Малка болнична стая. Блед таван, тук-там олющено по стените. Прозорец, през който едвам се процеждаше слънцето. Мирис на дезинфектанти, смесен с тоя на лекарствата. Желязно легло… помнещо много болки, много трепет, въздишки, усмивки на облекчение, благодарност и нея – Бялата. Болките се сменяха, идваха и си отиваха. Всяка по своите пътища. Ако им беше ред, Бялата ги вземаше, ако ли не, си тръгваха тихичко, с надеждата, че няма да се върнат повече тук. Леглото почти не оставаше празно. Сега на него лежеше Той. Лицето му беше изпито, сивкаво, бледо. Очите хлътнали, полупритворени, цветът им мътен, сливаше се с огромните сньокафяви кръгове под тях. Дишаше тежко и ускорено. Сякаш за последно искаше да изпие всичкия въздух, който е в стаята. Бързаше, нямаше време. Чакаше нея – Бялата. Ръцете му бяха в мораво сини петна. Животът му изтичаше. Изтичаше в капки. Кап-кап-кап…
Някой тихичко отвори вратата и влезе на пръсти. Беше Бялата. Красива пущината! С бяла рокля, падаща изящно по тялото ú, р ...