Чувам те, ден тринадесети, Не спирай в мъглата

ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ:НЕ СПИРАЙ В МЪГЛАТА!                        

   Този ден си беше като всеки останал, просто работен, просто петък. Прибрах се в къщи, натоварих багажа на колата и потеглих . Беше рано, но вече притъмняло от падналата още вчера мъгла. Кой знае защо, си повтарях непрекъснато:  

              „НЕ СПИРАЙ В МЪГЛАТА!“              

   Пътувах към село и се ядосвах на непроницаемата мръснобяла мътилка зад стъклото . Карах бавно и си мислех , че майка ми сигурно много  се притеснява. Изведнъж забелязах нещо в храстите край пътя от дясната ми страна. Бях още надалеч, но ми се стори , че е жена, приседнала направо на земята. Силуетът беше неясен, непонятен, дори нереален в млечнобялата мъгла. Коя ли беше? Може би някоя закъсала  беднячка,  която е стигнала със случайна кола до разклона и чака някой да я качи до селото. Спрях  на няколко метра.

- Госпожа, проблем има?- в отсрещното платно беше спрял един ТИР и шофьорът, към петдесет годишен турчин с угрижена физиономия, надничаше през прозореца. По лицето му личаха следите от милионите километри по магистралите на Европа.

- Не,няма проблем...Тук има една жена...

- Жена? Сама жена...- явно познанията му по български не бяха особено добри- Не спира в мъгла, госпожа! Не спира! Кара,кара...

  Погледнах надясно . Жената я нямаше. Къде ли е отишла? Може би се е скрила, може и да не иска да се качи при мене. Махнах с ръка за сбогом на турчина и продължих по пътя си.

  Когато минавах край гробището, видях, че погребват някого. Виждаха се силуети в мъглата, няколко коли. Не спрях. Майка ми сигурно щеше да ми каже подробности.

 Наистина стана така. Беше починала лудата старица от къщата до плачещите върби. Някога в селото имаше парк, залесиха го с брези, кленове и плачещи върби. Много обичах да се крия зад клоните им и да гледам слънцето през завесата от зеленина.

 Старицата често събираше съчки от занемарения вече парк и ги носеше в къщи , въпреки че синът й беше осигурил достатъчно дърва и въглища за зимата. Понякога скиташе безцелно и не се прибираше. Намираха я мокра от дъжда, легнала в някоя копа люцерна или при животните в обора на някой съсед.

   Последния път когато бях на село, се отбих да видя чичо си. Говорехме пред къщата и чаках братовчед ми да ми набере малко сливи, от които ставал чудесен мармалад. Пред съседната къща спря  старичък “Опел”. От него слезе ядосан , леко накуцващ мъж и издърпа от задната седалка старата жена.

-Ела с мене, ела, какво се дърпаш! Ела да видиш тук ли са майка ти и баща ти, чакат ли те и защо постоянно безпокоиш хората...

  На вратата на съседната къща мъж и жена на около шестдесет години изнасяха оплевена трева.

-Всеки ден идва тук, каза чичо ми, търси майка си и баща си...Някога са живели тук, и аз вече не мога да ти кажа кога...Тя е по- голяма от мене , пък те...отдавна не са живи. Нищо не помни, горката...

  Разказа ми, че синът й плащал на една жена да се грижи за нея, но баба Яна не я пускала в къщи и не искала да се мие. Ходела мръсна и окъсана. Погледнах към колата. Жената още се дърпаше. Единият й крак беше обут в гумен галош , а другия  само по вълнен чорап от домашна прежда.

  Не я познавах много. Спомнях си мъжа й. Беше известен гуляйджия , който идваше на всички сватби, погребения и именни дни. Пиеше и ядеше без мярка. Веднъж дойде на именния ден на баща ми и толкова преяде и препи, че повърна направо на чергата в стаята. Беше най- отвратителния ми спомен от тези години. Чичо ми каза , че баща му се обесил, бил не наред . Сестра му свършила в лудницата , а и самият Стефан откачал понякога. На горната си устна имаше белег. Според чичо ми, бил от нож. Когато бил ерген , се сбил с друг младеж за едно момиче. Другият го ръгнал в горната устна. Ножът пробил небцето, езика и излязъл зад брадичката. Никой не можел да обясни как не умрял от кръвоизлива и как след това не му останали никакви затруднения при хранене и говорене.

-Ти знаеш ли, че когато се родил Ганчо, искал да го хвърля по пътя към Раднево?

  Разбира се, нищо не знаех. Събитията се бяха разиграли преди повече от петдесет години. Наистина , знаех, че Ганчо накуцва по рождение, но винаги е работил наравно с другите от селото и никой не го е смятал за инвалид.

   Според чичо ми, когато се родил, едното му краче било свито в коляното , ръката също била по- тънка и по-къса. Завели го на лекар в града и изглежда, са им казали, че няма да се оправи и може да не е способен да работи на полето или със животните. На връщане , близо до големия завой преди селото, Стефан спрял колата и накарал жена си да слезе. До тогава тя тихо плачела и притискала детето, пеленаче на няколко месеца.

 - Хвърляй го!- развикал се мъжът, навярно и тогава е бил пиян- Хвърляй я тая жаба в храстите!

- Моля ти се, бе Стефане, как ще го хвърля, дете ми е, чуваш ли се какво казваш?

- Хвърляй го, да ...а майка ти ! Ако не го хвърлиш, слизай от колата!

  Псувал дълго , блъскал жената,  докато тя слязла от колата с детето на ръце. А той продължил към селото. Имало гъста мъгла. Жената завила добре детето, стегнала кърпата на главата си и тръгнала полека. Надявала се да стигне до къщи и пеш. Прибрали я преселниците в крайната къща, после мъжът и сина му я завели до дома й. Стефан спял. Когато се събудил, бил вече трезвен и се държал като че ли нищо не е станало. Казал, че от инат е слязла от колата, искала да й купи нова рокля от пазара. Но хората не му повярвали, защото много добре го познавали.

• Ако не беше Яна, каза чичо ми, Ганчо нямаше да е жив! Оня изрод, баща му, щеше да го убие още като пеленаче...А сега на какъв хал е, горката...

  И тогава , когато си тръгвах от село, тя събираше съчки край дърветата. Така и бяха я намерили, мъртва, със снопчето в ръце, а печката била студена...

    Тръгнах обратно пак в мъгла. Майка ми се тюхкаше, че било опасно. Когато наближих завоя, насреща ми нещо се движеше в мъглата.

   Беше жената, която видях предната вечер. Носеше дете на ръце и вървеше край пътя . Спрях колата. Понечих да я извикам, защото мина много близо до мене , но не посмях да отворя прозореца. Тя сякаш не ме забеляза, не забеляза и колата .Светлината на фаровете сякаш минаваше през нея. Мина  от дясната ми страна и продължи пътя си. От нея като че ли нещо полъхна, може би някаква загубена душа по пътя към вечността не знаеше накъде да поеме...

  Бях обляна в студена пот. Кой знае защо, имах чувството че ставам свидетел на нещо странно, ужасно и не от моя свят. Ръцете ми трепереха, много бавно се успокоявах за да мога да тръгна. Взирах се в мъглата и очаквах да видя и други необясними неща.

    Още като дете не обичах мъглата. Мислех , че тя изяжда въздуха и ако го победи съвсем, няма да можем да дишаме и ще се задушим. Още повече, че майка ми не ме пускаше да излизам в мъгливо време. Опаковаше ме с шалове,  така, че наистина не можех да дишам. Свалях шала и очаквах да се задуша. А не ми ставаше нищо, нямах дори и астма .Никога не бях карала пневмония...

 “Не спирай в мъглата, госпожа!”, беше ме посъветвал турчинът. Колко прав беше...

...............

  Когато навлязох в завоя, видях светлини и коли на “Пътна полиция” и  “Бърза помощ”. Старият “Опел”  беше изтеглен настрани, смачкан до неузнаваемост, а Ганчо беше на носилката  и чаршафът покриваше лицето му...

   А някъде, към първите къщи на селото, може би приближаваше майка му и носеше детето си на ръце...Носеше го у дома.

    Може би и твоята майка те чака някъде...Не знам дали е жива, къде е...Сигурно не е, защото ако беше, досега щеше да те намери...