БОКСЕРИТЕ НА ЧЕРЕПЧЕТА

   Ами как да Ви ги опиша - бели, обсипани с малки черни пиратски черепчета? И много широки. Винаги съм мразел да нося боксерки и да ми се вее... достойнството. А тези специално бяха същински парашут. Като си с тях, все едно си без тях. Бяха подарък от бившето ми гадже. Избягвах да ги нося, но по някаква случайност (а може би, просто защото бързах за работа) точно в този ден ги бях обул.
 
   Беше горещ юлски ден. Бяхме седнали един срещу друг в кафене на центъра на София. Петя си беше поръчала някакъв високоалкохолен коктейл с някое от онези странни, дълги екзотични имена. Нещо от рода на: "Солена вълна с крокодилска сълза от оазиса на любовта с пепел синя и пясък от пустиня..." и прочее бъркоч. Аз пиех бира и гледах с премрежен поглед в една точка на около един метър над нея.
   - За какво си мислиш? - попита тя с тих и спокоен, но звънлив и закачлив глас.
   - За нищо - отвърнах все така безразличен.
   Все пак във въпросната точка, в която се беше спрял погледът ми, имаше окачена черно-бяла снимка на голо женско тяло и докато я гледах си мислех, че тази дървена рамка въобще не й подхожда, а в главата ми се появяваха какви ли не образи. Облаци, планини, вази, дори видях мангуста, която пуши лула - образи, нарисувани с мека светлина върху красивото женско тяло на снимката.
   - Сега само ще си мълчим ли?
   От време на време отмествах погледа си върху Петя. Плъзгах го по дългите й руси коси, по нежните й ръце и неволно към дълбоко изрязаното й деколте. Тя беше изключително красива жена. Винаги събираше мъжките (а понякога и женските) погледи, а и не само погледи, но и подсвирквания. А някои по-примитивни озверели, загорели екземпляри на мъжката половина на най-висшия вид бозайници стреляха по нея със стрелите на Купидон под формата на всякакви звучни междуметия. Някои лаеха като кучета, други виеха като вълци. Трети надаваха лъвски рев, изтръгнат от дъното на кошницата с хилядолетни инстинкти.
   - Хайде наздраве!
   Да, Петя беше по-красива от жената на снимката. Само че оскъдната светлина в заведението не рисуваше никакви образи върху лицето и тялото й. Не виждах нищо, дори съзнателно да пусках в действие добре развинтеното ми въображение. Освен това на тази светлина (въпреки че умело се беше постарала да я скрие с повече грим) изпъкваше още повече една пъпчица, която й се бе появила на лявата скула, и напълно разваляше пейзажа.
   Както обикновено Петя започна да ми разказва за бившите си гаджета и приятели. Обясняваше какво я дразнело у единия, защо е скъсала с другия и т.н. Аз отново забих поглед в стената, отпих голяма глътка и започнах да кимам в знак на разбиране.
   Питах се защо Петя се среща с мен. Питах се защо аз се срещам с нея. Питах се защо изобщо отидох на първата ни среща, след като още докато си чатихме онлайн в сайта за запознанства, беше ясно, че няма да си паснем. Тя беше абсолютно инстинктивна. Елементарна. Действаше винаги под въздействие на емоциите. Но съвсем не глупава.
   Това беше десетата ни среща.
   Както казваше един мой стар приятел: "На такива жени трябва да им се говори. Може и най-големите глупости на света, но трябва да й говориш. Не да мълчиш. И като се разсмее да знаеш, че половината работа е свършена. А пък като я свършиш цялата тогава само й казваш едно "довиждане" и това е!"
   Само че на мен не ми беше работата това. Вече бях опитвал достатъчно вкуса на младежките страсти - и сладкия, и горчивия. А и вече не бях първа младост. Не знам каква ми беше работата. Бях започнал да ценя спокойствието, а идеалът ми за среща беше двама души да се видят, да помълчат известно време и да си тръгнат.
  
   Та за тия десет срещи с Петя най-много да се бяхме прегръщали приятелски, въпреки че на два пъти първата целувка ни се беше разминавала на косъм. Първият път беше, когато я бях завел на вечеря в изискан ресторант на центъра. Тъкмо вдигнах тост за нашето приятелство - плод на една щастлива виртуална случайност - и тя изцепи:
   - Знаеш ли, тази вечер можех да изляза с поне пет други момчета, но предпочетох твоята компания.
   - Знам!
   - А?!
   Когато я изпращах до тях, понечих да я целуна за лека нощ, но тя се отдръпна, каза, че съм изпуснал момента, обърна се и влезе във входа на блока си.
   А веднъж дойде на среща с една огромна папка. През цялото време се държеше супер предизвикателно, постоянно се лигавеше и ми се натискаше.
   - Какво е това? - посегнах към папката.
   - Офффф, не питай. Изяло ми е главата това нещо. Хайде да ми разтриеш малко врата и слепоочията.
   И тя се облегна на мен. Косите й се разпиляха за миг върху лицето ми и усетих приятна мекота и миризма. След малко телефонът й звънна или по-скоро завибрира. Петя толкова се беше притиснала в мен, че и аз го усетих.
   - Ало, Миме, к'во прайш бе?... Начерта ли си проекта? В понеделник няма да допускат до изпит, който няма готов проект... Да, пищовите и аз съм ги преснела. Милена го е взела с четворка. Каза, че си е извадила пищова от циците и е преписала без проблем... Да... Добре, Мими... Айде чао.
   - Почва сесийка, а? - подхвърлих леко иронично.
   - Ммммм, имаш златни ръце да знаеш. Утре ще те запозная с Мими.
   В този момент Петя ми се нахвърли! Увисна се на врата ми и се засили да ме целува. Гледаше ме в устата. В погледа й блестеше зъл пламък. Атакуваше право в целта и вече усещах дъха й, топъл и влажен, но точно в този момент, миг преди змията да ме ухапе, извърнах глава!
   - Какво носиш в папката? - направих се на разсеян, докато се освобождавах от смъртоносната прегръдка. - Любопитен съм.
   Хич не ми дремеше за папката и нейното съдържание.
   След кратко мълчание Петя, все така притисната в мен, ми обясни, че това е заданието й за някакъв проект от Университета по строителство и геодезия и за мен като главен архитект на една от най-големите строителни фирми в София нямало да бъде проблем да го направя вместо нея.
   - Моля те! Моля те! Моля те! Моля те! Моля те! Ще направя за теб каквото пожелаеш.
  
   Какво се случи после ли? Ами накратко, значи, аз й казах, че това, което правим, е неправилно, че трябва сама да си начертае проекта, че ние с нея сме много различни и няма да се получи нищо между нас, дрън-дрън... Съответно Петя най-сериозно и загрижено ме попита дали съм гей, хвана папката под мишница и ми пожела лека нощ.

   Но нека се върнем в кафенето в онзи горещ слънчев ден. Мисля, че беше сряда и май за първи път се срещахме през деня на светло. Беше ми звъннала към обяд на аларма. Спешно имала да ми казва нещо, но не било за по телефона.
   Та докъде бях стигнал... а да! Петя ми разказваше за бившите си, а аз лапах мухите.
   - Виж... знам, че понякога се държа глупаво. Знам, че проявявам егоизъм и лицемерие и това ми пречи на отношенията с хората, но мога да се променя... заради теб! Кажи ми имам ли някакъв шанс някога да бъда с теб?
   Тогава сложих ръка на сърцето си и казах:
   - Аз не усещам нищо тук, съжалявам. Хайде, ще те закарам. Закъсняваш за лекция, а аз трябва да се връщам на работа.
   Този ден не бях с колата. Много рядко отивах с мотора на работа, но тогава бях решил да избегна задръстения софийски трафик с моята "Ямаха R7".
   - Между другото, Мими каза, че много си мязаме с теб.
   - Така ли!? Хм... Ето сложи си каската.
   - Как се кара това чудо? Искам да ме научиш. - Петя яхна мотора. - Подръж ми чантата!
   - Хей! Я слез оттам, това не е играчка!
   - Няма пък! Искам да го подкарам. Хайде бутни ме отзад, моля те, моля те, моля те, моля те, моля те-е-е-е-е-иху-у-у-у-у-у!
   - Олеее, невъзможна си! Успокой се малко, ако обичаш.
   - Брум-бруммммм-бруммм-брррррррррр, ха-ха-ха-ха-ха, брррррррррр, ха-ха-ха...
   - Добре де, бутам те, ето. Хвани здраво кормилото, стъпи тук с този крак...
   - А-а-а-а-а-а-а-а! ПОМОЩ! Страх ме е! Ще падна! Дръж ме! Помощ! Помощ!
   - Държа те, спокойно. Ето така...
   - Дръж ме по-здраво, моля те! Ехааааа супер! Мега яко се кефя.
   Роклята на Петя се беше набрала нагоре и разкриваше дългите й стройни гладки бедра. Аз бях застанал отляво зад нея и с едната ръка придържах кормилото, а с другата - седалката. Боже, дали беше секси в тази поза!
   - Държиш ли ме? - попита Петя.
   - Да... Чакай че ми стана нещо...
   В този момент пуснах кормилото и наместих чантата на Петя пред слабините ми като издърпах дръжката й пред гърдите си с лявата ръка.
   - Какво ти стана, бебчо? Гледай да не получиш сърдечен удар. Хей да не би най-сетне да усети в сърцето си колко много ме обичаш?
   Тогава Петя погледна назад през рамо и видя Нещото, което беше станало и което напразно се опитвах да прикрия, и започна да пищи. Това Нещо се намираше две педи по надолу от сърцето. Аз също го гледах учудено.
   Парашутът на черепчета се беше отворил!
   Това мое достойнство така беше опънало летния ми панталон, че буквално щеше да се пръсне по шевовете. Размерът на тази палатка беше наистина впечатляващ, като се има предвид възрастта ми и това, че никога не съм се славел като много надарен в това отношение.
   Петя изпадна в истерия. Започна да се хили неудържимо и изведнъж без да иска натисна стартера, подаде газ и моторът за миг се изплъзна от ръцете ми и потегли, ръмжейки яростно. Но не толкова яростно, колкото крясъците на Петя.
   - А-а-а-а-а-а-а-а! ПОМОЩ! - провикваше се тя.
   - Отпусни съединителя! Натисни спирачките! Не! Не се обръщай назад!
   Обаче Петя правеше точно обратното. Насочваше се право към натовареното от движение кръстовище. За малко да прегази една оглушала старица, която пресичаше улицата с бастуна си.
   Едва ли има нужда да Ви описвам картинката. Представете си! Мотор, каран от жена, пищейки, а зад нея търчи с всички сили мъж, който е получил ерекция, има каска на главата и носи дамска чанта през рамо.
   Истинско чудо е, че нямаше жертви накрая. Колите спираха, за да ни направят път, а пешеходците бягаха надалеч, после се обръщаха да погледат и да се посмеят.
   Слава Богу, че поддържах формата си с плуване и малко фитнес, та скоро (след около двеста метра здраво тичане) настигнах мотора и го възседнах отзад зад обезумялата Петя и миг преди да се блъсне челно натиснах спирачките и предното колело спря на сантиметри от страховито приближаващата каменна ограда.
   И двамата дишахме тежко и учестено.
   Без да помръдва тя започна да се смее тихичко, после все по-силно и по-силно. После изведнъж млъкна. После много бързо се обърна назад към мен и обкрачи мотора наобратно. После се гушна в мен, прегърна ме много силно и се разрида. И аз я прегърнах.
   После... после се спогледахме и...
   - Ох!
   Здраво си треснахме каските една в друга.
   - Ха-ха!
   После и двамата посегнахме да ги свалим от главите си, но ни секна усилваща се сирена.
   - Куките идват.
   - Какво ще правим сега? - тревожеше се Петя.
   - Нищо. Остави на мен, аз ще се оправя...
   Петя ме гледаше в очите през запотеното стъкло на каската.
   - Изведи ме оттук! - каза тя, стреляйки ме с поглед.
   - Какво!?
   Петя пак се гушна в мен и прошепна:
   - Хайде да избягаме. Моля те.
   Сирената на полицейския патрул беше съвсем близо.
   Това беше пълна лудост. Знаех, че щяхме да се отървем само с някаква парична глоба, която куките щяха да си приберат в джоба. Но явно в този момент не бях с всичкия си. Обърнах мотора на сто и осемдесет градуса и дадох пълна газ. Ямахата ревна като животно с нейните 130 конски сили и профуча покрай патрулката без да могат полицаите да реагират.
   Петя беше впила ръце и крака в мен. Без да намалявам скоростта преминах на червено покрай светофара и продължих да ускорявам. След това не ми остана нищо друго освен да изкрещя победоносно с онзи вик на индиански вожд - зов за свобода, победа и възмездие, таен в мен милиони години.