Червеното столче

Слънцето се разля като разтопено злато по върховете на близката планина, която сякаш засия като момиче след първа целувка. В подножието ѝ селото се будеше бавно – петлите отдавна бяха пропели, а в някои от дворовете се виждаха чевръсти стопанки, които бяха подхванали къщната работа.

Петър беше тръгнал по-рано от града, за да избегне горещата целувка на лятото, но вече усещаше влагата, която лепнеше по врата му. Той беше от онези хора, които живеят с подреден график, чисто бюро и желязна воля. Не държеше на сантименталности, не пазеше картички от Коледа, а снимките от детството му лежаха забравени в някакъв стар шкаф,който отдавна не отваряше.

Селската къща, завещана от дядо му, беше последната нишка с миналото. Празна, излишна, натежала със своето настояване да остане. Плащаше ѝ данъци, без да я посещава и най-накрая се реши да я продаде. Ще я махне от плещите си като протъркано палто, което вече не му става.

Паркира колата на пътя и продължи пеша по лекия склон обрасъл с трева и храсти. Силното слънце го обгърна в топла прегръдка, а вятърът приятелски разроши косата му за здрасти. Спря пред старата порта и въздъхна. Все едно му трябваше разрешение да влезе в миналото.

Някога тук миришеше на печени чушки и мокра пръст, чуваше се кудкудякането на кокошките, песента на петлите и веселите викове на съседските деца. 

А сега имаше само тишина. Тежка, плътна, като одеяло, забравено върху стол в празна стая.

Когато отключи стария катинар, вратата изскърца на пантите си като стар човек, който се надига от стола. Петър усети как нещо в него се пречупи. Този особен мирис на дървени греди, варосани стени, лято и отминал живот го удари право в гърдите. 

Тишината беше гъста и топла като детска възглавница, в която си заравял нагорещеното си от летното слънце лице.

Дори мухите тук бръмчаха по различен начин. Бавно, лениво, все едно самото време се точеше като пчелен мед в жегата. 

И сега сякаш времето се завихри и вече Петър беше Петьо и баба му, бършейки ръце в престилката щеше всеки момент да извика от кухнята:

– Петьо, мекиците са готови!

И ще дойде дядо му от двора със сламената шапка и изтъняла от прането риза, с шепи пълни със зелени сливи и очи, в които се събираше небето.

Седна на прашния сандък до прозореца. Във въздуха проблясваха прашинки, носени от вятъра — също като спомените му.

Беше на десет, когато дойде сам с влака за пръв път. Сърцето му тогава блъскаше в гърдите като юноша, тръгнал на първа среща. Толкова голям се чувстваше, че щом отиде на село, веднага помоли дядо си:

– Остави ме сам да направя нещо – беше му казал . – Искам да си направя столче. Само за мен.

И дядо му го остави. Подсказваше му тихо, докато ръцете му режеха дървото накриво, пироните се огъваха, а дъската протестираше. Столчето стана. Малко криво, наистина, но Петьо беше толкова горд със себе си, че изобщо не забеляза. Беше създал нещо сам, със собствените си две ръце. Петьо вече беше наистина голям.

Така и не разбра, че когато си легна, дядо му тихомълком се измъкна от къщи и преработи столчето. Смени по-късото краче, сложи други пирони, нагласи сглобката правилно. 

На сутринта, когато се събуди, столчето беше същото — и не съвсем. Беше… здраво. Не се клатеше като вчера. А дядо му просто мълчаливо му подаде четката с червената боя.

– Хайде, майсторе! Трябва да го довършиш.

Малкият Петьо тогава не разбра, но почувства. Усещането, че може, че има сили. Че някой стои зад гърба му, дори и в мълчание.

Петър се надигна и тръгна към работилницата, с пръсти, които леко трепереха. Сякаш знаеше. Някога това място му изглеждаше толкова голямо, а сега трябваше да се приведе, за да влезе. Отмести паяжините, които се спускаха от тавана като балдахин и в сумрака го видя. 

Там беше то.

Малкото червено столче. Покрито с прах, с паяжини по краката, като стар войник, прибрал се от фронта, но все още на пост.

Петър приклекна. Прекара ръка по праха. Чу как дъските изскърцаха под тежестта му, сякаш самата къща въздъхна. И седна.

Разплака се. Не от тъга. От среща. С момчето, което беше. С мъжа, който бе станал. С дядото, който вече не беше тук, но все още стоеше зад гърба му.

Навън вятърът отново задуха и затанцува с пердето на старата стая. Въздухът миришеше на живот. На ябълки, на лято, на прошка.

И в този момент Петър разбра.

Не, няма да продаде тази къща.

Ще я пребоядиса, ще смени счупените керемиди на покрива, ще оправи стените. И някога ще доведе внуците си тук. Ще им покаже червеното столче и ще ги остави сами да коват, да рисуват, да се провалят. Но винаги ще бъде зад гърба им – тихо и невидимо, като дядо. 

Защото, когато знаеш, че имаш корени, крилата сами се разперват.