- Жените и децата не воюват, Йенси. Бъди човечен и  добър с тях.

          Мама ме гледаше тъжна, но не заплака дори и сега. Никога не пророни сълза, макар да беше бедна вдовица и да ме отгледа сама. Защо си спомних точно това,   докато сваляхме багаж от колата и разпъвахме палатките за лагеруване?

Беше май, още хладно  и влажно през нощта  по поречието на река Струма. Чуждата земя ни приемаше сдържано и студено. Щяхме да останем тук около седмица по пътя към Солун. Бяхме уморени, а беше още пролетта на 41-ва.

На сутринта слънцето огря закачливо войниците и ги накара да се огледат наоколо. Бяха  близо до малко селце, с къщички като  куклени домове, чисти и подредени  насред полето. Не се виждаха никакви хора, само кучета яростно лаеха, докато вървяха по пътя към централната селска чешма.

Много бяха наплашени бедните селяни,  та не смееха да се въртят из дворовете. Чакаха да мине деня, да видят накъде ще задуха вятъра.

Ханси  и Томас ме погледнаха изпитателно. Имаше  зелени неща в градините. А ние жадувахме зеленчуци след дългите дни на консервна диета. Спряхме пред интересна градина, цялата в слама, а между нея просветваха като слънца  много стъкла под наклон. Мъж, може би на 40, беше приклекнал в средата и усърдно подпираше едно от стъклата с камък.

- Ей, знаеш ли малко немски? - Томас се  загледа в човека неловко.

Селянинът се обърна и се изправи бавно. Панталоните му бяха окъсани, кърпени  на десетина  места. С навити ръкави и къдрава черна коса, тъмни и   присмехулни очи, той ни погледна небрежно.

- Отивам да видя  това.

Тръгнах към него, а той се стъписа внезапно. Пристъпи на пътеката нервно и тогава видях, че е бос. Гледаше жадно и алчно нашите топли ботуши. Сигурно е  адски студено още да ходиш така. Знаех какво е и глад, а и студ. Приближих се към него спокойно, смъкнах оръжието и се усмихнах. Обясних му малко на руски, малко на немски, че съм Йенси и търсим  храна. После посочих градината.

- И яйца - добави лакомо Ханс.

- И малко ракия- не пропусна заявката Томас.

Селянинът кимна с глава и изчезна в  къщурката.

- Можем да си ги вземем  безплатно - предложи нахакано Ханс.

- В никакъв случай - прекъснах го рязко. - Виж му краката, грях е.

- И ръцете -  добави замисленоТомас.

Зачакахме и усетихме как от страничния двор надничат любопитни глави на деца. Като малки мишлета подаваха  светли очи, а не смееха да се приближат. Извадих кубчета захар и си разтворих дланта. Три момчета се втурнаха през главата към мене.

- Стойте - изрева като бесен баща им.

Децата  замръзнаха като статуи и не мръднаха, докато селянинът идваше с бавни стъпки към нас.

Разбрах, че се казва Мито. Носеше краставички, лук и ракия. Стана ясно, че нямат яйца. Извадих пари  да платя, но  той заразмахва ръце.

- Болно дете - превеждаше Томас. Това го разбирах и аз. Искаше хапчета и започна да се тресе неистово. - Болно е от малария. Иска хинин.

- Още ракия. И вино - провикна се Томас . Друго не знаеше на езика им, но това   бе усвоил веднага.

Бръкнах в джоба и извадих   туба хинин.

- Не цялата - нареди Томас отново.- Трябва да ги оскубем здравата. Тук има хубаво ядене.

- Не ставай циничен,  става въпрос за дете.

- Това е само славянче- отвърна  с ирония Томас.- Ако Господ е рекъл, ще оживее. Няма нужда  на Йенси от помощта.

Изсипах няколко хапчета в ръката на селянина и той се усмихна щастливо. Ала очите му си останаха тъжни. По нещо ми заприлича на майка ми преди много години, когато и аз боледувах, а тя работеше много, за да имам  лекарства и силна храна.

Седяхме до огъня и похапвахме месо и салата. Томас се беше напил и говореше глупости. Скарах му се  и ги изпратих да спят  с Ханс. Мислех за болното българче и за бедния татко, безсилен да се пребори с маларията  заради бедността и войната.

Дните се редяха, слънчеви  и  почти безпроблемни. Търгувахме  изгодно със селяните срещу ракия и пресни яйца. Мито идваше през няколко дни с торба зеленчуци. Искаше само хинин и си тръгваше веднага. Настана време  за заминаване и Томас прибираше общия багаж сутринта.

- Някой ми е задигнал  ботушите -  констатира внезапно той.

- Не може да са изчезнали просто така.

- Откраднати са, ти казвам, няма ги. Крадливи балкански свине!

- Не бързай  да обвиняваш хората - обадих се  рязко и аз. Може   да си ги  сбутал  някъде.

- Платил  си  на селските хубавици  с тях-  засече го ядовито Ханс.

Томас се изчерви възмутен.

- Никъде не съм ги оставял и не съм ги продавал на никого, те са откраднати - факт.

- Спокойно - казах  дипломатично – ще ги намерим заедно.

Тръгнахме от къща на къща, с автомати в ръце. Пребърквахме сандъци, зимници. Нищо отникъде. Хората ни гледаха ядно- знам  какво си мислеха точно сега: „Може да сме бедни и гладни, но нито сме просяци, нито крадци.” Стигнахме до последната къща. Мито не се виждаше никъде. Разходихме се из двора – нищо. Докато излизахме през вратата, нещо просветна в стаята.

- Вие вървете двамата,  връщам се веднага.

Бутнах вратата на къщата и влязох решително в стаята. На пода седеше  момиче – около 10-годишно едва, обуто в ботуши от Томас- отрязани и пробити с нож, а в дупките нанизана панделка. Явно бе, че детето нямаше  други обувки. То ме погледна уплашено и се опита да ги покрие с ръка. Колко малка и бледа беше  слабата  детска ръчичка. И колко сини и чисти бяха очите й, пълни с вина.

- Не се страхувай - казах гальовно и бавно.

- Йенси - усмихна се неуверено тя.

Усмихнах й се и в отговор аз. Явно бащата е казал от кого й купува лекарството. Беше слаба, бледа, прозрачна. Трябваше й   силна храна.Със сигурност- и скъпи лекарства. Спомних си моята майка, как се връщаше вечер като пребита след работа. Носеше хапчета и храна. Кражбата си е кражба, Йенси, трябваше да  реша веднага.

Вратата се отвори  страхливо и Мито подаде глава. Беше бял като  цвета на стената- знаеше какво го очаква. Опитах се да обясня на  българо-немски, че всичко е наред и няма опасност за него и малката дъщеря. Попитах  за Ханс  и  за Томас. Мито  посочи бутилка, явно ги беше почерпил. Трябваше да изляза бързо, за да не предизвикам съмнения, но  сякаш залепнах за пода, изпитвах огромна вина. Бръкнах в джоба, извадих резервната туба хинин. Момиченцето ме гледаше жално. Мисля, че беше гладно.

- Ще се върна след малко. - Показах   флакона с лекарство. Знаех какво да направя. Мито ми кимна с глава.

След един час се върнах и оставих  консерви с месо. Може утре да ме убият, за какво ми е всичко това. Детето имаше повече нужда   сега.

- Йенси - усмихна се то и ми каза нещо на български. Чак след години  разбрах. - „Йенси е моят ангел.”

Беше трудна война, тежка и много  коварна. Беше безсмислена и жестока за тази балканска страна. Ханси и Томас умряха нелепо в Гърция, а аз оцелях. Сякаш  закрилян от ангел, дори  не се разболях.

На връщане от Солун  през 44-та, пак спряхме в селото за вода и храна. Беше вечер и нямахме никакво време. Минавахме бавно с колоната  и  усещахме ироничните погледи, пълни с омраза. Войниците бяха настръхнали и само чакаха заповед за стрелба.

Спряхме на чешмата отново и аз се загледах в оградите.  Никой не идваше да търгува. Хората се страхуваха за живота си. Идваше нова, може би  по-безпощадна вълна.

Малка сянка се приближи  и извика името ми. Момиче вървеше към мен, с отрязани  мъжки ботуши, завързани с панделка на крака.То носеше цвете в ръката,  а бащата- кошница  с ябълки.

Беше същото  бедно дете,  но с  хубава  здрава усмивка.

- Йенси - прошепна  и сложи нежното цвете в дланта ми.- Йенси е моят ангел.

Когато се прибрах  у дома, майка ми ме погледна в очите и ме попита така:

- Достойно ли се държа, Йенси?

 Прегърнах я силно и се разплаках.

 Ако майките ни бяха политици,  колко  по-добър щеше да  бъде светът?