Беше декември, някъде към един часа след полунощ. Къщите спяха килнати настрани, притиснати от натрупания сняг. От комините се издигаше топлия дъх на изгорелите вече дърва. Снегът беше обгърнал селото с тишина. Тази тишина се стори твърде чувствителна именно на арабина, който тъкмо затваряше вратата на къщата си.

  Той затаи дъх и се огледа. Всичко наоколо тънеше в тежината на белия разкош. Потърка длани, после духна в тях. Ободри се изведнъж. Запали цигара и вдиша никотина, заедно със студения въздух. Добре, че не си сложи шапка. Не беше студено. Съвсем не. Нито валеше толкова силно, както преди час. Сега под светлината на уличната лампа се въртяха само рояк снежинки. Те изглеждаха така безсилни в своя летеж, че на арабина никак не му хрумна, че тяхното безсилие ще оставя стъпките му до къщата на Надя – непокрити.

   Отиваше да отмъкне навън своето момиче и нямаше подобни мисли. Бяха се разбрали, ако някой от семейството ѝ остане до по-късно с нея в къщичката, да простира една бяла хавлия на тела за предупреждение. Нямаше я бялата хавлия тази вечер. Само не можеше да разбере, защо все така остава с убеждението, че тя не го приема по начина, по който на него му се иска. Вече не знаеше как да реагира, когато ставаше войнствена, а от последния път в него се настани усещането, че тя си играе с търпението му. 

         –  Ти не ме уважаваш! – беше ѝ казал той, само за да не я обвини в по-лошото, че не го обича.

– Уважението трябва да се заслужи! – отвръщаше му Надя.

В същото време Насим се питаше как неговата майка също от България беше мила, добра и всеотдайна съпруга, която никога за нищо не се беше оплакала. Изглеждаше доволна да има хляб и добра дума на масата, макар че баща му никога от нищо не ги беше лишавал. Нито него – като негов син, нито нея, като негова съпруга. Майчиният мек характер, намираше винаги златната среда. Но неговото момиче идваше от друго време, беше още малка и настроенията ѝ се меняха в две крайности. Оказваше се, че той трябва да има невиждан баланс, за да я научи как да живее според закона на нейното собствено сърце и най накрая тя да му се отдаде напълно. 

  Сети се за нейните очи. Как плисваха отблясъци на лицето ѝ когато го видеше. Как се изчервяваше, когато той я ласкаеше. Или как ставаше кротка и покорна, щом я нацелуваше.

Насим хвърли изгорялата цигара и хлътна до колене в градината. Пребори снега, представяйки си лицето ѝ. Черната му фигура се преметна през тухлите, а когато почука на прозореца се почувства така, сякаш от собственото му сърце Надя ще изскочи всеки момент.

Вратата се отвори. Яви се пред него в червена пижама и рана на челото. Сякаш цялото червено от пижамата беше плъзнало около нейната рана, а сините очи под раната искряха тъжно.

– Влез, ако искаш – прошепна тя.

– Какво ти има на челото?

– Нищо ми няма.

– Как така нищо? Дай да видя. 

Надя се дръпна. Беше се опитал да я докосне по лицето. Тя предположи, че сега ще започне и да я съжалява. Само това ѝ липсваше. И като вдигна очи, видя, че даже не се старае да го прикрие. 

– Боли ли те?

– Ще ми мине, спокойно. Хайде, влез, не стой така на вратата. 

– Не искам да влизам. Дойдох да те отвлека на разходка.

– На разходка ли? Сега? – огледа се момичето. 

– Сега. Само си сложи едно яке, че е студено.

– По този начин? – ококори се Найдена, поглеждайки колко глупаво изглеждат всички тези мечета, нарисувани по текстила. – По пижама?

– Ще ти изям пижамата, ей сега – изръмжа в тъмното и я притегли към себе си, за да я целуне. 

 – Хайде, че нямаме време.

– Поне да си обуя нещо на краката...

   Надя се разтърси из гардероба. Нахлузи едни зелени гумени ботуши на сестра си, после шапка, метна си яке на гърба и го последва. Точно както първия път беше тръгнала след него. Сякаш нищо не се беше случило между тях в тези два отрязъка. Между двата отрязъка беше бяло като нощния сняг, валял между отминалия и идващия ден. Прескачаше оградата също както беше виждала сестра си да прескача външната порта като същинска антилопа! После свещенодействието с преплитането на пръстите му в нейните. Обгръщащата я топлина. Гласът му. Неговият смях – ненатрапчив, чист, свенлив. Заразяваше я и я теглеше в друго измерение. 

 Не си спомняше сега за изтощението след споровете. Нито за мълчанието нахлуващо понякога със смразяващи отговори. Той беше тук и тя бе щастлива. После щеше да тъкми лъжите за сестра си; после щеше да мисли с какво да лекува раните; после да примира залята от реалността на утрото; да си блъска главата: Колко живот ѝ бе отреден? Да бяга с него на някакъв си незнаен остров. Да репетира реч за баща си и за пореден път да си дава сметка, че няма толкова жестокост в себе си. После щеше да осъзнава, че не чуждите предразсъдъци я измъчват, а нейните собствени. Че може би не Насим е толкова неподходящ за нея, колкото въображението ѝ го изкривява. Да се пита дали той би я приел, ако знаеше, че животът ѝ се държи на косъм. После щеше да мисли начин да поправя нещата! След това! 

    Междувременно тишината беше заляла и нея. Насим мълчеше. Беше му хрумнало нещо и на Надя ѝ изглеждаше твърде тих. Не можа да се досети на какво се дължи това. Срещнаха погледите си под лампата. Живи погледи, в които се четеше освен радост, също и откровена лудост. Двамата потъваха в дълбокия сняг. След малко свиха към една не толкова осветена улица, през която още никой не беше минавал. Потъваха един до друг и се издигаха. Порастваха и се смаляваха в пухкавия, мек сняг, който приемаше любовта им.

Загадъчна и тиха тайнственост се стелеше пред тях. Не знаеха къде отиват. Вървяха един до друг. След малко когато зад тях от далечен двор едно куче започна да дръгне бълхите си и каишката на кучето затопурка в дървената колиба, двамата се спряха и се загледаха. Пред тях имаше безкрайна бяла пустош, която водеше към нивите.  

– Къде отиваме? – попита Надя. 

– Разхождаме се просто. Виж, колко е красиво! Не ти ли харесва? 

Ботушите на Надя се бяха напълнили със сняг, а долнището на нейната пижама лепнеше мокра по краката ѝ, но не искаше да му казва, за да не се приберат.

– В Йордания не вали ли сняг?

– Случва се, но много рядко. 

После разказа за работата. Ядосваше се, че не му дават помещението под наем, а нямали идея как да го разработят. Арабинът имаше идея да прави няколко вида хляб. Тя се поинтересува за подробностите и после Надя спомена баща си, но той отклони темата. Надя му изглеждаше в добро настроение все още и искаше така да си остане.

        – Усещаш ли как особено мирише въздуха?

Тя затвори очи и вдиша.

         – Мирише на изгорели дърва и сняг. 

         – Искам да усещам всичко, което усещаш и ти, Найдена. Всичко, което виждаш ти, заедно с теб. 

 –Виждам как потреперват под лампите преспите сняг. Имат златен отблясък, забелязваш ли? Светлината вае природата. Пък била тя и изкуствена. 

        – Разкажи ми за раната. Колко сериозно е това?

Тя се разсмя и се опита да побегне напред, но успя само да забърза крачките си. Беше избягвала тази тема и сега не беше по-различно. Той питаше, а тя се шегуваше и пореше снега.

         – Алергия към светлината ли? Как се лекува? –  вървеше след силното ѝ здраво тяло и се чудеше.

             – С целувки – отвръщаше тя. –  Единствено  с целувки.

         – Бъди по-отговорна, Найдена. Има добри лекари в чужбина. Сериозно те питам.

       – Добре – спря за малко и го погледна. – Отговарям ти напълно сериозно. Докторът каза, че ако не ме целуваш редовно, ще умра. 

 – Така ли каза доктора? Аха! Разбрах! – развеселяваше се насила зад нея Насим. – И колко ти предписа на ден?

          – Хиляда! 

          – Разбрах.

      – Тогава къде са ми целувките? – спираше тя и подаваше нацупената си уста.

         – Буксуват. Чакай малко. Идват топли към теб.

         –Така по-добре ли е? – отлепи устни от нейните. 

       – Да, но изглежда съм си изгубила единият ботуш – показа босия си крак. Беше се изхлузил. Насим се върна да търси ботуша. Ботуш в дълбок сняг. Така се оказваше. Намери го все пак пълен до горе със сняг.

На връщане я носеше на гръб. 

                                          ***

   Влязоха в къщата на Насим мокри, весели и омаломощени. Той запали свещ, докато с крайчеца на окото си наблюдаваше как разпилява косите си от шапката. За арабина ставаше все по-трудно да укротява страстта си. Да гледа своето бяло цвете, само да го мирише, без да може да го откъсне само за него.  

  – Каква сватба си представяш? – попита я внезапно той. 

Тя не очакваше. Седна на дивана като посечена.

Приличаше на ударена с нещо твърдо по главата. 

 – Ще ми станеш ли жена, Найдена? – попита я директно. Пламъкът на свещта се изви за миг. Почти се беше хвърлил към нея. Държеше я за бедрата.  Започна да я разсъблича бавно. Да я пита и да ѝ говори с нежни думи. Надя пламна. Тя докосна края на блузата му. Смяташе да я изтегли някак. Той ѝ помогна. 

Гледаше го зашеметена. Черната му остра коса, после тези черни извити въглени. Пробождаше я, щом я погледнеше. Като камбана в нея всичко се люлееше и звънеше. Пролет разцъфваше в момичешката уста, ненапита от целувките му. Като сняг се разтапяше бялата кожа и плачеше, докато я милваше с кадифените си ръце. А косата ѝ започваше да ухае на сладко в лицето на Насим.

 – Кажи, моето момиче. Искаш ли да останеш завинаги с мен?  

Тъмносините очи потъваха в неговите черни и се губеха. Миглите падаха на сенки по бузите. 

    – Да – чу се да отговаря тя. Беше сърцето. Духът. Беше тялото ѝ. Беше всичко, което би трябвало да я води. 

      – Извини ми се сега.

      – За кое? – учуди се тя и се паникьоса.

      – За всичките пъти, когато си ме наранявала.

      – Извинявай. 

    – Кажи ми, че искаш да те любя. Кажи ми, че си моя! – шепнеше неговия глас, а устните му топли и чувствени се впиваха в нея.

      – Знаеш, че е така. 

     – Не, Найдена. Не знам. – спря за миг и я хвана за голите рамене. – Искам да го чуя от хубавата ти уста – притисна  устните ѝ  с пръст.  – Не се срамувай, любов моя – екнеше в нея.

      – Искам да ме любиш. Люби ме. 

    – Уф! Уф! – шепнеше в шията на Надя, стоновете в гърдите ѝ тътнеха, после в неговите влизаха, като екот на две стебла преплетени и устремени към светлината. Пръстите му се заравяха в косите ѝ, докато бялата шия на момичето се извиваше назад. После го пиеше с очи. А той я покоряваше. Правеше я своя. И вече на никой не смяташе да я връща.

(следва)