Малка болнична стая. Блед таван, тук-там олющено по стените. Прозорец, през който едвам се процеждаше слънцето. Мирис на дезинфектанти, смесен с тоя на лекарствата. Желязно легло… помнещо много болки, много трепет, въздишки, усмивки на облекчение, благодарност и нея – Бялата. Болките се сменяха, идваха и си отиваха. Всяка по своите пътища. Ако им беше ред, Бялата ги вземаше, ако ли не, си тръгваха тихичко, с надеждата, че няма да се върнат повече тук. Леглото почти не оставаше празно. Сега на него лежеше Той. Лицето му беше изпито, сивкаво, бледо. Очите хлътнали, полупритворени, цветът им мътен, сливаше се с огромните сньокафяви кръгове под тях. Дишаше тежко и ускорено. Сякаш за последно искаше да изпие всичкия въздух, който е в стаята. Бързаше, нямаше време. Чакаше нея –   Бялата. Ръцете му бяха в мораво сини петна. Животът му изтичаше. Изтичаше в капки. Кап-кап-кап…

     Някой тихичко отвори вратата и влезе на пръсти. Беше Бялата. Красива пущината! С бяла рокля, падаща изящно по тялото ú, разпилени водопадно бели коси, бяло лице, светли очи, почти прозрачни. Влезе и приседна на леглото му. Хвана ръката му нежно, като за сбогом след дълго обичане. Той потръпна. Само промълви:

     – Студена си.

     – Това е временно. После ще почувстваш топлината ми. Сега затвори очи, а аз ще ти разказвам приказка. Приказка от спомени – и Бялата започна да нашепва.

     Той затвори очи. Клепачите му уморено трепкаха. Не усещаше студа. Заслуша се и си спомни. Видя малко момченце, с къси панталонки, весело, с искрящи очички. Тичаше по поляните и отлично се справяше с белите. Кап-кап-кап… Момченцето беше малко по-голямо. Първи клас. Плачеше, че не може да завърти камшичето на двойката, толкова беше страшно. Един, два, три опита и успя. После успя да научи буквите. Успя да научи за далечните светове, за магията в творчеството на писателите. Дори рецитираше стихове. Научи се да рисува с пъстри боички. Научи се да пее. Научи се да обича. Научи се да разпознава злото, да прибира доброто в себе си. Кап-кап-кап… Влюби се. Момичето беше красиво с огромни черни очи и мека кестенява коса. За първи път ú подари цветя и в тях мъничка картичка с надпис – "Обичам те". После ú подари пръстен.

     После Менделсон. После хвърляха рози. Кап-кап-кап… Децата – двечки – момче и момиче. Обичаше ги с цялата си душа и се блъскаше денонощно, за да им осигури добро бъдеще. Нали така правят бащите. Кап-кап-кап… Кашляше, но не обръщаше внимание на кашлицата си, докато един ден не можа да си поеме въздух. Нямаше мърдане, трябваше лекар. Кап-кап-кап… Болница, в която вече слушаше приказка. Разказваше му я Бялата. Хубава приказка. В нея имаше смях и глъч, сълзи и въздишки. Само, че кратичка. Стори му се, че ще свърши много, много бързо. И капките бяха на привършване. Почти бяха изтекли петстотин милилитра от тях. Мислеше си, дали ще има още. Кап-кап-кап…

     – Погледни на стената, като че ли има дупка на нея. Голяма, черна, зееща - обърна се Той към Бялата.

     – Има, но така е само в началото. После става бяло. Нали знаеш, когато завъртиш пумпала на който са изрисувани цветовете на дъгата, те се сливат. Сливат се в бяло. Дъгата е красива, а който мине под нея е щастлив. Това са ти го разказвали – продължаваше да шепне Бялата.

     – Ти искаш да мина под дъгата? Ще мога ли? Винаги съм се чудел за какво е това поверие, за дъгата, в което се казва, че тези, които минели под нея, били щастливи. Цял живот към това щастие гледаме и му плащаме цената, а то къде било скрито – тихо и с облекчение промълви Той.

     После затвори очи. Една мъничка сълзичка се луташе под клепачите, а ресниците му здраво я стискаха, за да не се процеди. Душата му се сбогуваше със спомените. Всичката боязън, която го стягаше до преди малко, беше избледняла. Цветовете на дъгата се завъртаха.

     Кап-кап-кап… Капките приличаха на ехо, което се разбиваше на хиляди звуци, които летяха и бавно стихваха приглушени.

     – Хайде, не се страхувай – продължаваше шепота си Бялата – да минем под дъгата. Само ме хвани здраво за ръката и ще полетим. Вие, хората, цял живот искате да сте птици. Хайде…

     – Не си студена.

    Мъжът хвана ръката на Бялата, отначало със страх, после пръстите му сякаш започнаха да се впиват доверчиво в нея.

     Кап… последната. Една закъсняла надежда.

     Той лежеше и някакво спокойствие озаряваше бледото му лице. Очите бяха затворени, миглите нежно сключени. В капчицата загнездила се под ресниците, проблясваха цветовете на дъгата. По устните му почти недоловимо, в някакво тайнство се беше спряла усмивка. Сигурно заради последния му поривен полет. Този, в който прегърнат от Бялата, разперил широко криле, летеше под дъгата.

     В този момент Той толкова приличаше на птица.