Беше декември, някъде към един часа след полунощ. Къщите спяха килнати настрани, притиснати от натрупания сняг. От комините се издигаше топлия дъх на изгорелите вече дърва. Снегът беше обгърнал селото с тишина. Тази тишина се стори твърде чувствителна именно на арабина, който тъкмо затваряше вратата на къщата си.
Той затаи дъх и се огледа. Всичко наоколо тънеше в тежината на белия разкош. Потърка длани, после духна в тях. Ободри се изведнъж. Запали цигара и вдиша никотина, заедно със студения въздух. Добре, че не си сложи шапка. Не беше студено. Съвсем не. Нито валеше толкова силно, както преди час. Сега под светлината на уличната лампа се въртяха само рояк снежинки. Те изглеждаха така безсилни в своя летеж, че на арабина никак не му хрумна, че тяхното безсилие ще оставя стъпките му до къщата на Надя – непокрити.
Отиваше да отмъкне навън своето момиче и нямаше подобни мисли. Бяха се разбрали, ако някой от семейството ѝ остане до по-късно с нея в къщичката, да простира една бяла хавлия ...