Той беше отегчен от всичко, а тя объркана. Срещна ги един сайт за запознанства, сайт за самотници, всеки от които беше изгубил нещо по пътя, опитвайки се да бъде щастлив както го разбираше. Докато тя ожесточено се опитваше да обясни на заговарящите я, че не търси нищо в този сайт, а само разглежда профили безцелно, той беше запленен и за първи път от толкова време насам поразен от нечия красота и нежност, което несъмнено лъхаше от нейните фотографии,  без и тя да знае защо ги беше сложила в сайта,  в момент на отчаяние. Той я нарече ”Принцеса” и тя се почувства специална, ей тъй, без много приказки, въпреки вродената й мнителност и недоверчивост. Той не обичаше да се обяснява, а сякаш изискваше само от разстояние, без дори да го познават,  да го усещат, да усещат мислите му, чувствата му, състоянията му, неговите намерения, желания. Като че ли той целият беше усещане. Който не успееше да го почувства, просто беше подминат мълчаливо. Ей тъй, пак без обяснения. Пожела я в мига, в който я зърна. А тя беше толкова чувствителна и ранима, че в онзи момент дори полъха на вятъра я караше да потреперва. Беше й много трудно да общува с него и в същото време се чувстваше непреодолимо привлечена от този привидно суров и егоцентричен мъж. Но тя реши, че под тази маска се крие нещо много повече от надменност, повярва в това и с всеки изминал ден тази вяра й се засилваше все повече и повече, подхранвана незнайно от какво. Винаги беше харесвала мъже от този тип, със строги, дори прекалено строги черти на лицето, високи, едри, със силни ръце и също толкова силен характер. Но пък винаги беше бягала от тях и се беше набутвала при коренната им противоположност- слабохарактерните и малодушните. Ала какво беше страхът, ако не просто едно дълго потискано влечение. Добре че той се появяваше рядко и така тя не се чувстваше застрашена от него, което пък го правеше все по-желан и по-желан. В дългите часове и дни, в които той отсъстваше, тя си представяше как под този арогантен поглед и на моменти съвсем неприкрита агресивност се крие един много нежен и чувствителен мъж, в чийто обятия тя искаше да спре да бяга и да се крие от всичко. На нея й харесваше да наблюдава хората и да сваля пласт по пласт от душата им, докато стигне до меката сърцевина. Но не го правеше с всеки, а само с хората, с които тя избираше и решаваше да го прави. Знаеше, че всеки има свръхранимо местенце, но някои хора повече от другите го прикриваха, тъй като това само ги правеше да изглеждат в очите на останалите достъпни и лесни за манипулиране. Особено пък хора, дето не веднъж се бяха парили, в старанието си да помагат на другите, а той несъмнено беше от тях. Неведнъж я беше карал да престане да поставя прегради пред него и й предлагаше помощта си, но в същото време той не бе спрял да гради своите.  Когато през деня усещаше дълбоката празнота, дължаща се на все по-честата мисъл за него, тя гледаше снимката му и изпитваше почти болезнен копнеж да погали лицето му, да докосне устните му с пръстите си и спирайки се на ъгълчетата на чувствената му уста да го накара да се усмихне само за нея. Толкова много искаше да усети топлината му, че от невъзможността това най-сетне да се случи, често пъти копнежът й по него прерастваше в садизъм към околните. За първи път в живота си тя нямаше нищо против и не роптаеше срещу това някой да обърка привидно подреденото й, но скучно и монотонно ежедневие. Сега на нея й се искаше само с едно помръдване на пръстите си да разруши всичко, което беше градила до момента, но то беше само, за да си докаже, че може и сама да се справя в този враждебен, както тя го усещаше, свят. Както настървено се бе опитвала до този момент да си втълпи, че човекът е вълк единак, така сега й се искаше да има нужда от партньор, с когото да споделя всичко. Тя никога не се беше залъгвала, че животът е приказка и това сега й помагаше да гледа съвсем реално на нещата, а именно, че с него щеше да й бъде трудно, но искаше с Него. А той се страхуваше. Страхуваше се да бъде обичан, да бъде нежен за дълго, не искаше никой да мисли за него, защото знаеше колко много боли от това. Бягаше не от нея, а от себе си. Не искаше за поредно да страда, да бъде нараняван, не искаше отново да му се налага да мрази, защото това чувство ограбваше и изтощаваше до краен предел силите на всеки един човек, дръзнал някога да обича истински. Тя обаче не отричаше правото на всеки един човек да се страхува, а почтително го уважаваше. Затова сега проявяваше едно завидно търпение към неговия съвсем основателен  страх и се надяваше, че накрая при нея именно той щеше да спре своя бяг. Та нали дълго време самата тя беше бягала  и до болка познаваше всяка гънка и прищявка на самотата. Но сега твърде много й се искаше да изпита едно непозволено чувство, което си беше забранявала до този момент. Да обича. И беше решила да повярва, че точно Той е човекът, имащ нужда точно от нейната нежност и обич, за да забрави, че беше страдал някога. И тази й вяра идваше от нейната сърцевина, меката, която тя на свой ред беше покривала с дебел пласт безразличие, студенина и умора.

   ”Бягай, Слънце, но към светлината...”