Dec 19, 2007, 6:37 AM

Белязаният 

  Prose » Narratives
1232 0 21
7 мин reading

Всеки път, когато сядах на кафе в градинката на барчето, я наблюдавах внимателно. Мъничка и миловидна, късо подстригана и с момчешка фигура. Големи, замислени очи. Тя беше единствената, която сядаше при мен без да се страхува или притеснява от белезите ми. Другите бягаха от мен като от прокажен. Всъщност имаше обяснение за нея. Тя беше сляпа. Не напълно, но виждаше хората като в гъста мъгла. Когато го разбрах, не можех да повярвам. Защо това симпатично момиче беше орисано така? Чии грехове изплащаше, свои или на предците си? Не се стърпях и я попитах.
-  
Ася, (така се казваше) кажи ми, моля те? При теб наследствено ли е или...
- 
Очаквах да ме попиташ някога. Усещах погледа ти. Наследствено е. Всъщност преди виждах повече, но в последните години зрението в едното око отслабна много, после и в другото. Е, все пак различавам хора, предмети. Съжалявам, че не мога да чета, да гледам телевизия. А и ми липсва общуването с други хора. Доста хора се отдръпнаха от мен. Кой ще се занимава с такава? Но не съжалявам за тях. Останаха ми малко, но са истински. А ти защо все си сам?
-  
Аз... мен ме избягват заради белезите. Целият съм в тях. Хората се страхуват от мен. Но никой не ме попита за тях. Не ги виня.
Жената протегна ръка и погали лицето ми. Усетих потръпването в нея при допира. Но не се отдръпна. Обходи го цялото и хвана ръката ми.

-   
Да, ужасни са. От какво са?
-   
От изгаряне. Горях в къщата си.
-   
Оооо, ужасно е. Ще ми разкажеш ли или не искаш да се връщаш в този спомен?
-   
Не ми се иска, но... добре. Живях в едно село близо до Пловдив. Семейството ми винаги се е занимавало със земеделие. Аз също продължих традицията. Трудът не ме плашеше. Садяхме домати, чушки, дини. Много труд полагахме, но и изкарвахме добри пари. После настъпиха промените. Промени се и нашият живот. Регистрирахме фирма. Прекупвачите идваха да изкупуват нашата продукция на безценица. Държавата също не направи нищо. Нямаше специални условия за производителите при отпускане на заеми. Трябваше да рискуваме. Аз се реших и го направих. Изтеглих заем и закупих камион. Започнах сам да обикалям борсите и пазарите с продукцията си. Успявах да я пласирам и то на цени изгодни за мен. Създадох си връзки на много места. Имах гаранции за изкупуване на стоката ми. Но имаше хора, които бяха избрали по-лесен начин за печалба. На два пъти на връщане към село ме спираха яки момчета и искаха парите от продажбата. И двата пъти успях да ги излъжа, че имам договор за няколко доставки и тогава ще ми платят. Не зная дали повярваха, но ми взеха адреса. Със заплахата, че ако не плащам сумата, ще ми се случи нещастие. Разбрах, че няма мърдане. Нямаше кой да ме защити. Следващият път като ме спряха, си платих. Скоро след това, баща ми внезапно получи удар и почина. Майка ми не можа да го прежали и си отиде и тя. Останах сам. Друг на мое място би се отказал, но не и аз. Не бях свикнал да бъда побеждаван. Хвърлих се с нови сили в работата. Освен това не работех сам. Имах си работници, плащах им заплати, всичко. На една от борсите се запознах с Ганка. Аз, нали, момче селянче не видяло много женско внимание, веднага хлътнах по нея. Почнах да нося подаръчета, парички и давах като ме помолеше за услуга. Естествено не ги връщаше, ама аз нали влюбен и не ги исках. Когато бях с нея интимно за пръв път, ми скри топката. Имах преди нея няколко жени от работничките ми, но тази беше огън. Мурафетлийка, както казвахме ние. Това окончателно ми замая главата. Водих я и в село. Тя ахна като видя къщата. Бях я направил много модерна. Не скри възхищението си. После зачести със оставането си при мен и не след дълго се оженихме. Ще кажеш всичко добре, ама тя не пожела да се махне от борсата, където работеше. Зачудих се. Имахме всичко, пари, работа. Защо трябваше да пътува всеки ден по петдесетина километра до работата и обратно. А и парите, които взимаше не бяха кой знае какво. Веднъж реших да отида по-рано при нея. Нямаше я там. Зачудих се. Разпитах и ми казаха, че отишла към една от канцелариите. Отидох натам и влязох... Да не бях ходил, да видя, ама така е било писано. Ганка на колене обслужваше с уста един мъж, а друг я таковаше отзад. Прималя ми. Не можех нищо да кажа. Обърнах се и си тръгнах. Как съм карал до дома, не зная. Прибрах се и за първи път в живота си се напих като прасе. Когато тя се прибра, аз без предисловия я попитах само – „ Защо?” и без да дочакам отговор и ударих два юмрука. Тя падна, но не заплака. Само ме изгледа с пълен със злоба поглед. Стана, събра си багажа и излезе. След няколко дена дойде и донесе молбата за развод... По моя вина, за побой. Искаше и солидно обещетение, част от къщата, фирмата. Скъсах я и я изгоних. На вратата тя ми каза – „Ще видиш тогава!”. Не почувствах заплаха в думите И и това ми беше грешката. Минаха месеци.  Разведохме се и тя получи само каквото беше по закон. После още няколко и аз започнах да я забравям. Една вечер, когато преглеждах документацията, в къщи нахлуха трима маскирани мъже. Какво можех да сторя? Набързо ме пребиха и взеха всичко ценно от дома. Докато лежах ги чух да си говорят. „Него какво да го правим?... Да го оставим вътре, а ако има късмет ще оцелее.”  Запалиха къщата, излязоха и врътнаха ключа. Всички тези ламперии, мебели горяха адски бързо. Бях на втория етаж. Опитах се да слезна по стълбата надолу, но огънят беше твърде силен. Тогава взех една завивка от леглото, покрих се и се втурнах към прозореца. Строших стъклото и скочих. Отървах се със счупен крак и ръка, но целият обгорял. Къщата изгоря, с нея и надеждата ми за щастливо бъдеще. Трябваше да започна всичко отначало. Останаха ми и белезите, но по-страшни бяха тези в душата ми. Знаех, че Ганка ме е поръчала, но не можех да го докажа. Нямаше никакви свидетели. Продадох фирмата. С парите от нея и от застраховката си купих апартамент в града. Сега карам такси. Имам си пари, това ми е да не съм сам... Ето моята история.
Ася отново протегна ръка. Докосна ме по бузата и изтри промъкналата се сълза. Стана и понечи да тръгне, но се спря.

-  
Бъдещето може да бъде щастливо за теб. Стига сам да го пожелаеш. Довечера те каня на гости. Искам да чуеш моята история.
Никога моето „Да!” не е било толкова категорично. Кой знае, може пък двама души в нещастието си да съумеят да бъдат щастливи. Времето щеше да покаже.   

© Христо Костов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Браво батка, много добре - дай ся да видим ко става с мацето. Чета и си викам по увлекателен начин да се дават....."показания" не бях виждал. Направо ме развълнува. Велели празници.
  • Благодаря ви!!!
  • Много силен разказ ,Ице .Докосна сетивата ми .
    Поздрав !!!
  • Колко е истинско!Каква хуманност лъха от разказа ти!Браво Ице!Значи се справяш отлично не само с хумористичните текстове...
  • Благодаря ви!!!
    Целувки!!!
  • О, замислящо е!
    Поздрави!
  • Ице, въпреки късния час те изчетох... Това не е ли достатъчен знак?!
    СТРАХОТЕН РАЗКАЗВАЧ СИ, ОСВЕН ПОЕТ!!!
  • Поздравления, Христо!Очаквам продължение...
  • Благодаря ви!!!
    Не зная дали ще се стигне до продължение. Може би... но нека не насилвам нещата. Ако ме осени. Различните... поне за мен няма такива. За мен всички са хора.
    Радвам се, че ви хареса!!!
    Приятна вечер и целувки за всички!!!
  • Много увлекателно, Ице! Чакам и нейната история!
  • Ех...Ице, като те чета много ме вълнуваш,
    цяла вечер все това ще мисля, сигурно защото
    много хубаво разказваш...А темата е страхотна...
    готово ли е обществото да приема различните...аз Да.
  • Благодаря ви!!!
    За да няма недоразумения, ще кажа, че това е измислена история. Историята на Ася?... - не зная, поне за сега няма да е. Освен, ако не ми щукне нещо като идея.
    Целувки на всички и приятна вечер!!!
  • Много ме развълнува твоята история!Как си я написал само!Знаеш ли свалям ти шапка за избора и темата.Въпреки надеждата в края е така реалистична.Наистина хората избягват различните.И наистина живота е така тежък.В псевдонима ти има много романтика.Сигурно не е случайно.Очаквам история и за щастието !
    Поздрави!!
  • Ще прочртем ли историята на Ася?
    Отново си написал шедьовър!
  • Това пловдивско село да не е ГрафаПърво:Когато общувам с хора с белези,аз не знам,дали трябва да ги попитам за тях?!Второ:Разказваш страхотно!Поздравявам те!
  • Всичко, писано от теб, чета на един дъх и ми доставя удоволствие.
    Благодаря ти!
    За емоциите
  • Кой знае, може пък двама души в нещастието си да съумеят да бъдат щастливи. Времето щеше да покаже.
    ...
    Останах без дъх след прочита!
    И аз ще ти кажа, че си невероятен и тук!
    !!!!!
  • Прочетох го рано-рано - още когато го публикуваха но чак сега се логвам за комент... Ице, с риск не да се повторя, а да се подесетя ще ти кажа пак - пишеш невероятно добре и изключително реалистично! Потапяш читателя във разказа така, че да изживее всяка една емоция заедно с героя. Браво и поздравления за теб и хвала на перото ти!!!
    П.П. Няма как да не те целуна...
  • При теб отново е реално, но и замислящо ... Браво!
  • Поздрав за разказа!!!
  • Няма по силно нещо от душевната болка, може би тя се лекува с разбирането на друга такава.
    Поздрав за разказа!
Random works
: ??:??