6.

- Не разбирам – казах и се огледах – Толкова сложно е всичко. Застопоряваш времето, отделяш го за разговори с мен, обясняваш ми много неща, които – поне аз така смятам – не е нужно един толкова обикновен човек да знае…

- А обикновени хора са само онези, които са избрали да са такива. Онези, на които им харесва тази форма и са привели съдържанието на душите си към калъпа. Вярно – повечето са такива. Но – необикновените, ненормалните, са тези, които имат малко поне от мен – и сами строят своя живот и свят…

Поклатих глава скептично:

- Ласкателно, но се познавам…

- Малко се познаваш…

- И това е възможно да е вярно…

Погледна ме бързо и изпитателно:

- Възможно?

Но и аз усетих логическата си грешка…

- Да, зная, зная – за теб всичко е възможно. И точно това ме вълнува. След като можеш всичко, защо не ме направи… Или поне подтикна, подпомогна… Просто да бъда вярващ…

Той се разсмя:

- Какъв вярващ? От коя религия? От коя църква? От коя секта?

- Казах ти, Господи, сложно е. Но аз изобщо не вярвах в теб. И след смъртта си дори не повярвах – въпреки че бях тук, в Чистилището. Някаква сила има – в това бях убеден. Но – каква? Коя?

- Как се наричам са определили някои хора преди много години. Аз име нямам и на име не държа – та нали съм ЕДИН, защо трябва да се различавам и по име? И вярата в мен не е определена – системите, обредите, каноните пак хората сте измислили. Някъде много интересни, другаде скучновати, на трето място особено оригинални и забавни…

Помълчахме. Чудех се как да го запитам. И дали ще ми отговори… Да, ясно е, че ние – хората, сме създали правилата на вярата. Обаче…

- Все пак… Аз не бях вярващ. Конкретно вярващ. Не съм кръщаван, църковна сватба не съм правил, децата не съм кръщавал също…

- Зная…

- Тогава? Защо смяташ, че подобен агностик е по-добър от кръщаван вярващ? Или от повярвал в последния момент?

Бог се позасмя:

- Много ми харесва това вярване, че дори най-лошият човек, покаял се искрено преди смъртта, отива в Рая… Дава някакъв шанс… Стига да беше истина…

- И аз съм се чудел…

-  Зная, зная… Слушал съм твои разговори с един земен свещеник. Старият отец Стоян. Който много човешки се мъчеше някак си да те приобщи. А това беше твой аргумент – защо е необходимо непременно да бъдеш класически вярващ: с всички обреди, за да бъдеш приет при добрите хора…

- Та, Господи, и сега не мога да разбера. Един се стреми цял живот да е някак си близо до идеала… Близо, не да го постигне. Отдавна зная, че идеалът е недостижим… Друг пък върши злодеяния. И накрая – добрият, защото не е кръстен по ритуала, отива в Ада, лошият се разкайва и ей го в Рая…

Наоколо беше тихо. Хората пак бяха застинали. Миг на мир, за да можем да говорим. Нали ви казах – времето около Бог беше свободно понятие…

- А кой определя правилата за отиване в Рая, Чистилището, Ада? Ония книги, писани някога от някого? Или Аз? Та в Рая има немалко православни, католици, мюсюлмани, кришнаити, будисти и какви ли не… Там за религия дума не се споменава. Хората са там, за да живеят достойно – както го разбират. И както са живели на Земята… Неписаните правила са опората. А писаните… Интересни, понякога полезни, най-често граници за религията, не и за Живота…

Погледнах го. Погледна ме и той…

Мисля, че разбрах. Човек трябва да живее така, както смята, че трябва да живее. А Бог решава дали е добро или не това живеене. Нещо като игра на сляпо. Но уповаваща се на собствения морал и опираща се на вярата най-напред в душата човешка…

Сложно? Много просто като разбиране. И наистина трудно за следване…

- Чувал ли си за сиромаха Лазар? – внезапно ме попита Той…

- Притчата за бедния и богатия? Помня я…

- И, все пак... Живял някой си богаташ – както той умеел. Богат дом, богато облекло, богата трапеза. От пиле мляко. И до дома оцелявал сиромах Лазар. С една мечта – дано падне някоя трошичка от трапезата на богаташа за него. А кучетата, що живеели с него, ближели раните му – друго лекарство нямал… После умрели – и двамата. Лазар попаднал в Рая, богаташът в Ада. И видял богатият как Лазар е щастлив, пък помолил Авраам – да си намокри Лазар пръста, да му даде капка вода да близне…

- Помня…

- Натам ще ти цитирам вашите книги: „Спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар ­ злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.“

- Даааа… Ти си дал възможностите, но кой да знае…

- Е, освен възможностите и някои други неща съм дал. Книгите, да речем. Да се чете, да се мисли, да се оформя човекът…

Внезапно шумът се стовари върху ми като гръм от ясно небе. Всички бъбреха, някои напускаха кръчмето, други влизаха. Появи се Юлина, взе си чиния от гишето и седна до мен. Кимна на Пламен, вдигна лъжицата и я остави. Завърза разговор със Сара, по време на който успяваше да лапне някой залък…

Жени… Затова са постоянно на диети – да имат време за приказки…

Бог ме погледна и каза тихо:

- Как ти се виждат Сара и Ади?

- Ами… Не сме много близки с тях. Юлина е приятелка със Сара, Ади се движи с нея, та покрай жените общуваме. Тя е добра жена – грижи се за мъжа си, чистница е. И Ади не е лош човек. Но е малко шумен – обича да разказва вицове, не е пияница, но без чашка не сяда, а на гости ли сме… Направо ни затрупва с храна. Убеден е, че ситото ядене е основа на всичко. И най-обича скарата. Цвърчат мръвки… Не знам отде ги намира – сам знаеш как е тук с продоволствието, но успява…

- Не си ли мислил кои са били те в Оня живот? – лукаво се подсмихна Бог…

Явно искаше да ме изненада. И успя. След кимването ми, че нямам понятие кои са били двамата ни приятели, ме смая:

- Сара е обикновена жена. Еврейка от Украйна. По време на войната е просто застреляна от полицаи при акция в селото й. Ади е друго нещо. В Оня живот нито е пиел, нито е обичал вицове, камо ли месо. Бил е художник, вегетарианец, трезвеник…

Усетих накъде отиваме…

- Той?

- Той!

- Ади?

- Адолф… Да, сега е друг. И тогава е можело да бъде друг, но… Имал е пред себе си много пътища – избрал е този на Адолф Хитлер…

Замълчах…

Пламен ме побутна:

- Време е да вървим. Още много неща има да видим, още много има да си говорим…

И защо?

7.

Защо… Но исках да науча още много неща, исках да разбера какъв е светът след смъртта, исках да видя кои са хората наоколо ми…

Поради което замълчах и тръгнах с Господ. Излязохме от гостилничката, спряхме, погледахме след отдалечаващата се групичка. Ето – Големият Иван се откъсна от нея и сви по една мръсна и разровена уличка. После малкият Иван се отби в работилницата си, Ади… Адолф и Сара продължиха към центъра, аз се разделих с Юлина и влязох в барачката. Със сигурност там не е имало друг „аз“ – Бог всичко знае и може, овреме подрежда нещата…

- Е? – каза Той – Готов ли си?

Кимнах и вдигнах крак. Но нямаше нужда дори крачка да направя. Озовахме се в Ада…

Ей така – без шум, без светлина, без някаква видима промяна – бяхме в Чистилището, озовахме се в Ада…

Който веднага разпознах…

Моля ви, не искайте да го описвам…

Достатъчно зловещи картини видях, за да натоварвам и други с тях… Страдащи хора, мъчения, сатанински издевателства, мъчителен вой – даже не крясъци и плач, виещи се като лента на вятъра човешки тела…

Сведох глава. И едва не повърнах…

Мина ми веднага – колкото едно мигване на Бог… Но грозното усещане остана…

- Разбираш ли защо Аз съм Бог, а ти не? – попита той…

- Защо?

- Човешкото… Това, което надделява в теб. Сега – състрадание, а друг път надделяват в определени моменти жестокостта, безсърдечието, злобата, отмъстителността… Аз не мога. И най-важното – не бива…

- Ти си Бог…

- Именно! Аз наблюдавам, отсъждам и осъждам. След което наказвам… Трябва справедливост. А справедливостта не се постига с емоции – за милост или отмъстителност. Справедливостта е като математическо уравнение. Трябва и го има… Всичко друго извън равенството „направил = получил“ не е Божествено. Затова Аз съм и Бог, и Дявол…

Огледах се пак. Призивите на стомаха ми бяха затихнали, очите ми гледаха твърдо – сълзи нямаше, гласът ми беше спокоен. Разбирах, че съм в ръцете му, че фактически ме подкрепя, за да издържа, че гледката и усещанията не са човешки. Някак си в мен бушуваше страхотна буря, но скована в бронята на Божествената помощ. Досега трябваше да съм полудял – и само Той ме държеше над пропастта…

- Кои са тук? – попитах.

- Наказаните… Различни хора, за различни провинения, различни срокове и наказания за всеки – според Божия съд. Има такива, които бяха наказани само с гледката, имаше за един ден, има и такива, които са векове тук…

- Аз… Наказан ли съм?

- Да! – изгърмя гласът му – За котето… И за други прояви… Затова – гледай…

Сведох глава. Наистина – имах и постъпки, които сам определях като лоши, имах и мисли, които…

- Не! – пак гръмко отекна в съзнанието ми – Не за мисли! За мисли не се наказва. Наказва се за дела. За извършеното. Когато си имал избор и си предпочел Злото…

- Тоест… Оставам тук?

- Пак се лъжеш… Това е присъдата ти – да видиш…

Не мисля, че това ме облекчи. Картината… По-добре да замълча. Не е за гледане. А споменът със сигурност ще остане…

- Да – отговори гласът му в главата ми – Ще остане…

И се чу от Него:

- Няма ли да попиташ за приятелите си?

Исках, но някак си се боях. Не за мен – за тях. Не исках да бъда свидетел на мъките им, да съм онзи, дето се любува на страданията…

- Нима мислиш, че Хитлер има един приятел или познат, та само за теб мисли? Освен това ти не го познаваш в земния му облик…

Посочи към близката площадка:

- Там е…

Казах, че няма да описвам картините. Но моето състояние – ужас, страх, отвращение… Макар това да не беше Ади. Въпреки че на практика беше той…

- Разбираш… - каза Бог – Това е онзи Адолф, който избра пътя на Хитлер. Не кроткия, весел, разпилян Ади Шикългрубер, а фюрерът Адолф Хитлер…

- Къде е Ади? – попитах, макар че вече свиквах с многостранността на света…

- Там – в Чистилището. Там е, минава през годините и вековете. Докато изпълни присъдата…

- Каква?

- Това не знае дори той. Присъдата е произнесена, справедлива е и ще бъде изпълнена… Може би утре, може след хилядолетия…

- И такива ли има?

- Има. Много. Например, Нерон. Императорът, който не искал да управлява. И смятал, че е велик поет и певец. Сега е тук – защото с пренебрежение е одобрил убийствата на невинни хора. Просто искал свобода – да пее и рецитира. И хич не се замислил с какво трябва да плаща за тая свобода. Придворните му управлявали вместо него, решавали вместо него, наказвали от негово име…

- Помня някаква теория, че Нерон изобщо не е бил жесток и престъпен. Ни Рим е палил, нито християни избивал…

- Хора… Не християни, а просто хора. При мен деление по някакво въображение и харесани ритуали няма… Да, така е – Нерон, според някой ваш съд, е напълно невинен. Но, според Моя съд – виновен. Несъпротива. И примирение със Злото. За него нямаше едно Зло. Той се успокояваше, че има Зло и по-малко Зло. И смяташе, че приемайки по-малкото Зло, се спасява от Злото…

- Чувал съм и други да го твърдят…

- Няма малко Зло! Дори малкото Зло е начало на голямото. Малкото Зло се разраства, малкото Зло се налага, малкото Зло постепенно се приема за необходимост, човек се примирява с него и… Попада в лапите на Злото изцяло… Тезата за малкото Зло е лицемерно прикритие на страха и подчинението на Злото…

- А Нерон…

- Нерон е тук… Жестоко наказан… Докато разбере защо…

- И… Докога ще е това?

- Не зная… Зависи от него… Другите двама Нерон са в Чистилището и в Рая…

Зяпнах…

- Как така?

- Казах ти – човек винаги има право и възможност за избор. Винаги! Нерон поетът е в Рая. Нерон човекът, тоя Нерон, който имаше помисли да спре, да се махне от Рим, да заживее другаде и по друг начин… Той е в Чистилището…

Огледах се. Малко бях… Не, не свикнал… просто възприемах всичко това като наблюдател – студено и разсъждавайки. И не бях сигурен дали Божията сила ме крепеше…

- Разбирам… Много неща разбрах…

- А има и още да видим – каза Той…

8.

И видяхме…

Доста обикаляхме из Ада. Не, не мога да обясня как успяхме да го обиколим. Краката ни като че се движеха, но и околностите се движеха. Някак си тръгвахме и се озовавахме на търсеното от Бога място. ..

Да, и Адът е огромен – навремето великият Данте е направил великолепно, поразяващо и много далечно от реалността описание. Макар думата „реалност“ тук да не е на място…

- Чел си „Ад“ – констатира Бог…

- Да… Беше ми интересно. Другите две части не можах – минах някак си по тях, не ме привлякоха. Но „Ад“… Поразяваща книга е… Макар че виждам – не е точна…

Господ се засмя:

- Нима смяташ Ада за туристически обект, а Дантевото съчинение за лекция на екскурзовод? Разбира се, че не е така… Всъщност, той е описал не толкова Ада, какъвто беше по неговото време, а отражението му върху душата на човека…

- Какъвто е бил по неговото време?... Господи, нима наистина Данте е посетил това място?

- А защо не?

Замислих се. Наистина – майсторът описва подземните ужасии поразяващо, силно въздействащо, но… Аз мислех за фантазията му…

- Смятах, че е измислица. Като онези прочути средновековни разкази за  ходенето на Богородица, които съм изучавал…

- Данте сам споменава за сън. Именно сънят е начинът човек да бъде навред – да се върне там, където е бил, да се появи там, където може би ще отиде, да отлети в несъществуващи места… Сънят е малка смърт, както са го наричали някои мислители.

Сънят те откъсва от реалността и те води в друга реалност…

- Реалност?

- Всичко, което съществува нейде, е реалност. За теб. Или за другите. В главата на този, когото определяте като луд, има негова реалност. Реалност, в която вие никога няма да проникнете. И няма да разберете живота там… Реалността е в сънищата – и понякога в другия ви свят. Материалния…

- И Данте…

- Да, беше тук… Видя Ада такъв, какъвто смята, че е. Неговият Ад… Това и описа…

- А самият Данте…

Бог се засмя:

- Данте е в Рая. Еднолично. Няма друг Данте… А и няма за какво да бъде наказван. Грешил е – затова е човек. Но не е извършвал грехове… Което е важното… И не само той е в Рая…

Замълчах. Очаквах да ме заведе в Рая, беше ми интересно да го видя, да разбера как се живее там… И не исках да оставам в мястото на щастието…

Разбирате ли, някак си…

Някак си щеше да ми е самотно… Имах приятели в земния живот – смъртта ни раздели. Намерих приятели и близки в Чистилището. Там, където беше трудно и неприятно, потискащо и зловещо… Но не ми се разделяше с тях… Ако някога стигнех до Рая – щях да намеря приятели. Обаче… Надали тези, сегашните. Може би по-добри – но не тези

И Юлина…

Срещата в Чистилището можеше да се предскаже – и тя нямаше грехове, и тя чакаше Божието решение, и тя не беше извършила някакъв духовен подвиг…

Трудните дни в порутената кооперация, ежедневието, потискащата атмосфера на поражение и безнадеждност… Всичко това някак си оставаше встрани, когато тя беше край мен. Не изчезваше – оставаше встрани… И можеше да го подминеш с поглед…

- Няма ли да попиташ за някой твой познат от Чистилището? – попита Бог…

Замълчах. Знаех, че е наясно с мислите ми – та той е всемогъщ. И разговорът води с мен от учтивост. Добре разбира какво мисля, познава ме, усеща настроенията ми…

- Е? Големият Иван…

Да, добър другар. Не бяхме много близки – той повече се веселеше с Ади. Малкият Иван ми беше симпатичен и не разбирах защо млад човек като него толкова е привлечен от едрия, смръщен, прегърбен алкохолик…

- Да, Иван… Малко странен ми е, но не съм се и питал що за човек е. Нито кой е бил…

- Бил е владетел на голяма страна. Силен, проницателен, смачкан от властта до подозрителен и жесток господар. Та веднъж дори в пристъп на гняв ударил с все сила наследника си по главата със скиптъра. Младежът не умрял. Живял още, обаче го покосила невярна болест. И веднага враговете на Иван го обвинили в убийството на сина му…

- Иван Грозни? – възкликнах – Но…

- Да?

- Някак си… Господи, знаеш – учил съм история. И не бях убеден в това убийство. Едно, че врагове на Иван Грозни са станали западноевропейците – той си позволил да води войни за разширяване на царството на запад. Навлизал в територии, които те смятали за свои… Второ – той е бил много религиозен. Много! Но не е записал името на сина си в Псалтира, където е вписвал тези, за чиято смърт се смятал виновен. И никъде не е записано да е поръчвал молитви за опрощение…

- Така, така…

- Още повече, че – поне според мен – цар Иван е бил несправедливо обвинен. От съвременниците си и от потомците. По политически причини. Някъде зърнах, че по негови присъди са убити няколко хиляди човека. А през управлението на съвременничката му Елизабет са осъдени на смърт в Англия няколко десетки хиляди…

- Учил си… И помниш… А младият Иван…

Усещах го. Логично беше. И напълно в духа на Чистилището…

- „Убитият“ от него син?

Бог кимна. Замислих се…

- А сега – ела да ти покажа още нещо – каза Той и пак околността се понесе край нас…

9.

Грееше слънце и не беше горещо. Просто приятно топло време – време за отдих или труд. Каквото избереш, каквото предпочиташ, каквото ти дава възможност да прекараш според разбиранията си безбрежните дни в Рая…

Защото бяхме пред него…

Огромна зелена равнина, през която течаха и се пресичаха потоци и реки, бляскаха под слънчевите лъчи красиви езерца, хълмове разнообразяваха пейзажа, виждаха се ниви, по които се трудеха хора и животни, ливади с пасящи мирни твари – познати и екзотични, малки гори бяха разпръснати навред – за отдих и наслада…

А в далечината прекрасни планини – уж високи на вид, а при вглеждане полегати, удобни за изкачване, с играещи водопади, великолепни гори с красиви поляни…

И всичко това се виждаше с един поглед – въпреки законите на физиката, нищо не беше скрито, всичко изпъкваше, привличаше погледа…

- Рай…

Господ кимна:

- Да, Раят…

Погледнах го в очите:

- Кого ще видим тук?

Той се засмя:

- Толкова хора има в Рая… Много… Та от времето, когато създадох вашия свят, в него живяха над сто милиарда души… Сто милиарда!

Преглътнах с труд. Земен човек съм, с реалистично мислене и времето, прекарано в Чистилището, сблъсъка с аномалиите и абсурдите в него все още не са ме накарали да приемам всичко като истина…

- Сто милиарда… Господи, къде място за толкова народ…

- Не, не – махна с ръка Бог – Не всички са тук. Не много, но достатъчно са в Ада, повече от половината са в Чистилището… Но и тук има доста…

Наистина – в Чистилището имаше къде да сложат петдесет милиарда земни хора. Огромен мегаполис, струпване на големи жилищни блокове, на места направо мачкане на хората в сгради като общежития… Да, изпитания, но…

А тук… Петдесет милиарда… Че то – ако спреш всеки и говориш с него минута… Малей! Поне 1 000 години само за това… А храната, водата, забавленията…

- Забавления тук няма – каза Бог.

- Как така? Цяла вечност – и без забавления?

- Помниш ли какво говорихме с теб за истинските хора, за откъсващите се от нормата? Умеят сами да изградят свой свят, свои забави, ако щеш, свое време… Творците пишат, рисуват, свирят, просто създават…

- А другите… - не знаех как да се изясня…

- Ами ето – Раят е за тях също. Има хора, които се занимават със земеделие и са щастливи, когато съберат реколтата. Има такива, които намират себе си в кухни, пекарни, шивачници…

Погледнах го скептично:

- Нима в Рая има щастливи готвачи и шивачи?

- Шиенето и готвенето не са цел. Те са средство. Целта е  човек да постигне хармония със себе си. Да не търси високото, а просто себе си. Работи, после отдъхва – доволен, че е създал нещо…

- Но нима всички са такива?

- Не, разбира се. Странно, но тук има дори кръчми… Понякога се съмнявам дали е честно от моя страна да ги държа. Та те са капани – примамват и, ако човек не успее да надделее над греха… Просто се събужда без спомен другаде. Понякога в Чистилището…

Протестирах:

- Господи, но ти ги съблазняваш, а после…

- Забрави ли? Основното правило – Аз създавам възможностите, човек има избор. И, ако не успее да намери правилното решение… Кой е виновен?

- Религиите обикновено говорят за предопределеност, за Божие предначертание…

Бог се засмя:

- Твърде, твърде лесни пътища сочат… Не, Аз не определям бъдещето. Аз ви давам възможностите. Вие избирате… И вие носите отговорност пред себе си за своя избор. Прекалено лесно е – Бог е определил всичко, ти правиш каквото правиш, но Той е виновен, ако съгрешиш, защото той е направил така, че да си грешен…

Замислих се. Има логика. Колко удобно – всичко се приписва другиму, а ти си все жертва. И мъченик…

- И кого ще видя тук? – полюбопитствах пак…

-     Киро…

- Кой Киро?

- Забрави ли? Един бедняк, живеещ близо до кооперацията, която строихте. Помагаше при строежа и после, при довършителните работи. Плащахте му по нещичко – който каквото реши…

Да, сетих се. Висок, слаб, доста пиещ… Починал – разбрах със закъснение, след строежа рядко се виждахме на улицата…

- Той е мъченик?

- Не, защо? Пиеше, не беше се женил… Но се запази такъв, какъвто е бил – голямо дете. Живеещ за живота. Както го разбира. Зло никому не е направил, а добро… Колкото и да си изненадан – много добрини е сторил. И най-вече на хора, които са искали да го подлъжат. Нормален човек – без интелектуални претенции, без особено образование, без някакви заслуги за човечеството… Защо да е в Ада? А в Чистилището беше. Кратко време – и там си живя като на Земята. Сега е в Рая…

- И какво прави?

- Ами намира си работа – помага на тоя или оня, разхожда се из цялата тая красота, не пие…

- Не пие? – за мен Киро беше нещо като реклама на умереното пийване, а сега…

- Да – каза Бог изведнъж сериозно – Нещо е станало с него. Друг свят, друга среда, друго мислене ли… Но още в Чистилището отместваше чашките в компанията. А той обича компаниите. Тук пък съвсем…

- Киро… - промълвих замислено…

- Да, нормален човек, с нормални грешки… Най-важното – опитвал се е да бъде добър, не е бил зъл…

После Бог посочи към виждащата се нейде в далечината сияеща огромна порта:

- Да влезем, а?

И се понесохме… Над зелените ливади и поля, над примамливите горички, над изумрудените езера… Над хората, които бяха заети с ежедневието си и дори не се интересуваха от летящия над тях Вседържец…

 

 

 

10.

Красота…

Спокойствие…

Уют…

Всичко наведнъж. В неочаквана, ненатрапчива, тиха смес, заливаща душата на човека и караща го да се чувства като птица в полет…

Раят беше огромен…

Пред мен се виждаше огряна от топло слънце равнина, заобиколена от хълмове и планини, някъде напред светеха искрящи снегове, нейде встрани виждах лек дъжд, който тихо се сипеше към земята…

- Това не може да бъде, нали? – попитах…

- Защо не?

- Та аз едновременно виждам и надалеч, и наблизо, и снежните натрупвания, и пустинни пясъци…

- Ти си в Рая… И тук не важат физическите закони, познати от предишния живот…

Кимнах. Трябваше да се досетя. Обърнах внимание на златния покрив на храма вдясно от нас…

- Християнски ли е Раят?

- Раят е на всички и за всички. Които са го заслужили. Тук са християните. Хей натам – и посочи нейде наляво, а очите ми бързо се пригодиха и се втренчих в екзотичната картина – е мюсюлманският Рай…Има и за останалите хора…

- Но това… Някак си трябва да има граници, нещо предпазно, разделение, защото тая близост дава възможности за конфликти…

- И защо? Първо, Аз съм тук! И, второ – в Рая са не тези, които религиозните водачи са определили, а тези, които са заслужили. Критериите са прости – да не си правил зло, да си бил добър. Изборът на човека го е довел тук, не изпълнението на някакви исторически, понякога жестоки и човеконенавистни постулати…

 

- Тогава… Великите завоеватели, пълководците…

- Завоевателите – сам разбираш. Пълководците – според избора им. Да воюват, за да помогнат на околните… Или да се сражават, за да побеждават и грабят…

- Не е сложно…

- Не е – аз ти казах…

- Но историята поставя сложни задачи при тоя избор. Ей го Александър Велики. Завоювал е Персия, но след смъртта му знанията на Изтока се сливат със знанията на Елада… Нима това не е заслуга?

- Чия? Александър е в Ада. Целта на живота си той беше определил сам – да завоюва света. Даже не планираше какво ще прави сетне. Искаше битки, победи, готов беше и себе си да жертва. Само името му да остане. Плюс това, той не ценеше хората. За него те бяха материал за славата му… И сега е там – заедно с другите завоеватели. Не съм убеден, че ще разберат причината. И засега не Раят – Чистилището не ги очаква…

Бях съгласен. Слава… И Херострат е известен. Но – защо? Не попитах за Атила, за Баязид, за Наполеон, за останалите, направили грешен избор в живота си…

- Но ти си оставил Хитлер в Чистилището…

- И в Ада… А в Чистилището е за едно само – стремежът му към изкуството. Доста профански, но… Поне е имал такъв. А Наполеон, Атила и останалите от малки едно са искали и са постигали… Разруха…

- Разбирам…

Минавахме по широка улица, по която срещахме или ни задминаваха колесници и карети, файтони и омнибуси…

- Старичък транспорт – подметнах с любопитство…

- Стар – спрямо кое? Това е Рай – тук нямат място вашите унищожаващи двигатели с вътрешно горене. Но не е и за пешеходство само. Макар повечето хора тук да не обикалят много – много…

- Да, разбрах – намират си занимания…

- Почти всички предпочитат връщане на живота назад – във времена, когато липсва вашата забързаност, вашето желание да произвеждате и печелите. Тук човек се научава да живее заради живота. И заради себе си. Книги – много книги. Всички творби, писани в историята на човечеството са тук. Всички скулптури, всички картини, всички рисунки дори. Макети на всички строежи, модели на битова техника…

- Имате музеи?

- Може и така да го наречеш. Решава някой човек, че дадена тема го интересува, заема се с нея, намира съмишленици, строят, създават…

- Това отнема много време и енергия…

- А ние сме в Рая…

Наистина, времето тук тече различно. И има място за действена енергия. А и хората са по-особени – ония, ненормалните…

Посочих към голям квартал, очертаващ се покрай широката река вдясно:

- Хубаво място…

Бог се засмя:

- Нищо ново. Пак познах…

- Кое?

Поведе ме по къса, но широка уличка. От двете страни се издигаха къщи – различни, едноетажни, двуетажни, даже…

Странно – позната сграда. Два етажа, куличка до тях, на последния й етаж остъкляване отвред, площадка отгоре… Домът, който като момче си мечтаех да имам…

- Позна ли го?

Преглътнах…

- Да…

- Ами – да влезем…

Отпред жив плет, малка ливадка, висока площадка пред вратата – с тераса, на която имаше маса и няколко стола. И цветя – в саксии и сандъчета…

Влязохме. Вътре беше тихо. И празно…

Вляво отворена врата водеше към кухня и трапезария, вдясно имаше голяма всекидневна. По стълбата се изкачихме на втория етаж. Аз мълчах и гледах, Той ми показваше… Да, това, което се надявах да е…

- Три спални, три бани – целия етаж. А по стълбата нагоре – към кулата. На първите й два етажа има библиотека, на третия е кабинетът. С изглед на 360 градуса…

Мълчах…

- Е?

- Не разбирам…

- Разбираш… Твоят дом е… Погледни през задната врата…

Хубав малък двор – с беседка, цветни алеи… И през ниската ограда – позната къща. Помнех я – строена малко преди да се родя, рухнала за половин век. В дворчето пред нея младолик възрастен човек копаеше, а жена нещо ровеше по лехи със зеленчук…Къщата на дядо и баба… Споменът…

- И натам – посочи Той встрани…

Друга къща. Също позната. Бащината… И пред нея…

- Те са тук? – обърнах се смаян към Него…

- Заслужили са… И ето – заедно сте. Наблизо има и други твои познати…

- Наблизо…

- Да, да… Вече знаеш. Това е твоят дом…

- Юлина…

 

 О, забравих да ти кажа. Тя не ни чу, когато влязохме. Спи си в голямата спалня горе… И те чака…

Но аз вече тичах назад към стълбището…

 

КРАЙ

 

П.П. А сега с нетърпение очаквам отзиви.

За по-хубава щкартина от Оня свят - препоръчвам "Спечели облог за Сатаната" на Робърт Хайнлайн и "Еликсир в Ада" на Zотов.