3.01.2019 г., 23:33 ч.  

Битие, огряно от Слънцето 

  Проза
1311 7 10
15 мин за четене

 

       Най-после и го подарих. Направих го. Исках го и го написах. Костваше ми мъчното и дразнещо пъчене и сумтене да накарам пръстите си да изписват по-ясно буквите и да ги подреждат в думи, но накрая успях…Една седмица се потих! Мислех го. Зачертавах. Драсках така, че чак пробивах листовете на тефтерчето! Една седмица от моето битие на безвремието. Най- трудната, но и най-светлата ми седмица. Най - хубавите ми три години човешки живот. Или по-скоро най- чудните ми кратки и слънчеви мигове от тях, събрани в шепата на сърцето ми. Най-после и го подарих, това, което исках да оставя на моята озаряваща светлинка.

       Аз съм една душа или по точно битието на една душа, затворена в тленната си обвивка и киснеща в безсилието на гнева, яростта и покаянието си. Или поне киснех в тях и се самоизяждах като човешко същество, напълно съзнавайки, че краят ще дойде. Краят на едно жалко съществуване на бледата сянка от един родил се под слънцето човек. Човек, мразещ себе си, отритващ околните, вярващ в лъжовните старчески брътвежи на старицата, която ме беше отгледала. Гледаше ме, наточваше ме като острие, което се подготвя, за да нанесе силни и зловещи удари. Попивах злобата и, складирах жлъчта от слабото и завистливо същество в себе си, за да я претворя в нестихващ клокочещ вулкан на омразата към тази, която ме е родила и към семейството, от което е произлязла.  Бях вярващ в правдата и Божите закони. Бях атеист, отхвърлящ милостта му и дълбаещ с върха на собственото си подострено „Аз” в себе си. Бях и садист към душата си – притисках я, мачках я и я посипвах с чернота. Бях - докато ми се случи тя.

     Родих се в семейство, в което царяха постоянните намятания на злъчни думи, набивани с някой дървен копан, използван за пране, по гърба на родилата ме жена и тровещи я. Незнаещ и не искащ да разбера, приех, че изчезването и от моето ежедневие е следствие на неспособността да ме обича и некадърността и като човешко същество. Тя бе звяр за старицата, змия скрита в пазвата…В това се превърна и за мен. „Иди,иди мятай камъни! Строши им прозорците, прави им бели!” – сумтеше и намилаше денонощно Старата. Правех го. „ Заради майка си, мръсната куца Найда, те остави! Майчица има за гледане, а тука няма!” – не спираше да сипе отровните си слова в моята детска, едва започнала да възмъжава, момчешка душа. Растях и мразех. Мразех и се изпълвах с ярост. Яростта ми вилнееше и в мен и срещу тях. Не знаех! Не разбирах колко съм грешен и всяка малка искра съвест, която поникваше в мен, изкоренявах с още по-лошо деяние. Знаеха че съм аз. Нарочно трошах и се смеех. „Предай ме! Хайде, предай ме да ме затворят и да не ти преча!” – така крещях срещу разплаканите очи на жената, която ме е родила на този свят. Безумец! Безумец съм бил. Баща ми, подвластен на своята майка и на желанието си да бъде винаги на върха на вълната на живота, често просто забравяше, че има син. Сещаше се, само ако нещо не ставаше, така, както му се иска или просто от добро настроение,а понякога и от налегналата го скука. „Тя е виновна! Тя, майка ти! Не можа ни снаха да е по реда си, ни жена, ни майка! Ала му казвах на баща ти, да не я взима тази черната,но слуша ли! Сега ти ще ме слушаш, че бял ден да не види!” – намилаше нанизите си от злъч, Старата, а очните и ябълки така се издуваха, че чак щръкваха, като топчета от орбитите си. Безумен човек съм бил. Но е късно.Късно е…

    Неусетно растях, тръгнах на училище, завърших и се записах студент. През същото лято, продължаващ да тая силната си ярост, една нощ, бързайки да потроша за пореден път, възможно най-много стъкла в ниската, едноетажна къща, в която живееха жената, която ме беше родила и старата и майка, аз паднах от колелото. Натъртих се жестоко, но станах и се прибрах, тикайки свитият на две велосипед. Цяла седмица ме боля. Старата ме мажеше, триеше и редеше: „Ще търпиш, ще търпиш! Хубаво си направил да счупиш чак и рамките на прозорците с такива големи късове скали. „ Нищо хубаво не беше имало в моето поведение, но започнах да го разбирам, да го осъзнавам, месец по-късно, когато кръста продължаваше да ме боли и започнах трудно да се движа изправен. Заведоха ме на доктор. Имах прещипан нерв, а от дете – наследствен детски паралич в най-леката форма. Придържането ми с фрактурата и лечението с бабини лекове беше усложнило всичко.

   „ Налага се да му се направи операция и да се освободи нерва. – обясняваше доктора. – Струва скъпо и ще лежи цяла година, като се раздвижва постепенно, но процента да се оправи е голям, защото е все още млад.”

    „ Нищо му няма да нашето момче ! – възнегодува Старата. – Илачите искат време, но ще го оправят.”

 Прибрахме се, но оправяне нямаше. След това, лежейки и имайки време да размислям, и да слушам живота из къщата, осъзнах, че Старата ме беше използвала за отмъщение срещу снахата, която не е искала. А баща ми, нейният син, подвластен на влиянието и, просто е оставил нещата сами да се наредят. Жената, която ме беше родила идваше всеки късен следобед, след като свърши работа и плачеше пред външната врата. Молеше се, да ме закарат на лекар, мушкаше пари в ръцете на Старицата. Онази ги прибираше и я напъждаше като куче. Прегърбих се. Усещах как с всеки ден по тялото ми изтръпваха различни места. Мускулите ми отказваха да слушат мозъка. Постепенно спрях да ходя сам. Свалиха ме от горния етаж и ме метнаха на другото легло в стаята до Старата, за да ме обслужва по-лесно. Баща ми се запиляваше в големия град с дни. Беше шофьор и често не се прибираше, дори и със седмици. А прибереше ли се не стоеше повече от час-два или пък спеше. През годините беше водил няколко жени, но те не бяха трайно заявяващи да останат и да живеят в пълната със злъч къща. Така постепенно движенията ми се ограничаваха. Можех да мърдам краката си, но не можех да стоя дълго изправен на тях или да ги движа нормално без патерици. Късно беше вече за операция. Наддадох тегло, а старицата все ме мажеше с някакви мехлеми, но нищо не помагаше. В началото можех да чета, като държах книгите в ръцете си. Гледах телевизия, слушах музика. Само вглъбих се в себе си, за да не слушам постоянните злъчни слова на старицата. На моменти ми се искаше да я хвана и стисна за гърлото, за да пресекна завинаги нестихващият кладенец от злоба.  Заради лошият си характер нямах много приятели, дори и когато бях добре.Тогава не вярвах, когато хората ми казваха, че не се постъпва така с майка, която милее за детето си. Плюех ги. Един-двама бяха останали, които с времето просто ме забравиха. Животът ги подзе. Останах в душната, миришеща на изпаренията от прането и врящите, постни чорби, стая. Един ден, Старата повече не стана. Погребаха я. Мен ме оставиха на задната седалка в колата. Нямаше кой да ме носи. Баща ми се застоя в къщи. Мъкнеше ме на гърба си, за да ме изкарва от време на време навън. Взе ми количка, за да му е по-лесно, но се виждаше, че му тежа. Един ден просто ми каза, че дълго е молил майка ми да се върне и тя, накрая се съгласила да идва поне да ме оправя през деня. И започна да идва. Винаги плачеше, но мълчаливо готвеше, повдигаше ме, макар че бях два пъти по тежък от нея,грижеше се за ежедневните ми нужди. Бях на прага да навърша Христовата възраст. После, майка ми остана.Старицата, нейната майка и моя баба беше починала. Погребаха я.

 Понякога, моята майка се опитваше да проветрява, да ми говори, да ми носи вестници. Времето летеше, а с неговото изтичане, тялото ми деградираше, а сърцето, душата и умът ми се самоизяждаха от залялата ги и давеща съвест. Съвест възродила се от яснотата на реалността. Но аз, като човек, вече бях обърнал гръб на света и той ме беше оставил отвън, пред затворената врата на постоянната си, нестихваща въртележка.

    И един ден се появи тя. Един зимен, студен ден, в който снегът навън се беше насипал почти колкото човешки бой. Дъщерята на съсед, далечен роднина на майка ми. Носеше хляб, защото майка ми в страх да не ме оставя сам не можеше да иде до магазина. През отворената врата пристъпи човече с качулка, от която при смъкването се посипаха шепички пухкав, бял блестящ сняг. Пепелно руси коси обгръщаха нежно зачервеното от студа лице, а две, ярки очи се впиха в мен. После избухна усмивката. Тя, едва беше навършила 16 години. Едно красиво младо същество на прага на превръщането си в жена. Името и беше Елена. А то означаваше „озаряваща светлина”. И тя беше такава – светлината, която освети края на душевното ми битие.

   Понякога идваше през ден. Стоеше до нас. Смееше се. Разказваше денят си. Преразказваше някоя случка или книга, която беше прочела. С влизането и, всеки ден в мен  влизаше Слънцето. Тя, Елена, ми показа, как греят лъчите на живота. Разбрах, че живота и не е лесен, но това не я беше превърнало в нещо, в което се бях превърнал аз.Караше ме  да вдишвам и чувствам в гърдите си живота. Понякога, когато не идваше с дни се отчайвах, ядосвах се, но най-вече на себе си. Ядосвах се за глупостта си и за това, че бях живял в слепотата на злобата. Опитвах се да се радвам на това, че имам възможността да бъда до своята майка, но страдах, защото вместо аз да я прегръщам, се налагаше тя да го прави. Прегръщаше телесната ми обвивка, завинаги скрила човешкото същество в мен и превърнала ме в едно изтичащо душевно битие. Трудно говорех, още по-трудно пишех. Опитвах се. Елена ме слушаше с внимание и макар да знаех, че изговарям неразбираемо доста неща, тя ме разбираше. Опитвах се да пиша. Пишех и на листове, изправен и подпрян до нея на масата, докато гледахме някой нов филм по телевизията. Тя се смееше, а аз можех само да издавам подобни звуци на задавила се мечка, наместо смях. Опитвах се да се сдържам, за да не я отвратя. Да не изгоня светлината от себе си, но съзнавах, че тя ме е възприела такъв, какъвто съм, иначе нямаше да идва. Виждах, как се стреми да влее живот в мен. Усещах го и разбирах, че е искрена.

     Бях умен. Бях чел. Бях учил, но всичкото знание, което бях трупал беше къде от самота, къде от желанието и злобата си да навредя на най-милото. Елена, наричаше майка си – най-милото. Разбирах я. Тя ми показа как искри живота. Шегуваше се с мен, че трябва да срещна любовта, да я позная, като чувство. Говореше ми, че трябва да се стегна и да открия красотата на живота, на природата.Четеше ми книги, осмисляше денят ми и изпълваше нощите. Аз живеех, чрез нея. Дишах с нея и разбрах какво е да изпитваш топла любов и грижовна обич към някого. Тя изми отровата от същността ми. Така си минаха трите години. Тя завърши и беше време да продължи напред. Заминаваше в друг град и аз знаех, че беше време да си кажем, ако не сбогом, то поне довиждане. Но тя ме беше дарила с къс светлина и аз исках да и покажа, че ценя това и че съм приел нейния дар. Най-после и го подарих. Направих го. Тя си тръгна, стискайки малкото тефтерче в ръката си. Знаех че очите и са пълни със сълзи. Сълзите на безсилието, а не на съжалението. Тя искаше аз да се оправя. Да оздравея и да живея, радвайки се на красотите, които предлагаше света. И аз го направих, но не по начина, по който тя желаеше. Шансът за това, аз сам го бях проиграл и захвърлил като нещо ненужно. Тя отлетя, затваряйки вратата към мен, но отваряйки широко всички други, които я очакваха, а аз се облегнах на възглавницата си и затворих очи, припомняйки си звънкият и треперещ глас, четящ кривите и неравни редове, които и бях написал с възможно най-добрият почерк на който бях способен:

Животът може да е

трън в петата,

и шип в сърцето,

или кучето

 раздиращо душата.

И песъчинки

ветровете ежедневни

да раздухват,

очите ти човешки

от сълзите да подпухват…

Но в него има красота,

и цвят, и чувство!

А иначе,

 защо ще крачим още тук?

И трябва малко –

 жест и дума,

човешка топлинка,

предмет с картина-спомен

или подарък –

стоплена приятелска ръка…

Тогава, покрай трънчето

израства храст,

а шипът в роза

разцъфтява,

и кучето и уличен,

и разбеснял се пес,

отново за любимец

на душата става.

     Аз съм едно битие, което бавно изтлява като загасваща свещ, но загасвам познал светлината. Време беше, Елена да полети свободно със светлината си, напред към света. Той щеше да я погълне, да я обгърне в жаждата си за такава искряща жизненост. Знаех, че може и да не се видим повече, но исках да и дам нещо от мен. А единственото, което можех да и оставя, бяха думите си, пробили тленната ми обвивка и излели се на листа. Най-добрият подарък беше да и покажа, че тя ме озари с лъчите на живота.

© И.К. Всички права запазени

Елена

Името е с гръцки произход, което според някои означава „светла, озаряваща, слънчева“. Съществува и мнението, че Елена произхожда от името на бога на слънцето Хелиос и това се потвърждава от звученето му в някои страни – Хелена.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви, Самодива, Младен, Доче, Силве, palenkа(Пепи) и г-н Станев!Самодива(Вики), благодаря ! Радва ме присъствието ти под този разказ.
    Младен, мисля, че талант като теб трудно се впечатлява, но искрено благодаря за коментара.
    Доче, радва ме това, че мога с нещо да те зарадвам! Повярвай, удоволствието е също и мое!
    Пепи, така говори ,според мен, една изстрадала душа, благодаря за вниманието ти!
    Г-н Станев, моите искрени благодарности за похвалата!
    Благодаря и на всички, отделили от ценното си време, за да прочетат, добавят в "любими" или просто да решат, че не е по вкуса им. Поздрави!
  • Ето, тук ти е безспорният талант!
    Моите сърдечни поздрави, Илияна!
  • Душевадчица! С възхищение!
  • Трудно се коментират такива разкази. Предала си го много силно. Сякаш души от извиращата болка, надявах се на чудо до последно, а Елена е като кратък слънчев лъч на надежда.
    Възхищавам се на таланта ти, Лия.
  • Очарована ( за пореден път) от умението да придадеш красота на болката. Браво!
  • Отново ни доказваш своя талант на разказвач, Лиа. Силно съм впечатлен!
  • Живо, увлекателно и болезнено като живота... Браво!
  • Марианка, благодаря ти!
    Г-н Коновски, моите искрени уважения и благодаря, но ще прибера разказа в архив. Изпуснала съм цял абзац да прехвърля и се губи силата му. Но снощи късно го преглеждах и умората е надделяла. Ако имате желание, може да го прочетете още веднъж с пропуснатото, но ще бъде следобед. Благодаря ви за разбирането!
  • Обичаш и умееш да ровиш из психиката...
  • Благодаря за"любими"! Понякога и в тъжното се намира малко светлина.
Предложения
: ??:??