Когато правим нещо за някого, това е наш избор и не бива да очакваме нищо в замяна. Още по-малко би трябвало да напомняме на човека какво сме направили за него. Това само би обезсмислило нашето дело в очите на получателя. Никой не обича да се чувства длъжник. Особено за дарове.....

Имаше и такива моменти, не много, но ги имаше, когато баща й правеше жестове, които можеха да се объркат за грижа. За внимание. А може би и обич. Такъв бе моментът когато избираха бижуто за абитурентската й вечер.

Издокаран в безупречен куршумено - сив костюм, мъжът с воднистите сини очи заведе дъщеря си в Корекома на хотел „Шератон“ в столицата. През 1986 година пазаруването в Кореком си беше престижно и не бе достъпно за всеки, а само за хора, които притежаваха чуждестранна валута – предимно долари или запандо - германски марки. Тъй като току - що се бе върнал окончателно в България от четири годишен гурбет в Либия, мъжът с прилежно подстриган рус мустак бе един от привилегированите имащи.

Вносните стоки в лъскавия хотелски магазин блазнеха и дърпаха окото. Дънки. Красиви, модерни рокли, панталони в ярки цветове, ризи и тениски с оригинална кройка, обувки, чието качество си личеше и по етикетите. Да не говорим за шоколадите, вафличките, бонбоните, дъвките, цигарите – всички в едни такива пъстри опаковки, лъскави, предисвикващи слюноотделяне. Момичето чинно застана до костюмирания мъж, който поръчваше на продавачката уиски, водка, коняк и картони „Ротманс“ в промишлени количества. „Дъщеря ми се дипломира“, ухили се той на едрата жена зад щанда, която подреждаше скъпите питиета в големи, също вносни торби. Явно мъжът бе в отлично настроение. Момичето се възползва и срамежливо поиска шоколад „Тоблерон“. Беше й купен без коментар. След което, мъжът попита къде е щанда за бижутата и очите на продавачката светнаха леко завистливо. Тя също имаше дъщеря, която се дипломираше тази година и която щеше да носи старото сватбено колие на майка й от преди 25 години. Жената от щанда в хотелския Кореком дори не можеше да мечтае за бижу от магазина в който работеше.

Адриана пристъпи неуверено след баща си в осветена зала с витрини, под които светлината се пречупваше в причудливи форми от диаманти с различна форма и големина. Мъжът се спря на един семпъл комплект от платинено колие и малки диамантени обеци. В предната си част колието се удебеляваше под формата на две леко разминаващи се лунни сърпа, като точно в пресечната точка се мъдреше един красив сапфир, галещ с мекия си, тъмно син дълбинен поглед. Под него, наредени един до друг, пет диаманта образуваха сякаш лодка, в която царственият сапфир се готвеше да отплува. Нежното бижу бе прекрасно допълнение на елегантната сиво-синя рокля с гол гръб, ушита от естествена коприна, специално за случая. Обеците представляваха миниатюрни обковни чашки, в които диамантите бяха като заловени от небесния свод звезди. Адриана никога, и в най-смелите си мечти не бе предполагала, че някога ще притежава нещо толкова красиво. И толкова скъпо. И най-вече, толкова стойностно. Нещо, което не бе поискала. Беше й предложено и тя го прие. Дар. От баща й.

Абитурентската вечер дойде и отмина. Баща й не беше нито на изпращането, нито на посрещането след това. Той бе ангажиран мъж. Но бе осигурил нова новеничка „Лада“, с която чичо й Стефчо я закара до Пантеона в Бургас – там, където се събираха празнуващите със семействата си. Около нея нямаше близки и роднини. Нямаше развълнувани приятели. От съкурсниците си всъщност познаваше не повече от двама-трима човека. Но никой не разбра колко уплашена беше. Стоеше сама, с гордо вдигната брадичка, лек, перфекно изпълнен грим от кака й Кета от втория етаж; облечена в сиво-синята си рокля с дълбоко изрязан гръб, завършващ с черна копринена роза, която сякаш разцъфваше сама в края на изящната й гръбна извивка. Дръпнати назад рамене. Поглед реещ се над главите на шумящата тълпа развълнувани единадесетокласници. Изглеждаше недосегаема. Чувстваше се като ранена, гонена кушута. Но на шията й, и на двете й уши блестяха звездите на бащината обич.

Няколко седмици по-късно баща й се прибра пиян и както винаги вдигна невероятен скандал. Отново малкият апартамент в комплекс „Зорница“ бе изпълнен с крясъци, ругатни, обиди, хвърлени предмети и разбира се, както винаги се стигна до кулминационната физическа саморазправа. Адриана се възпротиви. Изправи се срещу баща си и изрази мнение. Мъжът присви студените си сини очи и за един много дълъг миг се опита да разкъса дъщеря си само с поглед. След което я блъсна към вратата на спалнята и крещейки и заповяда да му даде всичките си дрехи, тъй като той ги е купувал. Адриана започна да вади дрехите си от гардероба, но мъжът отново я блъсна и започна да хвърля поли, панталони, ризи, рокли по пода и да ги тъпче с лъснатите си до блясък обувки. Докато вилнееше из гардероба на младото момиче, което следеше движенията му с няма тъга, мъжът видя малката кадифена кутийка с абитурентското бижу – грижливо скътана между бельото и чорапите на девойката. Грабна я, отвори я, за да се убеди, че колието и обеците са там, и я прибра в джоба на безупречно изгладените си панталони. „Това АЗ съм го купувал. Ти не го заслужаваш!“, изкрещя мъжът в лицето на дъщеря си, която тихо бе проронила: „Това ми е подарък от тебе“.

След няколко дни, мъжът й върна кутийката с колието и диамантените обечки. После, след известно време, при поредното спречкване, пак си ги взе. И така всеки път, когато решеше да покаже надмощието си. Не пропускаше момент, в който да й напомни, че той я е отгледал. Че той е плащал за облеклото и храната й. За покрива над главата й. Че той я бил научил да говори. Да мисли. Че трябва да му е благодарна за всичко, което е направил за нея.  Така, лека полека, красивото диамантено колие и обеците-звезди, загубиха своята стойност за Адриана. Те вече не бяха „дар“.

Затова, дори не трепна, когато ги продаде на половин цена, за да може да си купи самолетен билет за Германия.

Години по-късно, също без никаква емоция прие факта, че мъжът със стъклените очи бе починал. Не изпита болка. Не изпита липса. Само една празнота. И студ.