Бялата орхидея

Светлината на лятното утро се процеждаше през спуснатите щори. Сив гълъб бе кацнал на перваза на прозореца. Таня стана от леглото. Погледна своя верен приятел с любов.

В градинката пред блока играеха деца. Веселата им глъчка ехтеше из квартала. Брезата под прозореца й докосваше нейният свят- единствен свидетел на болката й.

Таня погледна с любов бялата орхидея, която стоеше на перваза на прозореца й. Цветовете й изпълваха въздуха с благоухание. Понякога й говореше. Разказваше й за времето, когато самата тя бе дете. Тогава тичаше безгрижно по поляната и гонеше пъстроцветни пеперуди. Гледаше ги как кацаха на цветята, упоени от сладкият им нектар.

Лятото обичаше, когато дядо й косеше тревата под къщата им. Тя лягаше на топлата земя и се взираше в облаците. Те й приличаха на големи замъци, в които живееха приказни принцеси. Вдъхваше с пълни гърди ароматът на прясно окосена трева. Това бе мирисът на дом, любов и щастие. До сега тя все още ясно усещаше този аромат. Запечатал се бе в съзнанието й. В най-тъжните моменти от живота й, тя затваряше очи и се връщаше отново там. Пак лежеше на тревата, вперила поглед в белите облаци.

Очите й се напълниха с малки бисерни сълзи. Тъгата я стисна за гърлото. Тя с мъка преглътна буцата от спомените. Седна до прозореца и започна да разказва на бялата орхидея:

- Знаеш ли, красива моя, че аз някога бях влюбена. Той имаше най-хубавите сини очи, които си виждала. Когато се усмихнеше, на бузите му се образуваха трапчинки. Взирах се в лицето му. Харесваше ми да слушам гласа му. Обичах погледа, който ме галеше с нежност. Тогава бях истински щастлива. После бавно любовта в очите угасна. Нежността се стопи като мартенски сняг под лъчите на слънцето. Той се промени. Стана груб. Вече не се усмихваше. Все по-рядко виждах радостта, изписана на лицето му. Един ден просто не се обади. Изчезна без обяснение. Радостта напусна сърцето ми. Дните станаха тъжни и безрадостни. Животът бе тягостен и самотен. Аз не се усмихнах повече. Не позволих и на никой да докосне нараненото ми сърце. Болка и ярост завладяха душата ми

В един от тези тъжни дни разбрах, че съм болна. Болницата стана моя втори дом, а самотата най-верният другар. Гледах през прозореца как живота навън тече с пълна сила. Аз останах някъде в страни. Стиснала здраво за ръка мъката си, се борех със зъби и нокти за живота си. В деня, в който разбрах, че съм излекувана купих теб. От този миг, ти се превърна в моето лекарство. Днес аз обещавам повече никога да не се предавам. Макар и сама, аз не съм самотна. Имам теб, красива моя.

Една сълза отново се търкулна по бузата на Таня. Гълъбът я гледаше. С очи й разказваше за свободата. За миг, тя се понесе високо над света. Слънцето докосваше крилете й, а вятърът й шепнеше истории за надежда.