост и благодарение на неравните пътища всички подскачаха и се клатушкаха вътре.

- Това сигурно беше за добре дошли. - каза Самира, обръщайки глава към останалите си колеги.

- Руски копелета. - изсъска Соня. - Някой чете ли доклада за потъпкването на човешките права в Чечня?

- Общите гробове? Да. - обади се Ингрид. - Мислех си, че на подобни извращения са способни само германците по време на втората световна, а сега сме началото на 2000г.

Като еврейка Ингрид нямаше как да не вземе престъпленията спрямо евреите по време на Втората световна война доста по-навътре от останалите. Всички си замълчаха и продължиха да се вглеждат.

- Подписали сме се за престой от три дни предвид обстоятелствата и липсата на каквито и да било други медии и журналисти в Чечня. Ако някой иска да остане след този срок, трябва да се обади на време, но имайте предвид, че медийното присъствие по тези земи е на прага да бъде забранено. Каквото снимаме и документираме сега, сигурно ще е последното, което някой журналист ще може да отрази. В скоро време журналистически крак няма да стъпи на чеченска земя, помнете ми думата. - каза Джеймс.

- Да живее медийното затъмнение. Чеченците са орязани не само от свобода и спокоен живот и всичко покрай него, като здравеопазване, образование и т.н., но и са в абсолютно информационно затъмнение. И Русия научиха нещо от Китай. - Соня въздъхна тежко и се облегна назад.

- Мислите ли, че и Чечня си наля масло в огъня заради официалната религия? - попита Алън.

- Мислиш ли, че на Русия им пука, че чеченците проповядват исляма? - отвърна му Джон.

- Не проповядват точно ислям. Чеченците са суфисти. И проникването на радикалния ислямизъм в Северен Кавказ е един от ключовите аспекти на чеченския проблем като цяло. Е, друг е и въпросът за територия и петрол...

- Добре, че има поне един човек, който знае за какво е тук. - Самира погледна колегите си изпод вежди и се обърна към прозореца. Навън пейзажът си беше същият - смърт и разруха витаеше навсякъде.

- Дали Бог някога ще им прости тези престъпления? - запита се Ингрид на глас.

- Бог се препича на слънце в Хаити и съвсем е забравил за Чечня. И за Ирак, и за Сомалия и Судан...

- Схванах намека ти... - прекъсна я Ингрид.

Джиповете спряха в близост до огромен кратер в земята, причинен от самоубийствен бомбен атентат . Малко по нататък се мъдреха неколцина палатки, разпънати в близост до изоставена сграда. В една от палатките имаше военни.

- Коя е Соня Крисенко? - попита един от шофьорите.

- Аз. - обади се Соня. Мъжът започна да й говори на руски:

- Това е денонощната ви охрана. Тези земи са изключително опасни и това, че сте журналисти, никак няма да ви помогне. Това са местни чеченски военни - те ще ви охраняват и ще ви помогнат с каквото могат. Трябва много да се пазите от руските федерални сили... ако ви хванат - мъртви сте до един.

- Благодаря за доброто посрещане. Тук ли ще отседнем?

- Да. В палатките има ток.

- Да... токът ще ни е достатъчен, предполагам. Благодаря.

Джиповете се изтеглиха и се изгубиха в далечината. Соня дълго се взираше в опустошителния пейзаж покрай себе си - направи няколко снимки, запозна се с бъдещата им охрана и влезе в палатката.

- Уау. Че това си е направо лукс. - Соня се подсмихна и започна да изважда апаратурата си. Лаптопът, фотоапаратите, стативът...

- На това ли ще спим? - Ингрид погледна намръщена изпокъсаните хамаци.

- Надявам се не си очаквала топла вана и бели чаршафи. - отвърна й Самира.

- Да, но... все пак. В палатки?

- Явно никога не си била в Камбоджа. - Соня извади няколко филма и ги пъхна в ръчната си чанта. - Предлагам да се разтоварим и да се приготвяме за работа.

- В това мъртвило, май ще снимаме само разрушени сгради. - каза Ингрид.

- И по пътя ще се опитаме да си уредим среща с Шамил Басаев.

- О, да, Соня, прекрасна идея. Ако искаш направо да си носим и лопатите, да си изкопаем гробовете и да помолим след като ни застрелят, да ни заровят! - Ингрид я погледна възмутено.

- По-добра идея ли имаш? Не съм дошла тук само за едни снимки на разрушения Грозни!

- Разбира се, къде-къде по-безопасно е да се опитаме да си уредим среща с лидера на сепаратисткото движение в Чечня. Все едно да седнеш да си лафиш в Буш. - Ингрид продължаваше да спори.

- С Буш даже е по-опасно, ако питаш мен. - обади се Самира, която разопаковаше багажа си.

- Виж... - Соня се изправи и се обърна към Ингрид. - Ако си дошла само да мрънкаш и да се оплакваш, можеш да се чувстваш свободна да се върнеш в Йерусалим. В следващите три дни на летището ще ни чака самолет в готовност, ако нещо се случи. Ако ще се възползваш от възможността, давай... ако не - оставаш с нас и ако си уредим среща с Басаев, идваш! Ако не...

- Я, чакай малко, откога ти започна да се разпореждаш какво ще правим? - Ингрид се изправи срещу Соня.

- По-добри идеи?

Отвитц си замълча, обърна се и започна да разопакова нещата си.

- Отивам да говоря с охраната. Единият ми подметна нещо за Басаев... може утре да уредим нещо.

Соня излезе навън и отиде при охраната. Четиримата чеченци бяха се облегнали на руините и пушеха.

- Здравейте. - започна да говори Соня на руски. - С колегите ми обмисляме дали има някаква възможност да си уредим интервю с Шамил Басаев?

И четиримата се усмихната.

- Може би. - отговори й млад чеченец.

- Как се казваш? - попита го Соня.

- Исмаил. - отвърна й той.

Соня го погледна леко подозрително.

- Сепаратист?

- Не... борец за свободата на Чечня. Но, да... имам контакти със сепаратисткото движение на Басаев.

- Ще можеш ли да уредиш нещо?

- Може би.

Соня кимна и се върна в палатката.

- Е, колеги. Днес ще си направим обиколна екскурзия из Грозни. Ще видим най-големите забележителности, ще снимаме трупове и деца, играещи си с калашници... общо взето обичайните гадости на една война.

Всички се подсмихнаха, приготвиха апаратурата и потеглиха заедно с охраната отново по пътя, осеян с куршуми, кръв, смърт и болката по липсата на свобода.

 

Следва продължение...

 

* Снимката е правена през 1996г. от James Hachtwey.

© Бианка Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, Ина!
  • Благодаря ви - втората част е вече готова и чака одобрението на редакторката
    Радвам се, че разказа се е харесал, защото е един от ценните ми, на които самата аз много държа като съдържание и послание
  • Много е интересен разказа ти!Чакам продължението с нетърпение
  • По удивителен начин звучат разказите ти!Толкова истински и исторически подплътени!Поздравления!!!
  • Интересно разказваш!!! А и историите ти са все житейски. Поздравления, Бианка!!! Ще очаквам продължението.
Предложения
: ??:??