Тя отмести погледа си. Тази бяла орхидея ѝ напомняше на нещо. Ненавиждаше цветята, но сега виждаше в това нещо повече от своята ненавист. Белотата, може би. Забравена, вероятно ненужна, болнична белота. Или тичинките, които... Те приличаха на болка. Да, значи в цветята има болка – каза си. И реши един ден да помисли върху това.

     – Стани, по дяволите! – разпореди се мъжът.

     Тя се изправи, не не го погледна. Очите ѝ останаха там – в тичинките.

     – Съблечи се! – изкомандва.

     Направи го. Не желаеше да го вижда. Изпълняваше заповедите, защото изпитваше страх. Заради него беше тук. Този страх я влечеше към мъжете. Искаше да бъде подчинявана. Когато реши, че трябва да го прави, не мислеше, че е така унизително. Така унизително като бедността. А всъщност – съобрази после, – не само бедността е унизителна.

     Удари я отзад силно, почти зверски, тя примря и очакваше побой, но после се успокои. Мъжът захърка. Ръката му постепенно се свлече от дупето ѝ. Разочарова се.

     Реши повече да не го прави. Никога. Всички мъже са отвратителни. Има ли всъщност различни?

     А този... беше ѝ донесъл орхидея. В малка саксия. И се беше напил като свиня. Е, може и тя да беше помогнала с малко. Но защо им трябва да пият? Защо? Нали искат секс? Не се връзва.

     Простак е, като всички останали. Обича жените, но знае, че не е достоен за тях. А може и да е обратното – мрази жените, но иска да покаже, че е в състояние да надмогне омразата си. И го прави с цветя. Това също е доста просташко.

Облече се бавно, не се чувстваше застрашена. Защо ли си взе тези дантелени гащички? Разчиташе, че някой ще ги оцени. Някой по-малко пиян и по-малко простак. После ѝ хрумна обратното: тя очакваше по-груб клиент от този, някой по-силен, неспособен да подарява цветя, но изкусен в секса. Такива мъже харесваше. Те знаят какво искат. Ясни са, напълно елементарни и приемливи.

     Телевизорът в хотелската стая разкриваше страшни сцени на някакъв стар уестърн, при това съвсем шумно. Намали звука – нека простакът спи по-спокойно. Нека изхърка своята представа за власт.

     Погледна го. Беше хубав. Но тя не харесваше простаците пияни. Упоени – само донякъде. Пък и този не беше мъж. А клиент. Взе от портфейла му само двайсет лева. Там имаше още петдесет. После размисли – взе и другите пари. Портфейлът му остави. За спомен: нека се гордее с тази празнота, ако му стига.

     И си тръгна.

     Мъжът изчака вратата на хостелската стая да хлопне и автоматичният показалец на бравата да се заключи. Стана бавно и изключи телевизора. Взе библията, сложена под нощната лампа и започна да чете. Не виждаше ясно буквите, те бяха много дребни, макар и изкусно написани, със странен шрифт, но схващаше съдържанието на изреченията. Спомни си как добре облечени вестоносци на някакъв господ разнасяха библии из домовете преди трийсетина години. Бяха спретнати момчета, вежливи и нежни. Момичета нямаше. Тогава за първи път възприе хомосексуалистите като реални хора. Преди мислеше, че такива няма. Измислени са от американските комикси. Така допускаше. За какво човек изобщо може да предпочете грозотията на мъж пред красотата на жена? Тя е цвете. Да, нещо друго трябва да е. Няма нищо по-красиво от жената, мамка му. И всяко изкушение, всеки грях си заслужава, за да имаш таки красота. Макар за миг.

     Стана и се олюля. Какво става? Пиян ли е? Не, дрего нещо го стяга в главата. За какво мислеше? А, да, за жените. Значи има спомен какво се случва в главата му. И какво за жените? Да, да. Прекрасни същества са те. Несъмнено. А мъжете са свине. Може и да са добросъвестни, понякога – мислещи, но са напълно грозни. Физически в тях има лош мирис и остатък от пепел. Това намираше и в себе си, затова така и не намери достойнство, за да се влюби. Смяташе се за недостоен за жена.

     Примижа. Какво беше това питие? Стана и погледна бутилката. Нищо и никакво уиски. От най-евтините. А главата му се замая съвсем. Всичко му беше мъгливо. Защо в този хотел винаги имаше библия върху нощното шкафче? Беше идвал и друг път с момичета тук. Понякога беше изхвърлял тази книга през прозореца, защото му се струваше лицемерна. Но на другия ден тя цъфваше отново. Като поредното момиче. Тая сама му се изръси. Стана случайно.

     – Здравейте – рече му в магазина. – Имате ли тичинки?

     Тичинки ли? Той не продаваше тичинки. Все едно да продаваш листенцата на цветята едно по едно. Разчленени.

     Отговори отрицателно.

     – Жалко. – Дамата беше доста натъкмена и видът ѝ не допускаше предположение, че ще търси тичинки. Отвън я чакаше мерцедес. Очевидно не страдаше от липса на тичинки, каквото и да значи това. Не бързаше да тръгва. Просто зяпаше наоколо, малко нервно.

     – А имате ли планове за следващите два часа? – Тя го погледна недвусмислено.

     Така станаха нещата. Той хареса нейния план, защото нямаше нищо против. А тя...

     Тя искаше секс. Продавачът ѝ се стори готин. И обичаше случайните срещи, случайните разговори, случайните неща в живота. Животът е една случайност – така мислеше. И вярваше в това. Обожаваше да бъде доминирана. Защото не го позволяваше извън леглото.

     Удари глътка от водката, която криеше под плота със сухите цветя отгоре и я последва. Тя му даде знак, че мерцедесът ще отиде там, където той пожелае.

     И ето – озоваха се в този хостел, с вечните библии по стаите, обикновен бардак с християнски атрибути, които да напомнят за нещо на пришълците.

     Този хостел беше за срещи с доброжелателни и евтини жени. Винаги се чудеше, че никое момиче не възразяваше, че я завежда тук. Нито едно. Спомни си, че дамата, която слезе от мерцедеса и заръча на шофьора да я чака, сякаш знаеше, че няма да се задържи там горе по-задълго от необходимото, му беше сложила нещо в уискито, което поръчаха от румсервиза. Не може от едно питие да се чувства толкова зле. Да се трупяса. Не, той умееше да пие. Това не беше от алкохола. Тая кучка трябва да го беше омагьосала някак. Той реши, че в питието му има нещо и вероятно щеше да ѝ го каже, ако в същия миг разбра, че не я желае. Беше хубава жена, с щръкнало дупе и приятен бюст. Бельото ѝ беше много интересно, впито и оскъдно. Затвори очи, за да си го спомни, но...

     Когато ги отвори отново и напипа книгата, буквите вече изглеждаха съвсем мъгляви. Остави библията и отпусна ръце в леглото. Унесе се. Захърка. След малко от устата му излезе пяна. Едва дишаше. Странно: спеше, но разбираше какво се случва с него. Сякаш се виждаше отстрани.

     Когато след време срещна жената с мерцедеса отново, тя вече беше изхарчила парите. И не спомена от срещата. Но той я помнеше добре. Защо ли минаваше покрай магазина му? За да се увери, че е жив? Или да навиди тичинките?

     Но това се случи след време. Срещаха се по-често, отколкото е нормално за хора, които не се познават.

     Той бе алкохолизиран продавач в магазин за цветя, а тя – депутат в парламента. И двамата не работеха по специалността си, но това няма значение в случая. Когато погледът на жената се плъзгаше по витрината на цветарския магазин, където ненужно спря веднъж, в нея избухваше споменът за тичинките в орхидеята, тази на масата в хостелската стая – странно, тя никога преди това не се беше вглеждала в тичинки, а и цветята също намираше за прехвалени атрибути на красотата. Но умееше да наранява тези, които не отвръщаха на чувствата ѝ или поне на очакванията; който продава цветя, трябва да е нараним – това е чудесна възможност да изпита себе си.

     Мъжът виждаше в тази жена красиво бельо; тя не значеше друго. Върна орхидеята в магазина и я остави на витрината да се вижда. Сам не разбра защо го направи. Тя и сега там си стои. Защо ли никой не я купува?

     И мъжът, и жената се чудеха, дивяха се на красотата ѝ отвън, пред магазина. Прегръщаха се и после пак се вглеждаха в цветето. Говореха си нещо. Орхидеята беше бяла. Когато най-сетне се решиха да я купят, влязоха, а продавачът им каза още на входа:

     – Това е цветето, което стои най-дълго на витрината! Не очаквах някой да го купи. Благодаря ви. Нека да ви е подарък! От магазина. Не искам пари.

     Двамата се погледнаха. Нещо си казаха мълчешком. После размислиха, сякаш това беше една мисъл с два ръкава помежду им.

     – Не, ще изберем друго цвете тогава. – Жената погледна странно, някак ужасено, почувства нещо неопределено. Цветето, после магазинера ѝ се сториха като нещо порочно, далечно, чуждо. Каза: – Нека си остане тук това цвете. В саксията си. За спомен на тези, които не са го купували, въпреки че е тъй красиво.

     Продавачът настръхна. Какво му е на цветето? Хвърли под око взор към мъжа. Той просто мълчеше и нямаше вид на човек, който обича цветя.

     Искаше да разкаже на купувачите тази интересна история с депутатката, защото знаеше със сигурност, че младата двойка ще разбере... или пък не? Това цвете не беше случайно. Трябваше да попадне в добри ръце. Точно това искаше за него, не за себе си вече.

     Младите клиенти през това време си избраха други цветя, платиха и си тръгнаха набързо.

     „Те търсят цвете за себе си – рече продавачът на орхидеята край витрината. – Иначе щяха да вземат тебе, нали, малка тичинке?“

     Помилва я.

     Потърси водката на същото място, под сухите цветя. И като не я намери, се почувства внезапно щастлив.