БЪДИ КАКЪВТО СИ

      Никола искаше да накара Милена да му повярва. Но щеше ли да се овладее, дали нямаше да се издаде, че разиграва театър? “Светът е една голяма сцена. Всички сме актьори и играем, кой по-добре, кой по лошо – мислеше си  младият мъж. Животът е пиеса с разпределени роли – за едни са главните, за други второстепенните, за трети са масовките.” Бе слушал често тези думи от приятеля си от детските години, от актьора Кънчо Кръстев. Където и да отидеха, Кънчо винаги ставаше душата на компанията. Жизнен, елегантен, изпълнен с доброта и оптимизъм, печелеше сърцата на хората  около себе си завинаги. Дали си беше по природа такъв или играеше роли, Никола така и не разбра. Жените му се възхищаваха и връзките му  с тях бяха многобройни, като ролите, които играеше на сцената.

     Никола се бе запознал с Милена преди няколко дни. Не знаеше почти нищо за нея. Така искаше да спечели приятелството ù. Досега винаги бе губил бързо момичетата, които харесваше.

     Забързан за срещата, той поглеждаше често часовника си. Провираше се трудно в потока на пешеходците по шумната улица - работното време в учрежденията сега свършваше и затова бе толкова оживено. А за него днес бе почивен ден. Можеше да отдъхне, далече от горещите фурни в баничарницата на фирмата, в която работеше, можеше да подиша свежия въздух вън.

     Още щом разбра, че тя е учителка по литература, се притесни. Знаеше, че нейният свят е доста по-различен от неговия. Когато новата му позната го попита какво работи, Никола се смути. Беше му неудобно да каже, че прави банички. Знаеше, че няма унизителен труд, че по-важно е  не с какво се занимаваш, а правиш  ли го с душа и сърце, разбираш ли си от работата. “Все пак тя е учителка, представителка на интелигенцията, а аз съм баничар – помисли си той. – Някак си не ù подхождам. Ще я загубя, преди да съм я спечелил” – си каза. И изведнъж си спомни, че измежду всичките му познати най-голям успех с жените имаше Кънчо Кръстев. Затова, преодолявайки объркването си, рече:

     - Актьор съм – и сам изтръпна при мисълта от смелостта на лъжата си.

     - Охо! - възкликна учителката. – Имате интересна професия. Надявам се, че ще ми разкажете нещо за нея.

“Хайде да те видя сега, Николчо. Нали светът е сцена и всички сме актьори. Докажи, че си актьор поне с второстепенна роля, стига си играл само в масовките.”

     - Къде ходиш, бе човек? За къде си се наконтил така? – спря го един от приятелите, с които ходеше за риба. – Кога ще хвърлим въдиците пак?

Беше му обещал да му намери специална стръв за шаран. Заприказваха се, а времето течеше.

     - Друг път ще се разберем, сега трябва да вървя, каза и хукна, след като погледна часовника си.

    "Когато най-бързам, все ще се намери някой да ме забави” – ядосваше се младият мъж.

     Най-после изскочи на малкото площадче и видя отдалече учителката да го чака на уговореното място.

     - Извини ме, че се забавих – подаде ù ръка той.

     - Няма нищо. Хората на изкуството са разсеяни, простено.

      Някаква следа от ирония пробяга по лицето на учителката и за миг Никола се уплаши, че нещо го издава. Увереността го напусна.

     - Къде ще идем да се почерпим? – попита Милена.

     - В кафене “Авеню”.

     Беше запомнил от първата им среща, че обича да отсяда там и затова предложи това заведение.

     - Омръзнало ми е, посещавам го редовно с приятелката си. Нека да е другаде.

Никола помисли: “Дали не съм се издал и тя да се срамува да се появи пред познатите си с мен?” Обзе го отново нерешителност. “Защо ли ми трябваше на баир лозе? Тази жена не е за мен.”

   - Заведи ме в клуба на дейците на културата. Чувала съм, че там е много приятно.

     “ Като съм се хванал на хорото, ще трябва да го доиграя до край” – каза си той.

     - Добре, да вървим.

     На път се отбиха в театъра, за да се срещнат с Кънчо, с когото се бяха разбрали да се видят по това време. Актьорът внимателно се вгледа в учителката и острият му поглед веднага прецени, че насреща му стои една интелигентна, изискана дама. Затова прошушна в ухото на приятеля си:

     - Пази я. Внимавай да не ти я отнема.

     Работникът се закани с пръст и рече:

     - Измисли нещо за пред режисьора, обясни му, че ми се е явила спешна работа и няма да дойда затова на репетиция.

     - Не се безпокой. Желая ви приятна вечер.

     Като излязоха от театъра, Милена каза:

     - Миналия сезон той игра превъзходно в “Езоп”. Чудесен актьор е – светна в зениците ù възхищение.

     -Червейчето на ревността загложди сърцето на влюбения мъж. “Пак се започва” – помисли си, а на нея отвърна:

      - В присъствието на актьор не се говори за способностите на друг актьор – спомни си съвсем на място някога някъде чутите от Кънчо думи. – Особено ако този актьор ти е кавалер.

      - Извинявай, бях нетактична.

     В клуба на дейците на културата имаше много хора. Седнаха и направиха поръчка.

     - Запознай ме с някой от приятелите ти тук – пожела тя.

   Младият мъж разхлаби възела на вратовръзката си и неспокойно се огледа. “Хвана ме на тясно. Какво да правя, като никого не познавам тук?” Но изведнъж съзря в ъгъла на заведението самотен брадат мъж, в когото позна приятел на Кънчо, от средата на художниците. Надежда просветли лицето му.

     - Ела, ще те запозная с художника Райков.

    - Това той ли е? Я виж ти! Изложбата му в галерия “Спектър” е много хубава. Ще се радвам да се  запозная с него.

     Художникът ги посрещна с вдигната пълна чаша.

   - Ще ме извините, - каза живописецът – малко съм пийнал. Имам добър повод, дявол да го вземе, днес купиха три картини от изложбата ми. Ще ви почерпя по този случай. Какво ще пиете?

    Поръчаха и Милена поведе оживен разговор с художника за живописта. Майсторът на четката бе прехвърлил наистина мярката в пиенето и отричаше поголовно всички, като се започне от известните му колеги от града и се стигне до Ван Гог, Сезан и Пикасо. Разбраха, че с него сега не  може да се води сериозен разговор и учителката се отказа. Взеха си довиждане и излязоха.

Лекият ветрец вън продуха вмирисаните им на цигари дрехи. Никола крачеше до дамата си си доволен – справяше се добре с играта. Друг бе въпросът докога ще може да се прикрива и какво ще стане после, когато истината изплува.

     Срещнаха една колежка на Милена, която ги спря и ги заговори. Никола ù бе представен като млад и надежден актьор.

     - Какво репетирате? – попита го приятелката на учителката.

     По този въпрос работникът беше подготвен от Кънчо, затова отговори без смущение:

     - Ще играем "Нора" от Ибсен.

     - Коя роля ще изпълнявате? Главната?

     - О, не. Второстепенна.

     - Коя все пак? Аз познавам пиесата.

     Бузите на Никола пламнаха. "Ето го провалът. Край."

     - Ще играе адвокатът Крогстад - помогна му Милена.

     - Охо, това съвсем не е второстепенна роля. Непременно ще дойда да ви гледам.

     Разделиха се и мнимият актьор въздъхна облекчено. Но сега дамата до него постави убийствения въпрос:

     - Всъщност, ти, коя роля ще играеш?

     Вече се бе съвзел и отговори смело:

     - Тайна. Като дойдеш да ни гледаш, ще видиш. Искам да те изненадам.

     - Мога да си те представя само в ролята на Крогстад. Не те виждам убедителен нито в Хелмер, нито в доктор Ранк.

     Той замълча. Над града се свечеряваше. Уличните лампи заблестяха в падащия здрач и подгониха дългите им полюшващи се сенки в тясната уличка. Наближаваха къщата, в която живееше Милена. Никола крачеше доволен, бе изживял деня като артист.

     Спряха под старата липа пред портата. Подадоха си ръце, преди да се разделят.

     - Кога ще се видим пак? - попита плахо.

     - Може би на премиерата.

     - Не може ли по-скоро?

     - Не искам да те огорчавам, но не знам дали ще се видим пак. Хората на изкуството сте вечно с ангажименти - роли, костюми, репетиции, премиери, представления, творчески срещи. Бих искала да се сближа с по-обикновен човек. Например, който да прави меки вкусни топли банички. Би могъл да ми ги поднася в леглото за закуска, когато се оженим.

      Никола трепна при тези думи. Беше загубил и сега, въпреки че измени на себе си и изигра една трудна роля на сцената на живота. А толкова се надяваше, че е успял.

     - Понякога закусвам във вашата закусвалня - срази го Милена. - Правиш фантастични банички. Никъде в града няма такива. Не бива да се срамуваш от работата си и да се представяш за артист. Все пак, трябва да ти благодаря за хубавата вечер - беше интересен и забавен. Прости ми, че не ти казах веднага, че знам какво работиш.

     - Знаела си, че съм баничар!?

     - Да. Виждала съм те като носиш тавите с топли банички и съм ти завиждала, че не си принуден да делиш хората на добри и лоши, да пишеш отсъствия и двойки, да се разправяш с майки и бащи, с баби и дядовци. Хубаво е да можеш мълчаливо да нахраниш гладните хора в града. Бъди такъв, какъвто си. А сега, лека нощ и до утре по същото време, на същото място.

     Вратата изскърца и погълна крехката нежна фигура на учителката, преди той да може да каже нещо. Мнимият актьор постоя, застинал от изненада и като се съвзе, си тръгна с разтуптяно от радост сърце. Забързан към квартирата си, повтаряше: "Колко е хубаво да си баничар, да те харесва една учителка по литература и да можеш утре рано сутринта да нахраниш гладните в този град. Колко е хубаво!"