Всеки път, когато сядах на кафе в градинката на барчето, я наблюдавах внимателно. Мъничка и миловидна, късо подстригана и с момчешка фигура. Големи, замислени очи. Тя беше единствената, която сядаше при мен без да се страхува или притеснява от белезите ми. Другите бягаха от мен като от прокажен. Всъщност имаше обяснение за нея. Тя беше сляпа. Не напълно, но виждаше хората като в гъста мъгла. Когато го разбрах, не можех да повярвам. Защо това симпатично момиче беше орисано така? Чии грехове изплащаше, свои или на предците си? Не се стърпях и я попитах.
- Ася, (така се казваше) кажи ми, моля те? При теб наследствено ли е или...
- Очаквах да ме попиташ някога. Усещах погледа ти. Наследствено е. Всъщност преди виждах повече, но в последните години зрението в едното око отслабна много, после и в другото. Е, все пак различавам хора, предмети. Съжалявам, че не мога да чета, да гледам телевизия. А и ми липсва общуването с други хора. Доста хора се отдръпнаха от мен. Кой ще се занимава с такава ...