"Цвят лилав..."

        „Аз съм само цвят лилав - люляк съм, люляк съм… * – тананикаше си Елена.
Тя хвърли последен поглед към огледалото. Зелените й очи бяха с дискретни сенки, устните с гланц, русата й коса вдигната високо на конска опашка. Само една непокорна къдрица се беше спуснала по скулата й. Намигна си весело. Беше хубаво слънчево утро и трябваше да има настроение.

  Слезе от автобуса и тръгна към цеха. Щом влезе през портала, цялото й настроение се скапа и душата й се беше вече свила като шушулка през есента.   Беше на двадесет и пет, хубава и умна. Рядко се съчетаваха тези две качества, но у нея се бяха вплели добре.

        Просто в момента нямаше късмет за хубава работа. Въпреки отличния си английски и диплома за магистър по маркетинг, няколко месеца се лута по интервюта , но не намери подходяща работа. А сметките се рояха, наемът не чакаше, майка й - бедна пенсионерка на село не можеше да й помогне. Униваше, пробваше пак, но нищо…и какво да прави…

   И така Елена попадна в шивашката фирма „ Пролет“ временно, колкото да свърже двата края… Успяваше да мисли, че е временно… щеше да пробва пак за по-добра работа, просто трябваше да не губи кураж и надежда…

    Обучиха я да почиства дрехите на оверлог, без сложни движения, само натискаш педала и минаваш по външния ръб. Справяше се добре. Беше възприемчива и пъргава в пръстите. После след месец започна да шие и по-сложни неща…

          Елена все си мълчеше. Беше като бяла врана сред черни врани… на неподходящото място, в неподходящото време…Слушаше колежките си, които повечето бяха на средна възраст около четирдесет – четирдесет и пет годишни жени, семейни, сиви, невзрачни, без някакви цели в живота, клюкарки, кресливи като свраки, заядливи, кисели и злобни. Те по цял ден дуднеха за това какво са яли, какво пили, оплакваха се от  децата, мъжете, свекърите си… Но щом влезеше началник – цеха, или някой шофьор, или снабдител, тези лелички започваха да извръщат глави, мятат погледи и лукаво да се усмихват като прегладнели лисици. Ставаха самата доброта и лъчезарност. Искаха да впечатлят някой мъж, искаха да хванат в мрежите си преуспял любовник и благодетел, да разнообразят сивото си битие и баналният си живот…ставаха направо артистки от „Народния театър“…

     Но влезеше ли мъж в този женски цех, очите му веднага залепваха по Елена. Красавицата Елена, която не обръщаше внимание на никого. Тогава жените ставаха много злобни. Наистина злобата няма почивен ден…Особено три - четири жени. Бяха много лоши. Говореха гадости зад гърба й, а очите им святкаха с неприкрита ненавист и ярост… направо се разтреперваха от завист и проклетия…пускаха лъжи и клюки за нея, оплюваха я както могат…Завиждаха й за младостта, красотата и за чара, който имаше момичето…

     Само като дишам им преча… Мълча си, не коментирам никоя… - мислеше си Елена.

      Елена усещаше тази негативна енергия върху цялото си тяло, как очите им лепнеха по гърба й, просмукваха се в мислите й, блокираха на моменти волята й… Тя ставаше все по-свита и се затваряше в себе си.

         През целия ден си караше машината, мълчеше си, не се включваше в безсмислените им брътвежи, а през обедната почивка излизаше сама навън да хапне набързо и после с уморени крачки и увиснали рамене се връщаше в това змийско гнездо… И така ден след ден…

     Вечер си поплакваше, душата й кървеше от лошотията на колежките си.

………………………….

     Изненадващо за всички смениха ръководството на фирмата. Новият управител влезе в цеха - млад тридесетгодишен мъж, енергичен, хубав… Жените впериха погледи в него. Оголиха зъби в престорени и лукави усмивки…

      Антон Димов се представи и поговори за бъдещата им съвместна работа. Висок, строен, чаровен. Гласът му беше с хубав тембър, говореше добре и се изразяваше точно. Лицето му беше интелигентно, с тъмни очи, а усмивката му – непринудена и естествена. Пожела им спорна работа и си тръгна.

   След него жените зашумяха като кошер. Обсъдиха всеки детайл от речта му, погледа, походката, лицето му…

   Започнаха и други промени - обявиха конкурс за специалист маркетинг.

          Продължава …

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* – песен на Ирина Флорин по текст на Даниела Кузманова