Червени рози за кмета

Слънцето вече се снишаваше и вечерният пурпур обагри небето.

            Салваторе Самбатаро бе седнал на дървена пейка, разядена от влажна плесен и се взираше в постройката на фабриката си за мебели.

                Пред него бе целият му живот. Още като съвсем малко момче Салваторе бе започнал да работи заедно с баща си. После, когато той неочаквано си замина от този свят, младежът пое управлението на фабриката. Трудеше се неуморно ден и нощ и бе успял да разшири сградата почти тройно. Вече нямаше тайни за него в занаята, можеше да стори чудеса от всяко здраво парче дърво.

                Беше му провървяло и Салваторе от дълги години не знаеше лишения. Семейството му живееше в разкош и всичко изглеждаше идеално.

                Мъжът поглади посребрялата си брада. Колкото повече животът му отиваше към своя залез, толкова повече Салваторе осъзнаваше, че му се иска да свърши още много неща. Имаше още мечти и се надяваше Господ да му даде достатъчно време да ги осъществи. Но едно от тези желания бе по-силно от всички.

                Искаше да стане кмет.

            Но как щеше да се пребори с Лука Албертини? Лука беше млад и красив бижутер, а по богатство можеше да се мери със самия Салваторе. Някои от най-изящните произведения на ювелирното изкуство в страната бяха изваяни от талантливите му пръсти.

                Лука бе учтив и възпитан, усмихнат, винаги бе готов да помогне и всички го обичаха. Не, това нямаше да попречи на Салваторе да следва целта си. Щеше да намери начин да спечели благоразположението на съгражданите си и кметския пост.

                Мъжът плъзна погледа си по хоризонта и се спря в далечината на сиропиталището на сестра Еванджелина. Някогашният манастир се издигаше над обширни лозови насаждения. Каменният гигант някога се славел с великолепието си и уникалните фрески, но сега част от стените бяха порутени. Отдавна бе заглъхнала и песента на камбанарията с ажурни решетки.

                Салваторе реши, че още на следващата сутрин трябва да го посети. Знаеше, че нищо не възвисява дадена личност в очите на останалите повече от грижата за нещастните и онеправданите. Щеше да измисли нещо за клетите сираци.

...

                Дъбовата врата бе увиснала на ръждясали панти. Тя се отвори бавно и зад нея се показа женски силует, облечен в черни дрехи.

                Сестра Еванджелина бе приветлива, слаба жена с мелодичен глас. Изпълнена с благодарност, тя поведе госта си по вито стълбище към стаите на децата. През перилата се провираха дантели от паяжини.

                На горния етаж беше чисто и подредено и на Салваторе му се стори, че се намира на друго място. Децата стояха кротко и поздравиха госта учтиво.

                - Ще направя по един хубав гардероб за всяка стая. Знаете какъв майстор съм! Малчуганите заслужават всички удобства! - гордо заяви Салваторе.

                - Наистина сме много благодарни, всичките ни мебели са доста стари и малки - тихо отвърна сестра Еванджелина, - а в някои стаи има по пет деца.

                - Не се тревожете повече! Аз ще се погрижа...

                - Толкова добри хора има наоколо! Не сме свикнали с такава щедрост...

                - И други подаръци сте получили... - почти небрежно вметна Салваторе.

                - Да, господин Лука Албертини ни подари тези прекрасни сребърни полилеи.

                Мъжът вдигна очи към тавана и усети, че му се завива свят.

                Вечерта Салваторе спа неспокойно. Присъниха му се гардероби, чиито врати се отваряха и затваряха с трясък като крила на хищна птица. Те все повече се приближаваха, а когато бяха съвсем пред очите му, на тях се четеше резбован надпис "Лука Албертини".

                Събуди се, плувнал в пот и с изненада установи, че жена му стои до него с чаша вода и го гледа тревожно. Някогашната красавица Мария, с годините се бе превърнала в невзрачна старица и Салваторе често забравяше за съществуването ѝ.

                Погълна жадно подадената му чаша и леко се успокои.

....

                По пладне слънцето напичаше и Салваторе крачеше по каменния площад, отвъд който се извисяваше великолепната фасада на гарата. Бързаше към пощата, стиснал в ръка писмо до свой стар познат от Сан Винченцо.

                Беше го осенила една идея - щом Лука подаряваше сребърни полилеи, неговите гардероби щяха да имат златни дръжки. Без много да му мисли бе написал писмо до свой приятел златар, отправяйки му щедро предложение. Притесняваше го единствено дали времето щеше да е достатъчно, оставаха само няколко дни до кметската надпревара.

                Мина покрай кафенето на Джовани, където на външните маси се бяха събрали десетина мъже. Кимна им за поздрав, но те обърнаха главите си на другата страна. Стана му някак неприятно, но продължи по пътя си.

- Чухте ли, че някой заплашвал Лука Албертини? - каза тихо един от мъжете. - Обзалагам се, че ей този господин стои зад това.

- Да - добави друг, - аз също разбрах, че получавал странни писма и съм сигурен, че старият Самбатаро е готов на всичко, за да стане кмет. Ей го на, пак отива към пощата.

- Няма да се учудя, ако даже и изпълни заканите си. Трябва категорично да изберем за кмет Лука, само дано не се изплаши и да се оттегли.

Салваторе влезе в пощата в приповдигнато настроение и енергично поздрави г-жа Манди на гишето, но в замяна получи вял отговор. Тя го обслужи мълчаливо и когато той ѝ пожела лек ден, жената неохотно заговори:

- Много кореспонденция водите напоследък, сеньор Самбатаро! И прислужницата Ви идва всеки ден да носи писма…

- Така е, но кметските избори наближават и имам да свърша много неща.

Той още веднъж пожела приятен ден, но жената само присви устни.

Когато Салваторе се прибра вкъщи, съпругата му Мария веднага забеляза притеснението му.

- Какво има? Защо си увесил нос?

- Струва ми се, че няма как да спечеля кметския пост. Очаквах хората да ме поздравяват, когато ме срещнат, а те открито ме отбягват.

- Учудвам се, че си очаквал нещо различно… - вметна Мария.

- Какво имаш предвид?

- В градчето се говори, че Лука Албертини получава заплашителни писма. Имаш ли да ми споделиш нещо? – каза жената и кръстоса ръце.

- За бога, Мария, нима мислиш, че аз го заплашвам???

- Познавам те добре, Салваторе, знам, че си готов на всичко, за да постигнеш целите си.

- Мария! – изкрещя сеньор Самбатаро.

- А кой друг би имал интерес от това? – повдигна вежди съпругата.

- Нямам представа, може да се е забъркал в нещо, не знам!

- И защо Джина всеки ден ходи до пощата, вместо да си гледа работата тук?

- Ами попитай я, може пък да праща любовни писма!

- Любовни писма? Джина? – през смях каза Мария и се запъти да открие прислужницата си.

…..

       Оставаше един ден до изборите, а Салваторе се чувстваше в безизходица. Усещаше, че постът му се изплъзваше и трябваше да действа бързо. Гардеробите със златни дръжки вече бяха поставени в сиропиталището на сестра Еванджелина, но това не помогна особено.

- Иди и намери Лука! – подшушна му Мария. – Накарай го да покаже писмата и докажи, че не си ги писал ти!

- Не знам….

- Страхуваш ли се, Салваторе?

- Не, разбира се, наистина не съм пращал никакви писма!

- Тогава?

- Ами ако ги е писала Джина?

- Глупости! Нали твърдеше, че тя е пращала любовни писма!

- Не знам… Е, добре…

     Салваторе облече новото си палто, сложи най-хубавата си шапка и се отправи към площадчето, където се надяваше да намери Лука Албертини? По пътя репетираше наум речта, която смяташе да изнесе пред съгражданите си.

- Не, не, така е твърде официално… По-добре да използвам друга дума… - мърмореше си Салваторе, когато се озова пред кафенето на Джовани.

И точно там, в центъра на тълпата стоеше Лука, който разпалено обясняваше за новото читалище, което щеше да построи.

Когато забелязаха приближаващия Салваторе, всички се умълчаха.

- Лука! – промълви Салваторе и спря. Изведнъж забрави речта, която бе подготвил. Започна да се озърта наоколо с надеждата някой друг да подхване разговор, но това не се случи. Не му оставаше нищо друго, освен да бъде директен. - Покажи заплашителните писма, които си получил!

- Моля? – с недоумение отвърна Лука. – Какви писма? Не съм получавал никакви писма?

В миг тишината бе нарушена от неодобрителни възклицания. Лука се опитваше да каже нещо, но никой не го чуваше.

- Голям мръсник излезе този Лука! Как се опита да ни измами и да го изберем! – каза един от мъжете.

- Голяма грешка щяхме да направим! – добави друг.

....

                Новият кмет Салваторе Самбатаро бе заобиколен от ликуващи съграждани. Победата бе още по-сладка след безнадеждната ситуация преди няколко дни и той радостно се ръкуваше с всички.

                Мария Самбатаро стоеше отстрани и вяло се усмихваше, стиснала огромен букет с червени рози в ръцете си. Мислеше си колко лесно бе да пуснеш слух в градче като тяхното. Бе подшушнала тук-там, че някой заплашва Лука Албертини и нарочно изпращаше прислужницата си Джина до пощата с всевъзможни заръки. Мария ясно си бе давала сметка както за краткосрочните последствия, така и за крайния резултат, когато стане ясно, че всъщност заплахи няма. Наистина първите няколко дни бяха неприятни, но целта ѝ бе постигната и съпругът ѝ бе кмет.

                Или поне той така си мислеше… Мария отново се усмихна и стисна още по-здраво розите.