Без милост

           На 17 май (30 май по нов стил) 1913 година е подписан Лондонският мирен договор. С него е сложен край на победоносната Балканска война по време на която Османската империя е разгромена от армиите на Балканския съюз. Според мирния договор Високата порта трябва да отстъпи всички свои балкански територии на запад от линията Мидия – Енос .

                                              Без милост

                           Започнаха горещниците  през лято  1913 г. и юлското слънце сипеше огън и жупел над зажаднялата земя. След военните действия, болестите и мизерията в село Мустафа, намиращо се в Одринско се ширеха безкрай. А и нямаше капка дъжд. Бог изгори и земята, и сърцата на хората. Много мъже оставиха костите си по измъчената земя. Нивите бяха изпръхнали като прахан, а дълбоки напукани бразди зееха из тях. Житото беше дребно и тънколяво, след жътвата селяните почти нищо не изкараха от нивите. Щеше да е гладна година...

                            Николина, вдовицата на Петър се беше превила  със сърпа и беше на края на нива, когато видя черният мравуняк, който се задаваше от баира. Сложи длан над челото си и ги видя- поганците идеха – някои  на коне, а някои крачеха отстрани в редици. Потръпна и изпусна ръкойката. Стисна силно сърпа, огледа се и хукна през нивата към селото. Имаше момче на осем години и момиче на десет. Свекървата ги наглеждаше, а тя беше дошла рано на нивата. Бягаше бързо откъм гората, но се подхлъзна и падна зад една скала. Османлиите вече бяха наблизо по пътя. Конниците вдигнаха облак прах,  конете тупуркаха и чаткаха подкови. Викаха си нещо един на друг, шумно и весело.

          Николина се свря зад скалата и стисна зъби. Сърцето й тупаше в ням ужас, а ръцете й  стискаха още по-силно сърпа. Мълчешком се прекръсти. Не издаде нито звук, когато колоната я подмина. Пешком вървяха доста хора, поне стотина. Те отиваха към селото и крачеха с широки твърди крачки.

       Бяха чули, че преди седмица  Булгаркьой бе пропищял от техните набези. Опожарените къщи до основи тлееха под жаркото слънце, а хиляда и сто -  жени и деца, триста и петдесет мъже бяха избити.  Много кръв се проля. Обезчестени девойки, невести и жени бяха после заклани като добитък.

         Смъртта ...смъртта с косата вилнееше  по Одринско... Тракия беше съсечена от ятагана...изтребена до корен...

    Избитите  малки деца и пеленачета, мъже и старци нямаха брой. Трупове, непогребани  се валяха и бяха оглозгани до кокал... Цели  села бяха поругани и изпепелени до основи...       А юлското слънце безжалостно спускаше още огнен ад отгоре...Ни дъжд, ни ... капка вода...

                Потръпваха от безсилие и ужас душите на хората, които се спасиха и се скитаха като бежанци...

            Някои семейства от тяхното село успяха да натоварят във волските каруци малко покъщина и тръгнаха на север покрай Сакара да бягат.

            Но Николина, беше сама с двете невръстни деца и бабата, тя беше продала  коня и каруцата и  не можеше  да  тръгне.

            Когато отминаха тя се разтресе в безсилие и страх. Ясно й стана...

          Ще се мре...

              Затича се през шумките отстрани на селото и се спираше от време на време да си поеме дъх. Душата й беше почерняла от страшно предчувствие. Как да се спасят, не идваше никаква мисъл в главата й...

          Стигна от другата страна на селото и видя няколко каруци, които дигаха пушилка от впрегнати коне. Станой, съседът им беше натоварил жената и трите деца, и спря до нея.

                              -  Бягайте...идат, идат... – захълца Николинка и продължи по пътя.

                              -  Дийй...дийййй....Бог да ви пази, невесто... – се чу отзад, и колелетата затрополиха още по бързо.

  Камбаната заби...тревожно, отривисто, силно...

Звънът се усили...        

но изведнъж замря...

Отсякоха ръцете на отчето...

         Николинка се спусна в двора, залости вратнята, затътри няколко изсъхнали  бурета и сандъци зад нея и влезе в одаята.

                   Децата си играеха  и щом видяха изплашеното й лице, се скриха зад баба си.

                              -   Мале...идат...поганците....малеее... много са....почернял е пътят от тях... Идва краят, малее...мале...прости ми..

Бабата се сви зад прозореца и застина. 

                                  -Децата  да скрием невесто...децата...децата .. гълъбчета ми...

      Изведоха децата от къщата и ги скриха в плевнята. Заръчаха им да мълчат,  затрупаха сено отгоре им и направиха малка пролука да дишат.

Чуха се викове откъм съседите. Бялка,  младата им снаха изкрещя безумно и отведнъж замлъкна...

 Николинка и бабата се ококориха  пребледнели...

 Дървената им порта лумна като факла...

 Чуха зурли и тупурдия...

        Идваха...идваха за тях...

 Огънят облиза с червения си език  сухата трева и тръгна към плевнята...

 Николинка хукна да изважда децата си, но беше късно...Пушекът се виеше на черно кълбо от всички страни на плевнята, съскаше като змия и замиташе всичко в огнен ад...

      Тя влезе при децата, разрови сеното, издърпа ги към себе си, прегърна ги здраво в ръце...

  Вперила очи, стискаше раменете им, трескава в ужаса и  лудостта си...

Съзнанието й витаеше над пепелища, реки от кръв, погубени животи, онемяла камбана...но изведнъж съзря жилав зелен стрък, който пусна здрави корени в черната земя...

          Устните й шептяха името божие и умоляваха за милост божия ... но милост нямаше... прекръсти се...

           Целуна главичките им и замря в очакване на края им...