Да хванеш "Сега-то" за опашката.
Чувам приглушени гласове, после някой, някъде отключва брава...
Нормално е понякога да си уплашен, нали? Но да оставим страха настрани. Съсредоточавам се върху момента. Какво друго имаме освен едно сега? Трябва да осъзная - да го почувствам. Да го хвана за опашката това сега и да не пускам. Да го разтегля като масло на филия. Само така може да се живее дълго. А на мен ми се живее. Чудя се как съм пропилял цялото това време, целия си съзнателен живот, в кроене на планове за бъдещето, за утре и спомените за вчера? Та нали живеем в настоящето? Какво значение има тук някакво си утре? Каква топлина дават спомените за вчера? Само днес е от значение, колко прекрасен е днес, сега!
Изскърцва врата в дъното на коридора…
Хубаво ми е сега, както съм, където съм. Възглавницата, повдигаща главата ми, лекия полъх на студеното течение в стаята, което някак си стига и до мен, чувствам нежните му пръсти да шарят по челото ми. Отвън се развиделява - красиво зарево на хоризонта. Едно просто зарево, но в него е заключено развитието на целия идващ ден, то включва в себе си и заревата на вчера, и на всеки друг отминал ден.
Наближават стъпки….
Изведнъж го осъзнавам. Нека глупаците имат техните вчера и утре. Аз съм си добре, със своето вечно изплъзващо се сега...Дали е късно, питате? Не е. Никога не е щом поне една от тайните на живота е разгадана. Вратата на вселената се отваря пред мен, в същия момент, когато се отваря и вратата на килията ми. Идват да ме отведат. Дошъл е часът на моята екзекуция.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роско Цолов Всички права запазени
