Чуй ме

  Заигра се вятърът из поляната. Спусна се ниско и разроши тревите. Разлетяха се навред пчели и бръмбари. Скакалец, здраво стиснал стеблото на метлица, се залюля, та чак допря рохката влажна пръст.  А една калинка се скри зад листо на секирче и се ослуша. Заваля. Ситно и тихо. Вятърът се стрелна да търси заслон, докато не си беше намокрил перелината от разноцветни листа. Спусна се в храсталака от дълги пълзящи къпинови бодили. Съдра си дрехата. Ядоса се, съблече я и по къпинака се нанизаха жълти, кафяви и златни нишки от сухи листа. Потрепера вятърът от есенния хлад. Леко се плъзна по поляната и изкачи баира към гората. Скри се горе в оголената корона на големия дъб и притихна. Дъждът се усили. Капките затрополиха по вековното стебло и клоните се размърдаха. Кората им потъмня и лъсна. Застудя.

  Късна есен. Дъбовата гора се подготвяше за зимата. Подготвяха се и хората из селата и градовете. Всеки по различен начин, но в душата си всички се надяваха на топли дни и уютни нощи. Разравяха въглените в жаравата от миналата зима и гледаха новороденото огънче с копнеж.

  Елена се беше свила в големия фотьойл пред камината и се взираше в пламъка. Колко игрив и весел беше, а как изгаряше дънерите с невиждана сила. Свистенето и пукотът от още мокрите дърва навяваха в тъжната душа на жената песен. Чували ли сте как пее огън? Песента му е винаги лековита. На самотните души носи надежда и уют, на влюбените - копнеж и щастие, на тревожните – спокойствие и мир, на мечтателите… още повече мечти. И гледаш пламъка с широко отворени очи, а на душата ти става едно такова топло. Пук, пук… Изхвръкна искра, събуди Елена от унеса и навя спомен:

  „Лятна нощ. Мирише на смола. Множество искри се гонят над пламъка. Като светулки литват нагоре в шеметна игра, въртят се, танцуват и на високото се сливат със звездите в млечния път. Бистро и ясно небе, голяма поляна сред борова гора високо в планината, ромон на ледена рекичка и китара. Топъл и мил детски лагерен спомен…“

  Елена се размърда и придърпа топлото одеало. Въпреки че зимите в морския град бяха винаги меки, есенния вятър понякога жестоко смразяваше. Жената се замисли за китарата. Затананика си стара песен, но съпровода излезе жална виола. Леко и нежно лъка галеше като морска вълна, а тъгата се разля из стаята. Спомен и действителност… разликата беше огромна. И в надморската височина, и в музиката, и във вида на цепениците в огъня, ако щеш, защото дървата в камината ѝ бяха бяло меше, а то почти не прави искри.

  „Ех, ако беше смърч или бял бор…“ – си помисли самотната жена и неусетно вдъхна с наслада като че ли мирис на борина.

…

  Някъде там, далече, далече в подножието на същата онази планина от спомена на Елена, в този момент се разгоря един друг огън. Заискри и запука силно. Борис стоеше пред новата камина и ѝ се любуваше. Не му стигнаха разпалките. Огънчето съскаше и свистеше, но пламък едва близваше чамовите цепеници. Мъжът излезе на двора, вдигна брадвата и отчесна от големия засмолен дънер още няколко клечки. Потрепера от есенния планински хлад и побърза да влезе в къщи. Само след малко вече се беше настанил удобно в дървеното кресло до камината. Чу се гайда. Огънят в Родопа пееше с гласа на гайда. Започваше тежко и протяжно, набираше сила и заливаше душата като лавина. Борис притвори очи с наслада. Засънува:

  „Лятна нощ. Мирише на море. Лек нощен бриз разпалва пламъка. Лъскавите и изгладени от водата клони съскат и по краищата им още сълзи морска пяна. Топъл пясък по плажа, леко гъделичкащ петите. Лунна пътека, отразяваща се в загледаните в морската шир очи, бриз в косите ѝ с мирис на кокос и китара. Нежна и копняна мечта.“

  Борис въздъхна тежко, пресегна се назад и взе китарата. Засвири. Нежна тиха мелодия само с няколко акорда.

  –  Чуй ме! – силно изкрещя.

  Самотата трепна, а тъгата подплашено се заоглежда. Търсеха тъмен ъгъл, за да се скрият. Търсеха мисъл, за да се вкопчат. Вратата се отвори, студен порив на вятъра нахлу и ги помете и двете – и самотата и тъгата. Остана само вярата. Силна и гореща. Здраво свързала мъжа с корените му. Душата му литна. Устремено се издигна към нощното небе, есенния дъжд я помилва и нежно я съпроводи до дъбовата гора. Там в корените на вековния дъб тя намери покой. У дома си беше…

…

  Малка сълзичка се спусна по скулата на Елена. Тя тръсна глава, вдигна ръка и избърса издайницата. Стана и си направи топло мляко с какао. Отпи и по тялото ѝ се разля топлина.

  –  Чуй ме! – промълви в тишината, докато се унасяше.

  Душата ѝ литна. Натопи пръсти в морето, докато се носеше по вълните. Заобиколи фара на Морска гара, поигра си с бриза и се стрелна към облаците. Стопли се в нежния пух на едно облаче с форма на глухарче и бавно се спусна към дъбовата гора. Загнезди се на най-високия клон на вековния дъб. Обърна взор към морето на изток, после към планината на запад и притихна. У дома си беше.

  Тъгата понякога свързва хората. По скоро вярата, че тъгата няма да е вечна. И търсиш сродна душа. Такава, която ще сподели с теб вековно дърво. Защото двама души могат да бъдат като двата края на едно дърво – съвършено различни, но пък и толкова здраво свързани в душата. Разминавайки се по стеблото постоянно, от корена до листата и обратно все някога ще се срещнат и тогава ще израсне ново клонче, ще върже и ще даде плод. Движението е важно. И търсенето с вяра, че ще откриеш този който те заземява в корена понякога, а друг път те кара да летиш на върха на короната… Движението е важно…

късна есен 2018