Цената на успеха
Беше толкова мъничка.
Дребното й съсухрено телце изглеждаше леко, като перце, което всеки момент вятърът ще отнесе някъде, а бялата нощница, която й бяха намерили сестрите, й придаваше още по-измъчен, направо призрачен вид.
Най-забележителното нещо в нея обаче, бяха очите й. Тъмни и пронизващи, изцяло контрастиращи с всичко останало, те издаваха, че това малко същество носи невероятна сила вътре в себе си.
- Как си, мъниче? - погалих я по косата, а тя се усмихна и без да каже нищо, се надигна и сгуши в мен. Топлината се разля по тялото ми и аз панически усетих, че черупката ми започва да се пропуква. За толкова години в практиката, просто не можех да си го позволя. Истината при нас, докторите, е, че нашето призвание е и нашето проклятие. Отнемаше от чисто човешката ни страна точно толкова, колкото ни даваше в професионален.
За хората, които имаха нужда от нас, ние бяхме анонимни. Доктор, доцент, професор... забравяха името ни за минути и не ги виняхме. Те не търсеха нея, искаха опита, съвета, спокойствието на по-силния и по-знаещия, който да ги преведе през пътя и се молеха да намери точния изход, през който толкова пъти бяхме минавали. Идваха и си отиваха, а когато всичко бе наред, се връщаха с някоя бутилка и кутия бонбони - "Благодаря ви, докторе. Вие направихте невъзможното".
Ако погледна статистиката, тя наистина ще каже, че съм един от най-добрите хирурзи в България. Че трябва да съм горд колко много хора спечелиха битката, защото съм бил там, на точното място, в точното време. Имах хиляди операции зад гърба си, възприемах се като "боеца, който се надбягва със смъртта" и нерядко е пръв на финиша. Никога не съм броял колко хора съм спасил, но помнех лицето на всеки един, който не успях. Помнех всяка безсънна нощ и вината в себе си, че този път онази с косата е била по-бърза от мен.
Но знаех и как оцелявам след всичко това. Каква цена платих, за да съм най-добрият. Онзи миг преди толкова години, в който претръпнах, ме превърна в това, което съм днес. Единственият начин да оцелея.
- Защо си тъжен? Аз вече съм добре - промълви тя и протегна ръка към бузата ми. Дори не бях усетил скапаната издайническа сълза, която се бе стекла по него. Погледнах към огледалото и се загледах в обруленото ми от всичко преживяно през годините лице, докато това малко същество се притискаше до мен и разбиваше на хиляди парченца стоманения щит, който ме пазеше толкова дълго.
На 41 години косата ми бе бяла като сняг, а лицето ми наистина плачеше. След повече от 15 години без каквато и да е емоция, плачеше заради горчивата ирония, че всички тези хора, които днес дишаха заради мен, го правеха, защото не бях успял да спася единствения, който наистина имаше значение. Дъщеря ми...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Mitko Popov Всички права запазени
